За прошката (есе) К. С. Луис

 

“Ние (християните) изговаряме доста неща в църквата (и извън църквата също), без да мислим какво казваме.  Например, ние казваме в Символа на вярата „Вярвам в опрощаването на греховете“.  Аз самият го изговарях в продължение на няколко години, преди да се запитам защо то е включено в Символа на вярата.  На пръв поглед едва ли си струва да се включи там. „Ако някой е християнин - мислих си аз, - разбира се, че този човек вярва в опрощаването на греховете.  Няма нужда да се казва."  Но хората, съставили Символа на вярата, очевидно са счели, че това е част от нашата вяра, за която трябва да си припомняме всеки път, когато ходим на църква.  И започнах да виждам, че що се отнася до мен, те са били прави.  Да повярваш в опрощаването на греховете не е толкова лесно, колкото си мислех.  Истинската вяра в опрощението е нещо, което лесно се изплъзва, ако не влагаме усърдие да я поддържаме. 

Ние вярваме, че Бог прощава греховете ни;  но също така вярваме, че Той няма да направи това, освен ако не простим на другите техните грехове срещу нас.  Няма съмнение относно втората част на това твърдение.  Това е в Господната молитва, категорично заявено от нашия Господ.  Ако не простите, няма да ви бъде простено.  Тук няма изключения.  Той не казва, че трябва да прощаваме греховете на други хора, при условие, че те не са твърде ужасяващи, или ако има смекчаващи вината обстоятелства или нещо подобно.  Трябва да им простим, колкото и да са злонамерени, колкото и да са подли, колкото и често да се повтарят.  Ако не го направим, нито един от нашите грехове няма да ни бъде простен.

А пък ми се струва, че често бъркаме както по отношение на Божието опрощение на греховете ни, така и по отношение на опрощението, което ни е казано да предлагаме спрямо греховете на други хора.  Да погледнем Божията прошка- откривам, че когато мисля, че моля Бог да ми прости, често в действителност (освен ако не се наблюдавам много внимателно) Го моля да направи нещо съвсем различно.  Моля го да не ми прощава, а да ме извини.  Но разликата между опрощаването и извинението е огромна като разликата между деня и нощта.  Прошката казва: „Да, направил си това нещо, но приемам молбата ти за прошка; и повече няма да използвам този ти грях срещу теб и всичко между нас двамата ще бъде както преди.“  Ако няма за какво да се обвини човек, тогава няма какво да му се прощава.  В този смисъл опрощаването и извиняването са почти противоположности.

Разбира се, в десетки случаи, между Бог и човек, или между един и друг човек, може да има смесица от двете.  Част от онова, което първоначално изглежда като грехове, се оказва наистина ничия вина и съответно тези неща са извинени;  остатъкът е простен.  Ако имаш идеално оправдание, няма да се нуждаеш от прошка;  ако цялата ти постъпка се нуждае от прошка, тогава не е имало оправдание за нея.  Но проблемът е, че това, което наричаме „молба за прошка от Бог“, много често се състои в това да поискаме от Бог да приеме извиненията ни.

Това, което ни подвежда в това объркване, е фактът, че обикновено има някакво оправдание, някои „смекчаващи вината обстоятелства“.  Ние сме толкова нетърпеливи да посочим тези неща на Бог (и на себе си), че сме склонни да забравим далеч по- важното;  това е остатъкът, тази част, която остава, тази част, която не се покрива от извиненията, тази част, която е неизвинима, но слава Богу, не е непростима.  И ако забравим това, ще си отидем, представяйки си, че сме се покаяли и ни е простено, когато всичко, което наистина се е случило, е, че сме удовлетворили себе си със собствени извинения.  Те може да са много лоши извинения;  но всички ние твърде лесно ставаме доволни относно себе си.

Има две решения за тази опасност.  Едното е да запомним, че Бог знае всички истински извинения много по-добре от нас.  Ако има реални „смекчаващи вината обстоятелства“, няма повод да се страхувате, че Той ще ги пренебрегне.  Вероятно доста често Той знае много повече извинения, за които никога не сме и помисляли, и следователно смирените души след смъртта ще бъдат приятно  изненадани, когато разберат, че в определени случаи са съгрешили много по-малко, отколкото са си мислили.  Всички истински извинения Той ще направи.  Това, което трябва да Му занесем , е неизвинимата част, грехът.  Само губим времето си като да говорим за всички части, които могат да бъдат извинени.  Когато отидете на доктор, вие му показвате тази част от вас, която е повредена - да речем, счупена ръка.  Ще бъде просто загуба на време да продължавате да обяснявате, че краката, гърлото и очите ви са добре.  Може да се заблуждавате, като мислите че са добре, но така или иначе, ако те наистина са добре, лекарят ще го знае.

 Второто решение е реално и истински да вярваме в опрощаването на греховете.  Голяма част от нашето трескаво желание да се извиняваме идва от това, че наистина не вярваме в опрощението, от мисълта, че Бог няма да ни вземе отново при Себе Си, освен ако не е убеден, че може бъде изложена някаква защита в наша полза.  Но това изобщо не е прошка.  Истинската прошка означава да гледаме реалистично греха, греха, който е останал без никакво оправдание, след като са изложени всички извинения, и да го видим в целия му ужас, мръсотия, подлост и злоба, и въпреки това да бъдем напълно помирени с човека, който го е сторил. 

Що се отнася до въпроса за опрощаването на другите хора, той е отчасти същият и отчасти различен.  Същото е, защото и тук прощаването не означава извинение.  Много хора изглежда мислят, че е така.  Те смятат, че ако ги помолите да простят на някой, който ги е измамил или тормозил, вие се опитвате да обясните, че всъщност не е имало измама или тормоз.  Но ако това беше така, нямаше да има какво да се прощава.  (Това не означава, че трябва непременно да повярвате на следващото обещание от съгрешилия човек. Означава, че трябва да положите всички усилия, за да убиете всеки вкус на неприязън в собственото си сърце - всяко желание да го унизите или нараните или да му отмъстите.)

 Разликата между тази ситуация и ситуацията, в която молите Божията прошка, е следната.  В нашия собствен случай на грях ние приемаме извиненията твърде лесно, а за греха на други хора не ги приемаме достатъчно лесно.  Що се отнася до собствените ми грехове, може да се твърди (макар и не на 100%), че извиненията всъщност не са толкова добри, колкото съм си мислил;  по отношение на греховете на други хора срещу мен, може да се твърди (макар и не на 100%), че извиненията са по-добри, отколкото съм си мислил.  Следователно човек трябва да започне, като обърне внимание на всичко, което може да покаже, че другият човек не е толкова виновен, колкото сме си мислили.  Но дори и той да е абсолютно напълно виновен, пак трябва да му простим;  и дори ако деветдесет и девет процента от очевидната му вина може да бъде обяснена с наистина добри извинения, проблемът с прошката започва с единия процент от вината, която остава.  Да извиниш това, което наистина може да покаже валидни извинения- това не е християнската милост-   това е просто справедливост.  Да бъдеш християнин означава да простиш непростимото, защото Бог е простил непростимото в теб.

Това е трудно.  Може би не е толкова трудно да се прости еднократно нараняване.  Но да прощаваме на непрекъснатите провокации в ежедневието - да продължаваме да прощаваме на властната свекърва/тъща, на тормозещия съпруг, на заяждащата се съпруга, егоистичната дъщеря, измамния син - Как можем да го направим?  Мисля, че можем само като си спомняме къде стоим ние, като наистина мислим думите, когато казваме в молитвите си всяка вечер „Прости ни нашите прегрешения, както и ние прощаваме на онези, които съгрешават срещу нас“.  Няма никакви други условия, при които да ни се предоставя прошка.  Да откажем това означава да откажем Божията милост към себе си.  Няма и намек за изключения от правилото, а Бог винаги стои зад това, което казва.”