К. С. Луис, Опасностите от националното покаяние

(Есе, публикувано в “God in the dock”) 

 Идеята за национално покаяние на пръв поглед изглежда като такъв градивен контраст спрямо онази национална самоправедност, в която Англия толкова често е обвинявана и с която тя встъпи (или се казва, че е встъпила) в последната война, че един християнин естествено се обръща към нея с надежда.  Особено младите християни - студенти от последната година и първокурсници - тълпи от тях се обръщат към тази идея.  Те са готови да вярват, че Англия носи част от вината за настоящата война и са готови да признаят своя дял във вината на Англия.  Какъв е този дял, не ми е лесно да определя.  Повечето от тези млади мъже бяха деца и нито един от тях нямаше право на вот или опитност, която да им позволи да използват вота си мъдро, когато Англия взе много от онези решения, до които правдоподобно можеха да се проследят настоящите безредици.  Може би се разкайват за това, което в никакъв случай не са направили?

Ако е така, може да се предположи, че грешката им е много безобидна: хората толкова често не успяват да се покаят за истинските си грехове, че случайното покаяние за въображаем грях може да изглежда почти желателно.  Но каквото всъщност се случва (наблюдавал съм как се случва) с младия национален покаяник е малко по-сложно от това.  Англия не е природен агент, а гражданско общество.  Когато говорим за действията на Англия, имаме предвид действията на британското правителство.  Младежът, който е призоваван да се покае за външната политика на Англия, в действителност бива призоваван да се покае за действията на своя ближен;  защото външен министър или министър от кабинета със сигурност е ближен.  А покаянието предполага осъждане.  Първото и фатално очарование на националното покаяние е, следователно, насърчението, което ни дава да се обърнем от горчивата задача да се покайваме за собствените си грехове към благоприятната задача да се каем – но първо, да изобличаваме – поведението на други.  Ако младият човек беше наясно, че точно това е, което прави, несъмнено щеше да си спомни закона за милосърдието.

За съжаление самите термини, с които му се препоръчва всенародното покаяние, прикриват истинската му същност.  С опасна фигура на речта той нарича правителството не "те", а "ние".  И тъй като, като каещи се, ние не сме насърчавани да проявяваме милосърдие към собствените си грехове, нито да се позоваваме на някаква презумпция за невинност, правителство, което се нарича „ние“, е автоматично (ipso facto) поставено извън сферата на милосърдието или дори на справедливостта.  Можете да кажете каквото искате за него.  Можете да се отдадете на популярния порок на унижението без задръжки и въпреки това през цялото време да чувствате, че практикувате разкаяние.  Група такива млади каещи се ще кажат: „Нека се покаем за националните си грехове“;  това, което те имат предвид, е: „Нека приписваме на нашия ближен (дори нашия християнски ближен) в кабинета, когато не сме съгласни с него, всеки отвратителен мотив, който Сатана може да предложи на нашето въображение.“

„Такова бягство от личното покаяние в това изкушаващо пространство, където страстите имат привилегията да работят и никога да не чуват прозвучаването на собствените си имена“, би било добре дошло за моралното малодушие на всеки.  Но то е двойно привлекателно за младия интелектуалец.  Когато мъж над четиридесет години се опитва да се покае за греховете на Англия и да обича нейните врагове, той се опитва да направи нещо, което му струва скъпо;  защото той е бил възпитан в определени патриотични чувства, които не могат да бъдат умъртвени без борба. Но един образован мъж, който сега е на двайсет години, обикновено не притежава такова чувство, което да трябва да умъртвява.  В изкуството, в литературата, в политиката той е, откакто се помни, един от гневното и неспокойно малцинство; в някаква степен той е изпил още с майчиното си мляко недоверието към английските държавници и презрението към нравите, удоволствията и ентусиазма на своите по-малко образовани сънародници.  Всички християни знаят, че трябва да прощават на враговете си.  Но „моят враг“ означава преди всичко човека, когото наистина се изкушавам да мразя и оклеветявам.  Ако слушате как говорят млади християнски интелектуалци, скоро ще разберете кой е истинският им враг.  Изглежда има две имена — полковник Блимп* и "бизнесменът". Подозирам, че последното обикновено означава бащата на говорещия, но това са спекулации.  Това, което е сигурно е, че като молите такива хора да простят на германците и руснаците и да отворят очите си за греховете на Англия, вие ги молите не да умъртвят, а да се отдадат на контролиращата ги страст.  Нямам предвид, че това, което ги питате, не е правилно и необходимо само по себе си;  трябва да простим на всичките си врагове или да бъдем проклети.  Но това категорично не е увещанието, от което се нуждае вашата публика.  Обществените грехове, за които трябва да им се каже да се покаят, са тези на тяхната собствена епоха и класа – презрението към необразованите, готовността да подозират зло, самодоволните провокации към публично оскърбление, нарушенията на Петата заповед.  За тези грехове не съм чувал нищо сред тях.  Докато не чуя, трябва да смятам, че тяхната прямота спрямо националния враг е доста евтина добродетел.  Ако човек не може прости на някой ближен полковник Блимп, когото е виждал, как ще прости на диктаторите, които не е виждал?

Е, не е ли задължение на църквата да проповядва всенародно покаяние?  Мисля че е.  Но тази длъжност— подобно на много други — може ползотворно да се практукува само от тези, които я практикуват с неохота.  Ние знаем, че на един човек може да се наложи да "мрази" майка си заради Господа.  Гледката на християнин, порицаващ майка си, макар и трагична, може да бъде назидателна;  но само ако сме съвсем сигурни, че той е бил добър син и че неговото порицание е (не без агония) следствие на победа на духовната ревност над силната естествена привързаност.  В момента, в който има причина да се подозира, че той обича да я укорява — че вярва, че се издига над естественото ниво, докато в действителност все още пълзи под него в неестественото — спектакълът става просто отвратителен.  Трудните думи на нашия Господ са полезни само за онези, които ги намират за трудни.  Има една ужасна глава в “Животът на Исус” (Vie de Jesus) на Франсоа Мориак.  Когато Господ говореше за брат и дете срещу родител, другите ученици бяха ужасени.  Не беше така при Юда.  За него това бе естествено както плуването е за патица. 

"Pourquoi cette stupeur?, se demande Judas... aime dans le Christ cette vue simple, ce regard de Dieu sur Vhorreur humaine." („Защо е това смайване?“, се запита Юда... в Христос той харесваше неговия прост поглед над нещата, неговия божествен поглед към човешката поквара.“) 

Защото има две състояния на ума, които се изправят пред божествените парадокси, без да трепнат.  Бог да ни пази от едно от тях.

* Colonel Blimp- карикатурен герой на Дейвид Лоу- за първи път публикуван във вестникарско издание в Англия през 1943 година