Annals of the quiet neighborhood, George MacDonald

Летопис на тихия квартал

Джордж Макдоналд

Откъс от глава четвърта “Ковчегът”

Едно от най- впечатляващите неща в книгата на Джордж Макдоналд е търпението и детайлите, с които описва срещите между пастора (описани от първо лице) с хора от неговата енория. Вниманието към събеседника в тези разкази е истинско доказателство за посветеност, грижа, любов към ближния. Тази книга се чете (или слуша) с търпение - почти всяко изречение носи дълбок заряд, който си заслужава да се осмисли. Ако имате търпение, четете. Ще видите, че минутите, вложени в четене не са пропилени 🙂 :

“Завивайки зад ъгъла, чух звук от трион. И този звук още повече ме привлече. Защото дърводелската работилница беше радостта на моето детство; и след като започнах да чета историята на нашия Господ с нещо от онова чувство за реалност, с което четем други истории (и което, съжалявам да го кажа, толкова много от добронамерените инструкции, които получаваме в младостта си, са склонни да унищожат) , усещането ми за такава работилница ставаше все по-силно и по-силно, докато в един момент вече не можех да дойда достатъчно близо до такава работилница, че да видя триците, лежащи на пода, без да изпитам духовно усещане като това, което имам, когато влизам в стара църква; което усещане, откакто бях допуснат при обичайните условия в мохамеданска джамия, ме кара да сваля не само шапката си, но и обувките си. И чувството все повече ме обхваща, така че понякога ми изглежда, сякаш единственото лекарство за социалната гордост в света би било човек да отиде за пет мълчалививи минути в дърводелската работилница. Страхувам се, че вече почти не мога да си представя как някой може да мисли за себе си като превъзхождащ съседите си, докато се намира в полезрението, звука или миризмата на дърводелска работилница, а и човек не бива да губи съчувствие към погрешния. Само че сега остарявам, и това няма толкова голямо значение, защото смея да кажа, че времето ми няма да е много дълго.

Приближих до работилницата, усещайки, че може би Господ се труди там на една от работните маси. И когато стигнах до вратата, там беше моят бледолик слушател от неделния следобед, режещ дъска за капак на ковчег.

Когато сянката ми затъмни работата му, той вдигна глава и ме видя.

Не можах да разбера напълно изражението на лицето му, когато той се изправи от труда си и докосна старата си шапка по-скоро гордо, отколкото в учтив жест. И не можех да повярвам, че той се радва да ме види, въпреки че остави триона си и се приближи до вратата. Джентълменът в него, а не мъжът, се стремеше да ме посрещне с добре дошъл, без да го е грижа дали забелязвам, че това е чиста церемониалност. Наистина, на устните му имаше усмивка, но бе усмивка на човек, който таи тайна неприязън; на някой, който почти не ви харесва, но който има някакви очаквания спрямо вас - да речем, за извинение, за което според него едва ли сте на ясно. Така че усмивката изглеждаше стегната и спря точно когато достигна половината от ширината си и беше на път да стане сърдечна и да започне да блести.

- Може ли да вляза?- казах аз.

- Влезте, сър - отговори той.

- Радвам се, че случайно попаднах на вас - казах аз.

Той се усмихна, сякаш не вярваше съвсем в случайността, и смяташе, че вероятно се преструвам, като част от играта между нас. Побързах да добавя -

- Обикалях из мястото, за да го опозная, както и моите приятели в него, когато попаднах на вас съвсем неочаквано. Знаете ли, че ви видях в църквата в неделя следобед?

- Знам, че ме видяхте, сър, - отговори той с движение, сякаш искаше да се върне към работата си; - но, честно казано, не ходя на църква много често.

Не знаех точно как да приема това изказване- дали като произтичащо от искрен страх да не бъде разбран погрешно, или от чувството, че като цяло превъзхожда всички подобни неща. Но смятах, че няма да е от полза да продължа директно да се ровя в него. Затова се замислих какво да кажа.

- Ах! твоята работа не винаги е приятна- казах аз, свързвайки чувствата, за които вече говорих, с фактите пред мен и гледах към ковчега, чиято долна част стоеше почти завършена върху поставка на пода.

- Е, във всички занаяти има неприятни неща- отговори той. - Но това няма значение- добави с нарастваща горчивина в усмивката си.

- Нямах предвид — казах аз, — че работата е неприятна — просто е тъжна. Предполагам, че винаги е болезнено да се прави ковчег.

- Дърводелецът свиква с това, сър, както и вие с погребалната служба. Но от своя страна не виждам защо трябва да се счита за толкова нещастно човек да бъде погребан. В края на краищата, ако позволите, сър, този свят не е толкова добра изработка.

- Нито този ковчег- казах аз, сякаш бях повлиян от внезапно вдъхновение.

Човекът изглеждаше изненадан, както вероятно би казал Старият Роджърс. Той погледна ковчега и после погледна мен.

- Е, господине- каза той след кратка пауза, която несъмнено се стори по-дълга както на него, така и на мен, отколкото би изглеждала на всеки външен човек, - не виждам нищо лошо в ковчега. Не казвам, че ще издържи до Страшния съд, както казва гробарят на Хамлет, защото не знам толкова много за Страшния съд, както някои хора се преструват; но виждате ли, сър, ковчегът още не е завършен.

- Благодаря ви, точно това имах предвид. Мислехте, че прибързах в преценката си за вашия ковчег; но аз обмислено казах това, което вие необмислено казахте за света. Откъде знаете, че светът е завършен повече от вашия ковчег? И как тогава се осмелявате да казвате, че той е лоша изработка?

Същата почтителна презрителна усмивка премина по лицето му, сякаш казваше: „Ах! твоя работа е да говориш по този начин, така че не трябва да бъда прекалено строг към теб…”

- Във всеки случай, сър- каза той, - който и да го е направил, му е отнело достатъчно време, би си помислил човек, за да завърши всичко, което някога е възнамерявал да завърши.

- Един ден за Господ е като хиляда години и хиляда години като един ден, казах аз.

- Така е ако предположим- отговори той, че Господ наистина е направил света. От моя страна донякъде съм на мнение, че Господ изобщо не го е направил.

- Много се радвам да чуя, че казвате това, - отговорих аз.

Към този момент забелязах, че сме разменили малко местата си. Той вдигна поглед към мен. Усмивката на превъзходство вече я нямаше и на нейно място стоеше озадачено изражение, което можеше да означава „Кой би очаквал това от теб?“ или "Какво може да има предвид?" или и двете едновременно. Аз, от своя страна, знаех, че по скалата на преценката на човека съм се издигнал по-близо до неговото собствено ниво. Тъй като обаче той не каза нищо и имаше опасност да бъда разбран погрешно, продължих веднага.

- Разбира се, струва ми се по-добре да не вярвате, че Бог е направил нещо, отколкото да вярвате, че Той не го е направил добре!

- Ах! Разбирам, сър. Тогава ще допуснете, че има известно място за съмнение дали Той изобщо е направил света?

- Да; тъй като не мисля, че един честен човек, какъвто вие ми се струвате, би могъл да се съмнява без никакво място за убеждение. Това би важало само за глупак. Но е възможно, тъй като ние самите не сме съвършено добри — ще го позволите, нали?

- Ще го позволя, сър; Бог знае.

- Е, казвам аз, тъй като ние самите не сме много добри, просто е възможно нещата да са твърде добри за нас, за да успеем адекватно да повярваме в тях.

- Но има неща, които (трябва да признаете), са толкова погрешни!

- До такава степен, както в света, така и в себе си, че за мен би било мъчително отчаяние да вярвам, че Бог не е направил света; защото тогава, как някога нещата ще бъдат поправени? Затова предпочитам теорията, че Той все още не го е завършил.”

- Но не бихте ли казали, сър, че дори и според вашата теория, Бог би могъл да се справи без толкова много пропуски? Бих окачествил себе си като лош работник, ако работех по този начин.

- Не вярвам да има пропуски. Знаете, че правите ковчег; но сигурен ли сте, че знаете какво Бог прави от света?“

- Няма как да кажа това, разбира се, нито пък някой друг.

- Тогава не можете да кажете, че това, което изглежда като пропуск, наистина е пропуск- нито в дизайна, нито в изработката. Вие не знаете каква цел има Той предвид; и може някой ден да откриете, че тези пропуски са били просто прав път към самата цел.

- Ах! може би. Но не можете да сте сигурен в това, нали.

- Може би не, по начина, по който имате предвид; но съм достатъчно сигурен, за всичко това, за да го изпробвам в живота си – да подредя пътя си по него и така да открия, че работи добре. И намирам, че обяснява всичко, което се доближава до него. Знаете, че никой инженер не би бил доволен от двигателя си на хартия, нито от каквото и да било доказателство, освен от това да види как ще върви.

Той не отговори.

Имам си правило никога да не прекрачвам границата. Когато постигна успех в който и да е спор, единственият ми страх е да не унижа опонента си. Наистина не мога да го понеса. Това унижава мен. И ако искате да мисли за нещо, трябва да му оставите място за размисъл, а не да му създавате такива асоциации с въпроса, че самата идея за него да бъде болезнена и дразнеща. Нека той има пръст в убеждаването на самия себе си. Понякога съм се изненадвал да виждам собствените си аргументи да се появяват свежи и обновени, когато съм си мислел, че небесните птици са ги погълнали. Когато човек спори за победа, а не за истината в другата душа, той е сигурен само в един съюзник, същият, който Фауст имаше в битката с брата на Гретхен - тоест Дявола. Но Бог и добрите хора са против него. Така че никога не преследвам победа от този вид, тъй като, както казах, поражението на интелекта не е целта в битката с меча на Духа, а приемането в сърцето. Затова в този случай се оттеглих.”

Това е само половината от разговорът. Другата половина е не по- малко завладяваща. 🙂