Here for such a time as this

  До Беде Грифитс (Орденът на Свети Бенедикт)    Колежът Моудлин (23/4/51)  Скъпи Беде    –  Поредица от болести и почивка в Ирландия досега ме възпираха да се захвана с Любак.*    Поемата “Прелюдия”** ме е съпътствала през всички етапи на моето поклонение: тя и “Енеида” (която смятам, че ти така и не оцени подобаващо) са двете дълги поеми, към които най- често се връщам.  Напрежението, за което говориш (ако изобщо е напрежение) между пълното и щедро отдаване на дължимото спрямо Естественото, същевременно прилагайки безусловно и смирено подчинение спрямо Свръхестественото е за мен абсолютно ключова позиция.    Нямам особена полза от обикновените “или-или” хора (освен, разбира се, в тази последна инстанция, когато пред нас е поставен изборът за изтръгване на дясното око: макар в някакъв маниер този избор да е ежедневен.*** Но дори и тогава    човек не трябва да злоупотребява с дясното си око. То е добро създание: вината е моя, а не на окото, че аз се докарах до такова състояние, което н

  К. С. Луис (колежа Моудлин, Оксфорд. 2-ти август 1954 г)  Писмо до г-жа Мери Маргарет Маккаслин        Благодаря ви за писмото от 25 юли.    Със сигурност ще ви държа в молитвите си.    Вярвам, че сте имала божествена подкрепа по време на вашата голяма трудност.    Хората често я имат.    Но после, когато новият, по-мрачен живот започва да се превръща в рутина, човек често чувства, че е останал без помощ.    Сигурен съм, че всъщност не е така.    Божието присъствие не е същото като усещането за Божието присъствие и е възможно Той да прави най-много за нас, точно когато смятаме, че прави най-малко.         Сигурен съм, че самотата е един от начините, чрез които можем да растем духовно.    Докато не сме самотни, можем лесно да си мислим, че сме стигнали по-далеч, отколкото в действителност: нашето (естествено и невинно, но просто естествено, а не небесно) удоволствие да бъдем обичани – да бъдем, както се изразявате, обект на интерес за    някой – това удоволствие може да бъде сбъркано

  В една наистина ранна неделна сутрин (далеч преди зазоряване), на 20 септември 1931 г., 32-годишният К. С. Луис, 39-годишният Толкин и 35-годишният Хюго Дайсън (първите двама преподаватели в Оксфорд, третият- преподавател в Рединг) се разхождали заедно по Алеята Адисън на територията на колежа Магдален в Оксфордския университет.     Времето им заедно започнало предната вечер, но разговорът им продължил до късно през нощта.     След като Толкин си тръгнал около 3 часа сутринта, Луис и Дайсън продължили да разговарят още час…  Два дни по-късно (вторник, 22 септември) Луис разказва за това в писмо до своя дългогодишен приятел Артър Грийвс: “Започнахме разговор за метафората и мита — но ни прекъсна силен прилив на вятър, който дойде толкова внезапно в спокойната топла вечер и обрули толкова много листа, които зашумоляха падайки, че си помислихме, че вали.    Всички затаихме дъх, двамата ми спътници попиваха опиянението от такова нещо почти както ти би го сторил. Продължихме разговора за

  Писма до Малкълм К. С. Луис  14 (откъс) Писма до Малкълм К. С. Луис  14 (откъс) “… Междувременно се придържам към мнението на Оуен. Всички създания, от ангела до атома, са различни от Бог; с една различност, която няма паралел: ням съизмеримост. Самата дума „да бъде“ не може да се приложи към Него и към тях в абсолютно същия смисъл. Но също така, нито едно създание не е различно от Него по същия начин, по който е различно от всички останали създания. Той е в него, както те никога не могат да бъдат едно в друго. Той е във всяко създание тях като основа и корен и непрекъснат захранващ източник на неговата реалност. А Той е и в добрите разумни създания като светлина; в лошите като огън, като отначало тлеещото безпокойство, а по-късно пламтящото измъчване от едно нежелано и напразно отблъсквано присъствие. Следователно за всяко създание можем да кажем: „Това също си Ти: но то не е Теб“. Простата вяра стига до това разбиране с удивителна лекота. Веднъж разговарях с европейски пастор, койт

   Свалиха тялото от кръста и един от малкото богати мъже сред първите християни получи разрешение да го погребе в скална гробница в неговата градина;  римляните поставиха военна охрана, да не би да станеше някакъв бунт и опит за вземане на тялото.  В тези естествени процеси имаше естествена символика;  добре беше гробницата да бъде запечатана с цялата тайна на древната източна погребална традиция и да бъде пазена от властта на Цезаря. Защото в дъното на тази пещера беше събрано и заровено цялото онова велико и славно човечество, което ние наричаме древно - то бе погребано там.  Това беше краят на едно много велико нещо, наречено човешка история;  историята, която беше просто човешка.  Там бяха погребани митологиите и философиите, боговете и героите, и мъдреците.  Казано по римски- те бяха живели.  Но както можеха само да живеят, така можеха само и да умрат;  и бяха мъртви.  На третия ден приятелите на Христос, които пристигнаха привечер на мястото, намериха гроба празен, а камъкът бе