Here for such a time as this

 Моето поколение досега беше видяло само последния период на студената война. Не че животът ни е бил “цветя и рози”, но не сме видяли истински трудности. (За разлика от нашите баби и дядовци, които видяха и изстрадаха идването на комунизма и първите му кървави години.) Познанията ни за трудни времена са от втора ръка- от разкази, книги и документални филми. Това е блаженството на липсата на горчив опит- наивността на някакъв вид невежество. От там и тази “розова” представа за живота у много днешни християни. От там и странното “неутрално” и пасивно отношения към зверствата на нашето време. Днес четох псалм 136. Трудните времена подобряват зрението, казва Солженицин. Оказва се прав, защото този път видях думите на псалмопевеца с ново зрение. Този псалом повтаря почти на всяка втора фраза, че Божията милост е вечна, като дава всеки път различен пример защо това е така. В някои преводи терминът милост е преведен като неизменчива, твърда любов.  От първи до трети стих псалмистът описва Бож

  Поклонението на образ-  за иконите - рисувани на платно или в представите ни “Аз съм Йехова, твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир или каквото и да е изображение на нещо, което е на небето горе, на земята долу или във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив…”.  Изход‬ ‭20 По времето на записването на тези думи, езическите народи (уви, понякога и Израел) са правели дървени или метални статуи на идоли и божества с образи на животни или хибридни чудовища. От изтънченото ни модерно съвремие, когато поглеждаме назад в далечната история, ние се присмиваме на простотата, първобитността и дивашките представи на някогашните хора. Ако не внимаваме, може да попаднем в капана на собствената си слепота и да не забележим, че първата (и/или втората) Божия заповед е толкова актуална днес, колкото и далеч в миналото. Днес се случва да изграждаме статуи не

  Писмо на К. С. Луис до католически свещеник (Don Giovanni Calabria) Колежа Моудлин, Оксфорд 15 септември 1953 г  Скъпи отец,   Благодаря ви за вашето писмо от 3 септември, а също и за екземпляра от книгата, озаглавена „Обновяването на всички неща в Христос“.  Относно моралното състояние на нашето време (тъй като ме накарахте да говоря повече по този въпрос), мисля следното. Възрастните хора, каквито сме и двамата, винаги са „хвалители на миналите времена“.    Те винаги смятат, че светът е по-лош, отколкото е бил в младостта им.    Затова трябва да внимаваме да не сбъркаме.    Но с тази уговорка със сигурност чувствам, че над нас са надвиснали много сериозни опасности.    Това е резултат от отстъплението на голяма част от Европа от християнската вяра.    Оттук и по-лошо състояние от това, в което сме били преди да приемем Вярата.    Защото никой не се връща от християнството в същото състояние, в което е бил преди християнството, а в по-лошо състояние: разликата между езичник и отстъп

  Унищожаването на човека     Или Размишления върху образованието с насоченост към преподаването на английски език в горните класове   К. С. ЛУИС Глава първа Мъже без гръд (откъси) “Ето една сложна ситуация.    Не искам да заклеймявам двама скромни практикуващи учители, които правят най-доброто, на което са научени: но не мога да премълча какво мисля за действителната тенденция в тяхната работа. …  Мисля, че те може би са разбрали погрешно належащата образователна нужда на нашето време.    Те виждат света около тях повлиян от емоционална пропаганда – научили са от традицията, че младостта е сантиментална – и следователно заключават, че най-доброто нещо, което могат да направят, е да укрепят умовете на младите хора срещу емоциите.    Моят собствен опит като учител разкрива противоположна картина.    За всеки ученик, който трябва да бъде предпазен от слабостта на високата чувствителност, има трима, които трябва да бъдат събудени от съня на студената вулгарност.    Задачата на съвременния

Летопис на тихия квартал Джордж Макдоналд Annals of the quiet neighborhood, George MacDonald Откъс от глава четвърта “Ковчегът” Едно от най- впечатляващите неща в книгата на Джордж Макдоналд е търпението и детайлите, с които описва срещите между пастора (описани от първо лице) с хора от неговата енория. Вниманието към събеседника в тези разкази е истинско доказателство за посветеност, грижа, любов към ближния. Тази книга се чете (или слуша) с търпение - почти всяко изречение носи дълбок заряд, който си заслужава да се осмисли. Ако имате търпение, четете. Ще видите, че минутите, вложени в четене не са пропилени 🙂 :  “Завивайки зад ъгъла, чух звук от трион.  И този звук  още повече ме привлече.  Защото дърводелската работилница беше радостта на моето детство;  и след като започнах да чета историята на нашия Господ с нещо от онова чувство за реалност, с което четем други истории (и което, съжалявам да го кажа, толкова много от добронамерените инструкции, които получаваме в младостта си,

  Летопис на тихия квартал Джордж Макдоналд Откъс от глава трета “Потънал в размисли, се запътих към мелницата, която, както вече бях научил, се намираше откъм селската страна на реката.    Стигнах до пътека, водеща надолу към реката, последвах я и след това тръгнах нагоре по пътека извън редицата от дървета, през прекрасна поляна, където кафяви и бели крави пасяха и отблясваха на фона на гъстата дълбока трева.    Отвъд ливадата гората от страната на възвишението вървеше успоредно на реката, която течеше от дясната ми страна.    Тоест знаех, че тече, но не можех да кажа как съм го разбрал, толкова бавна беше.    Все още пълноводна, тя беше прозрачно кафява, и можеше да се види как по-тъмните пъстърви се стрелват насам-натам с толкова плавни приплъзвания, че движението изглеждаше резултат само на волята, без такова междинно и сложно устройство като мозък, нерви и мускули.    Водните бръмбари се въртяха по повърхността;    и едно великолепно водно конче правеше мъгла около себе си с дълг

Преди време слушах една от най- известните книги (Phantases) на Джордж Макдоналд и не бях особено запленена. Тогава си казах, че може би стилът му или старият английски език не са точно моята литературна диета. Тази седмица обаче започнах да слушам друг негов роман и определено съм запленена. Както можете да очаквате, ще качвам на стената си кратки откъси, защото ми се иска и някой друг да се наслади на този талант  🙂   Книгата разказва за преживяванията на един новоназначен пастор. Може да се намери свободно за сваляне в проекта Гутенберг.  Летопис на тихия квартал Джордж Макдоналд Откъс от глава първа “Е, слънцето изгря великолепно.    Цялото корито на мрачната река му отговори с радост;    мокрите листа на дърветата потрепваха и надничаха;    ливадите поднасяха най- хубавата си зеленина, свежа и непокътната от пакостите на дъжда;    и някъде в далечината, върху хълмиста земя, покрита с дървета, блестеше петле-ветропоказател.    Ами ако по-късно се окаже, че вижда просто от покрива

  “Защо Моудлин (Magdalene), а не Моудлин (Magdalen)?   Казах ли ви, че станах професор в Кеймбридж?  Поемам задълженията си на 1 януари в колежа Моудлин (Magdalene College), Кеймбридж. Обърнете внимание на разликата в правописа.  Това означава по-малко работа за по-високо заплащане.  И мисля, че ще харесам Моудлин [Кеймбридж] повече от Моудлин  [Оксфорд].  Това е малък колеж (перфектен пейзаж в архитектурно отношение) и те са толкова старомодни, благочестиви, нежни и консервативни - за разлика от тази левичарска, атеистка, цинична, твърдоглава, огромна Моудлин. Може би от старомодник и „стара баба“ тук, там ще се превърна в детето с цапната уста.” К. С. Луис,  Писма до една американска дама (1 ноември 1954 г.)

  Колежа Моудлин,     Оксфорд.     9 май 1953 г.  Уважаема г-жо Шелбърн,  Днес разполагам със съвсем малко време, така че трябва да съм кратък.    Опасявам се, че е напълно вярно, че християните в Англия са малцинство.    Но не забравяйте, че промяната от, да речем, преди тридесет години се състои до голяма степен във факта, че номиналното християнство е изчезнало, така че само онези, които наистина вярват, сега изповядват тази вяра.    Старото конвенционално ходене на църква на полувярващи или почти напълно невярващи е нещо от миналото.    Трудно е да се каже дали истинското християнство сега е по-рядко, отколкото беше.    По-малко деца се възпитават в него, но обръщането на възрастни е много често. … Искрено ваш,  К. С. Луис