К. С. Луис, писмо до сър Хенри Уилинк

 

Сър Хенри УИЛИНК е ректор (не съм сигурна дали това е еквивалента на vice chancellor) в Кеймбридж, който създава Катедрата по средновековен и ренесансов английски в Кеймбриджкия университет с цел да покани К. С. Луис да я оглави- позиция на пълноправен професор, за разлика от позицията му в Оксфорд на подценен преподавател. Луис на няколко пъти в писма отказва позицията- не защото не я иска, а най- вече заради нежеланието му да остави брат си да живее сам. Толкин е този, който в крайна сметка убеждава Луис да приеме така желаната позиция. 

Следното писмо е към сър Уилинк непосредствено след смъртта на жена му (Синтия Франсис). По това време съпругата на Луис е в последните си месеци живот, страдаща от рак на костите. 

КЪМ СЪР ХЕНРИ УИЛИНК

 колежа Моудлин, Кеймбридж.

 3 декември 1959 г.

 Скъпи директор,

От опит вече знам, че макар тези, които говорят за нечие нещастие, обикновено го нараняват, онези, които мълчат, нараняват още повече. Те помагат да се увеличи усещането за обща изолация, която представлява нещо като периферията на самата скръб.  Знаеш каква убедителна причина имам да съпреживявам с теб: но мога и да ти съчувствам. Знам, че това, пред което се изправяш, трябва да е по-лошо от това, пред което аз самият трябва скоро да се изправя, защото твоето щастие е продължило много по-дълго и следователно е много по-втъкано с целия ти живот.  Както казва Скот в подобен случай, „Какво да правя с онази ежедневна част от моите мисли, която толкова години е била нейна?“* 

Хората говорят така, сякаш скръбта е просто чувство - сякаш не е непрекъснато подновяващият се шок от тръгването отново и отново по познатите пътища и бързото им прекъсване от мрачния граничен пост, който сега ги блокира.  Аз, разбира се, вярвам, че има нещо отвъд него: но в момента, в който човек се опита да го използва като утеха (това не е неговата функция), това вярване се разпада.  Напълно безполезно е да чукате на вратата на Рая за земна утеха: това не е удобство, което се предлага там.

 Вероятно си много изтощен физически.  Прегърни това усещане и всички малки глезотии, на които то ти дава право.  Мисля, че в такъв момент най- мъничките неща (в допълнение към най-великите неща) помагат най-много.

Самият аз два пъти изпитвах, след загуба, странно вълнуващо (но напълно непризрачно) усещане за присъствието на човека около мен.  Може да е чиста халюцинация.  Но фактът, че винаги изчезва след няколко седмици, не доказва нищо.

 Иска ми се да бях познавал жена ти по-добре.  Но тя има светло място в паметта ми.  Беше толкова успокояващо за дезертьора от Оксфорд да се срещне с някой от L.M.H.** и да може да говори за „Хипопотамът“.***  Тя ще липсва много – сама по себе си, независимо от съчувствието към теб – на всеки колега от този колеж.

А също- горкият Хорас****  – „единственият талант, който е добре използван“.***** Няма да присъствам на погребението.  Можеш да разбереш и да ми простиш желанието ми сега да прекарвам всеки възможен момент у дома.  Прости ми, ако съм казал нещо нередно в това писмо.  Самият аз съм твърде много угрижен, за да вложа каквото и да е умение.

* Джон Гибсън Локхарт, “Мемоари от живота на сър Уолтър Скот”

 ** колежа Лейди Маргарет, Оксфорд

 *** „Хипопотамът“ е Линда Гриър (1880–1967), образователен администратор.  Тя е директор на колежа Лейди Маргарет, Оксфорд, от 1921 г. до пенсионирането си през 1945 г.

 **** Кухненски портиер в Моудлин.

***** Самюел Джонсън, „За смъртта на д-р Робърт Левет“, VII, 4.