Here for such a time as this

  Сър Хенри УИЛИНК е ректор (не съм сигурна дали това е еквивалента на vice chancellor) в Кеймбридж, който създава Катедрата по средновековен и ренесансов английски в Кеймбриджкия университет с цел да покани К. С. Луис да я оглави- позиция на пълноправен професор, за разлика от позицията му в Оксфорд на подценен преподавател. Луис на няколко пъти в писма отказва позицията- не защото не я иска, а най- вече заради нежеланието му да остави брат си да живее сам. Толкин е този, който в крайна сметка убеждава Луис да приеме така желаната позиция.  Следното писмо е към сър Уилинк непосредствено след смъртта на жена му (Синтия Франсис). По това време съпругата на Луис е в последните си месеци живот, страдаща от рак на костите.  КЪМ СЪР ХЕНРИ УИЛИНК  колежа Моудлин, Кеймбридж.  3 декември 1959 г.  Скъпи директор, От опит вече знам, че макар тези, които говорят за нечие нещастие, обикновено го нараняват, онези, които мълчат, нараняват още повече. Те помагат да се увеличи усещането за обща изолац

  Луис изнася последната си проповед „Неволна грешка на езика“ на 29ти януари 1956 г.  в Evernsong в колежа Моудлин. Както винаги, творбата му е истински бисер- наситен с лична откровеност и типично за него сухо чувство за хумор. НЕВОЛНА ГРЕШКА НА ЕЗИКА  Когато един мирянин трябва да изнесе проповед, мисля, че би било най- полезно и дори интересно, ако започне точно от мястото, където се намира самият той, не толкова с презумпция да инструктира, а по- скоро да си сравни бележките с останалите.  Неотдавна, когато използвах молитвения текст за четвъртата неделя след Троица* в моите лични молитви, установих, че съм направил грешка.  Намерението ми беше да се моля така да преминавам през временните неща, че да не загубя в крайна сметка вечните неща; но забелязах, че казах обратното- така да премина през вечните неща, че да не загубя в крайна сметка временните неща.  Разбира се, не мисля, че неволната грешка на езика е грях.  Не съм сигурен, че съм дотолкова стриктен фройдист, за да вярвам,

  C. S. Lewis, God in the dock WE HAVE NO 'RIGHT TO HAPPINESS’ К. С. Луис, НЯМАМЕ „ПРАВО НА ЩАСТИЕ“  „В края на краищата“, каза Клеър, „те имаха право на щастие.“ Обсъждахме нещо, което се случи в нашия квартал.    Г-н А. изостави г-жа А. и се разведе, за да се ожени за г-жа Б., която също се бе развела, за да се омъжи за г-н А. И със сигурност нямаше съмнение, че г-н А. и г-жа Б. бяха много влюбени един в друг.    Ако продължат да бъдат влюбени и ако нищо не се обърка със здравето или доходите им, те биха могли разумно да очакват, че ще бъдат много щастливи. Също толкова ясно беше, че не са доволни от старите си партньори.    Г-жа Б. обожаваше съпруга си от самото начало.    Но след това войната го смачка.    Смяташе се, че е загубил своята мъжественост и беше известно, че е загубил работата си.    Животът с него вече не беше това, което г-жа Б. бе очаквала.    А пък и горката госпожа А.    Беше загубила външния си вид — и цялата си жизненост.    Може да е вярно, както казват няко

(Есе, публикувано в “God in the dock”)   Идеята за национално покаяние на пръв поглед изглежда като такъв градивен контраст спрямо онази национална самоправедност, в която Англия толкова често е обвинявана и с която тя встъпи (или се казва, че е встъпила) в последната война, че един християнин естествено се обръща към нея с надежда.  Особено младите християни - студенти от последната година и първокурсници - тълпи от тях се обръщат към тази идея.  Те са готови да вярват, че Англия носи част от вината за настоящата война и са готови да признаят своя дял във вината на Англия.  Какъв е този дял, не ми е лесно да определя.  Повечето от тези млади мъже бяха деца и нито един от тях нямаше право на вот или опитност, която да им позволи да използват вота си мъдро, когато Англия взе много от онези решения, до които правдоподобно можеха да се проследят настоящите безредици.  Може би се разкайват за това, което в никакъв случай не са направили? Ако е така, може да се предположи, че грешката им е

Луис твърди, че това е “почти” любимата сред собствените му творби. Повечето специалисти по Луис поставят книгата на върха в своите класации с любими книги. И напълно разбирам защо. Съжалявам, че книгата не е преведена за българския читател.  Както подсказва заглавието, книгата преразказва един от най- популярните гръцко-римски митове в западния литературен свят през последните няколко столетия- този за Купидон и Психея. Изтънчен, брилянтен похват на представяне на историята от неочаквано първо лице- една от сестрите на Психея, която започва да пише своята книга като сериозно оплакване/ възражение срещу боговете. Роман, който докато те увлича, разкрива архетипния човешки живот и характер на бунт срещу божеството и най- накрая осъзнаване на собственото си падение.  Качвам само три малки откъса от края на книгата. Но горещо я препоръчвам на четящите на английски език.  „Дете, да кажеш самото нещо, което наистина имаш предвид, цялото нещо, нищо повече или по-малко или различно от това, ко