На Стефан
Животът някакси ме завъртя- уж стъпих здраво на земята, младежките мечти пресях , поставена пред ултиматум. Годините отнасяха по нещо- безгрижие, и стих, и блян... Поех деня на свои плещи във вече загрубяла длан. ... и поулегнах, помъдрях сред делничната сигурна любов в борба, и плач, и смях със съпруг, деца и дом. ...това огнище още е горещо и има пламъци в жарта- годините отнасяха по нещо, но двойно ми натрупа любовта.