Here for such a time as this

  Има една несвойствена квас сред някои християни, които се явяват своего рода воини срещу различни празници, като ги впрягат за езически, исторически неточни, присвоени, адаптирани и какво ли още не. Такива хора считат своята интерпретация за чиста, а хората различни от тях, за изневерници. На това му казвам “да цепиш стотинката”, а Писанието има различни метафори за подобен вид впримчване в дребни неща- като даване на десятък от подправки или хващане за буквата на закона. И двете могат да бъдат добри неща, ако са в контекста на “по-важните неща на закона - правосъдието, милостта и верността.”  (Такива хора понякога ме дразнят, но в повечето случаи ми навяват тъга за тях самите. Много е труден живот, в който човек сам се е хванал в капан, от който не иска да излезе.) Днес празнува по- голямата част от света. Едни хора празнуват, защото празнуването е просто приятно. Други празнуват Източника на живота. Празнуват самата възможност да познават и вярват:  “- в един Бог Отец, Вседържител,

  К. С. Луис, Чудеса “В християнската история Бог слиза долу, за да се възнесе отново. Той слиза долу; надолу от висотата на абсолютното същество във времето и пространството, надолу в човечеството; още по-надолу, ако ембриолозите са прави, за да се свие в утробата в древните и предчовешките фази на живота; до самите корени и морското дъно на природата, която Той беше създал. Но Той слиза, за да се възкачи отново и да изведе със Себе Си целия разрушен свят. Човек си представя картината на силен мъж, който се навежда все по-надолу и по-надолу, за да сведе себе си под някакво голямо объркано бреме. Трябва да се наведе, за да се издигне, трябва почти да изчезне под товара, преди да изправи гърба си по един невероятен начин и да тръгне с цялата тежест, поклащаща се на раменете му. Или може да си представим един гмуркач, който първо смирява себе си като се разсъблича до голота, след това се хвърля във въздуха, а после се гмурва сред пръски вода, изчезва, бърза надолу през зелена и топла вод

  Колежът Хилсдейл има нов курс върху “Коледна песен” на Чарлс Дикенс, който излезе днес. Докато изгарях от нетърпение да го дочакам,  оня ден четох прословутата новела на Дикенс и отново се прехласнах по творчеството му. Както ми изглежда, този адвент ще бъде наситен с неговите съкровища. Предполагам, че ще ви споделям тук някои неща, които научих от курса, както и от статии за живота на английския класик.  Дикенс пише “Коледна песен” когато е на 31 години и вече очаква пето дете.  Определено са му били нужни средства за препитание (освен собственото си семейство, той издържал баща си и други роднини). Той хем искал да бъде популярен и да забогатее чрез писането си, хем искал “Коледна песен” да бъде красиво подаръчно издание на напълно достъпна цена. Така в крайна сметка победило желанието му не за печалба, а това творбите му да достигат хората и да наподобяват „притчи“, които подчертават учението на Христос. Дикенс бил недоволен от ситуацията около индустриалната революция и тежките

  През декември 1843 година излиза в печат прословутата “Коледна песен” на Дикенс.  Разказът в нея носи структурата на класическа приказка, но е далеч по- богат на орнаменти и специфичен Дикенсов хумор. Старият английски изказ може да ви разколебае и да ви се стори отживял. Но уверявам ви, Дикенсовите творби ще надживеят всички ни. Само “Колена песен” е екранизирана десетки пъти. Да не говорим за останалите му творби.  Новелата разказва за стиснатия самотник Ебънийзър Скрудж и срещата му с три привидения- на изминалите, на настоящата и бъдещите Коледи. Ще споделя само няколко късчета, показващи таланта на автора да обрисува образи и да създава диалози. Ето как Дикенс описва главния герой: “Външната горещина и студ малко влияеха на Скрудж. Никаква топлина не можеше да го стопли, никаква зима не можеше да го изстуди. Нямаше вятър, по-остър от него, нямаше сняг, който да следва по-упорито целта си, нямаше пороен дъжд, който да е по-безмилостен. Отвратителното време не беше нищо за него. Н

  Г. К. Честъртън Мъдреците   Тихичко пристъпваме, под сняг или под дъжд, за да намерим мястото, където да се молим; Пътят е така обикновен, но дано не се загубим.    Научихме се да се взираме и да внимаваме, чрез заплетените пъзели от младостта ни, познаваме науката за всички лабиринти, тримата сме мъдреци от миналото, и ние знаем всичко, освен самата истина.   Колко пъти обикаляхме хълма, и изгубихме гората измежду дърветата, слагахме сложни етикети на всяко страдание, и служихме на полудели богове- по име ги зовем като стариците фурии- Евмениди.    Боговете на насилието спуснаха воал над прозрение и философия, Змията, що стовари бедата над всички човеци, хапе собствената си проклета опашка и нарича себе си Вечност.    Приведени вървим… под градушка и под сняг… с тихи гласове и запалени фенери; толкова обикновен е пътят, дано не се отклоним от него.    А светът става ужасяващ и бял, ослепително бяла - зората; Вървим об

(В тази книга Луис описва преживяванията си в скръбта от загубата на съпругата си, в текста наричана Х) “Съществува, (прикрит или явно размахан), един меч между половете, докато продължителността на целият брак ги помири.  Арогантно е от наша (на мъжете) страна да наричаме откровеността, справедливостта и рицарството „мъжки“, когато ги виждаме в жена;  арогантно е от тяхна (на жените) страна да описват чувствителността или тактичността или нежността на мъжа като „женски“. Но също така какви бедни, изкривени фрагменти от човечеството трябва да бъдат най-обикновените мъже и жени, за да направят последиците от тази арогантност правдоподобни.  Бракът лекува това.  Заедно двамата стават напълно човек.  “И Бог създаде човека по Своя образ; мъж и жена ги създаде.” Така, като някакъв парадокс, този карнавал на сексуалността ни извежда отвъд нашия пол. ‭ Но в даден момент единият или другият умира. И ние мислим за това като за прекъсната любов; като танц, спрян по средата на изпълнението  или ц