Писма до Малкълм, К. С. Луис

 

Писма до Малкълм

К. С. Луис

 14 (откъс)

Писма до Малкълм

К. С. Луис

 14 (откъс)

“… Междувременно се придържам към мнението на Оуен. Всички създания, от ангела до атома, са различни от Бог; с една различност, която няма паралел: ням съизмеримост. Самата дума „да бъде“ не може да се приложи към Него и към тях в абсолютно същия смисъл. Но също така, нито едно създание не е различно от Него по същия начин, по който е различно от всички останали създания. Той е в него, както те никога не могат да бъдат едно в друго. Той е във всяко създание тях като основа и корен и непрекъснат захранващ източник на неговата реалност. А Той е и в добрите разумни създания като светлина; в лошите като огън, като отначало тлеещото безпокойство, а по-късно пламтящото измъчване от едно нежелано и напразно отблъсквано присъствие.

Следователно за всяко създание можем да кажем: „Това също си Ти: но то не е Теб“.

Простата вяра стига до това разбиране с удивителна лекота. Веднъж разговарях с европейски пастор, който беше виждал Хитлер и имаше, според всички човешки стандарти, добра причина да го мрази. Попитах го: "Как изглеждаше той?" „Като всички хора“, отговори той, „тоест като Христос“.

Човек винаги се бори поне на два фронта. Когато човек е сред пантеистите, той трябва да подчертае разграничението (и относителната независимост) на създанията. Сред деистите — или може би в Улуич*, ако миряните там наистина смятат, че Бог трябва да се търси в небосвода — човек трябва да подчертае божественото присъствие в моя съсед, моето куче, моята зелева леха.

Смятам, че е много по-мъдро да се мисли за това присъствие в определени обекти, отколкото просто за „всеприсъствие“. Последното дава на твърде наивните хора (може би отново тези в Улуич?) идеята за нещо пространствено разширено, като газ. То също замъглява специфични неща, например истината, че Бог присъства във всяко нещо, но не непременно по един и същи начин;  Той не присъства в човека както присъства в осветените хляб и вино, нито в лош човек както в добър, нито в звяр както в човек, нито в дърво както в звяр, нито в нежива материя както в дърво.  Предполагам, че тук има парадокс.  Колкото по-висше е създанието, толкова повече и също толкова по-малко  Бог е в него;  по-присъстващ в благодат и по-малко присъстващ (чрез нещо като абдикация) просто като сила.  По благодат Той дава на висшите създания сила да пожелават Неговата воля („и да овладеят малките си тризъбци“); по-нисшите просто я изпълняват автоматично.

Добре е да има специфични святи места, и неща, и дни, тъй като без тези точки на фокусиране или напомняне,  вярата, че всичко е свято и „голямо с Бог“ скоро ще намалее до обикновено клише.  Но ако тези святи места, неща и дни престанат да ни напомнят, ако заличат в съзнанието ни, че цялата земя е свята и всеки храст (ако можехме да го възприемем) е като Горящ храст, тогава светините започват да вредят.  Оттук следва едновременно и необходимостта, и постоянната опасност от „религията“.

 Бьоме ни съветва веднъж на час „да се хвърлим отвъд всяко създание“.  Но за да намерим Бог, може би не винаги е необходимо да изоставяме създанията.  Може да пренебрегваме, но не можем да избегнем присъствието на Бог.  Светът е претъпкан с Него.  Той ходи навсякъде инкогнито.  И не винаги е трудно да проникнеш в това инкогнито.  Истинският труд е да помниш, да внимаваш.  Всъщност- да се събудиш.  Още повече, да останеш буден.

Колкото и да е странно, това, което ме затвърждава в тази вяра, е фактът, (иначе толкова безкрайно плачевен), че осъзнаването на това присъствие толкова често е било нежелано.  Призовавам Го в молитва.  Често Той може да отговори- мисля, че наистина отговаря- „Но ти ме избягваш от часове“. Защото Той идва не само да издигне, но и да свали;  да откаже, да укори, да прекъсне.  Тази молитва: „предпазвай ни във всичките ни дела“ често получава отговор, сякаш думата предпазвай има свое модерно значение.  Присъствието, което ние доброволно избягваме, често е (и ние го знаем), Неговото присъствие в гняв.

И от това зло идва добро.  Ако никога не бягах от присъствието Му, тогава щях да подозирам, че онези моменти, в които сякаш изпитвах удоволствие от това присъствие, са мечтания за сбъдване на желания.  Това, между другото, обяснява слабостта на всички онези разводнени версии на християнството, които пропускат всички по-тъмни елементи и се опитват да установят чисто утешаваща религия.  Никаква истинска вяра в тези разводнени версии не може да се задържи.  Колкото и да сме омаяни и запленени, ние все още смътно знаем в сърцето си, че нищо, което е приятно за нас по всяко време и по всякакъв начин, не може да има обективна реалност.  В самото естество на реалността е, че тя трябва да има остри ъгли и груби ръбове, че трябва да е устойчива, трябва да бъде себе си.  Мебелите-мечти са единственият вид, в който никога не си удряте пръстите на краката или коляното.  И двамата познаваме щастливия брак.  Но колко различни бяха нашите съпруги от въображаемите любови от нашите юношески мечти!  Съвсем не така прецизно  скроени да пасват на всички наши желания;  и точно поради тази причина (измежду куп други) толкова несравнимо по-добри.

Сервилният страх, разбира се, е най-ниската форма на религия.  Но такъв бог, при който никога не би могло да има повод дори за сервилен страх, един безопасен бог, кротък бог, бързо се разкрива като фантазия пред всеки здрав ум.  Не съм срещал хора, които напълно да отричат вяра в ада, а същевременно да вярват живо и животворно в Рая.

 Знам, че има вяра и в двете, но това няма религиозна значимост.  Такава вяра превръща тези духовни неща в някаква тяхна пародия- обекти на чисто плътски, политически, егоцентрични страхове и надежди.  Тези неща не достигат по-дълбоките нива, онези неща, които само безсмъртният дух може да желае или да се страхува от тях. За щастие такава вяра е много крехка.  Старите богослови влагаха цялото си красноречие, за да събуждат такъв страх: но, както самите те доста наивно се оплакват, ефектът не продължава повече от няколко часа след проповедта.

 Душата, която веднъж е била събудена, ужилена или издигната от желанието за Бог, неизбежно (мисля) ще се събуди и за страха да не би да Го загуби.”

• Епископът на Улуич, преподобният Джон Робинсън, когото Луис споменава няколко пъти в писмата си, става известен през 60-те години на миналия век с книгата си “Honest to God”, в която поставя под въпрос значението на Бог, божествеността на Исус и свръхестествените събития на Библия.  Често името му е взимано на подбив или като нарицателно по времето на Луис. 

Текстът в оригинал: 

“… Meanwhile, I stick to Owen’s view. All creatures, from the angel to the atom, are other than God; with an otherness to which there is no parallel: incommensurable. The very word “to be” cannot be applied to Him and to them in exactly the same sense. But also, no creature is other than He in the same way in which it is other than all the rest. He is in it as they can never be in one another. In each of them as the ground and root and continual supply of its reality. And also in good rational creatures as light; in bad ones as fire, as at first the smouldering unease, and later the flaming anguish, of an unwelcome and vainly resisted presence.

Therefore of each creature we can say, “This also is Thou: neither is this Thou.”

Simple faith leaps to this with astonishing ease. I once talked to a Continental pastor who had seen Hitler, and had, by all human standards, good cause to hate him. “What did he look like?” I asked. “Like all men,” he replied, “that is, like Christ.”

One is always fighting on at least two fronts. When one is among Pantheists one must emphasise the distinctness, and relative independence, of the creatures. Among Deists—or perhaps in Woolwich, if the laity there really think God is to be sought in the sky—one must emphasise the divine presence in my neighbour, my dog, my cabbage-patch.

It is much wiser, I believe, to think of that presence in particular objects than just of “omnipresence”. The latter gives very naïf people (Woolwich 100  again, perhaps?) the idea of something spatially extended, like a gas. It also blurs the distinctions, the truth that God is present in each thing but not necessarily in the same mode; not in a man as in the consecrated bread and wine, nor in a bad man as in a good one, nor in a beast as in a man, nor in a tree as in a beast, nor in inanimate matter as in a tree. I take it there is a paradox here. The higher the creature, the more and also the less God is in it; the more present by grace, and the less present (by a sort of abdication) as mere power. By grace He gives the higher creatures power to will His will (“and wield their little tridents”): the lower ones simply execute it automatically.

It is well to have specifically holy places, and things, and days, for, without these focal points or reminders, the belief that all is holy and “big with God” will soon dwindle into a mere sentiment. But if these holy places, things, and days cease to remind us, if they obliterate our awareness that all ground is holy and every bush (could we but perceive it) a Burning Bush, then the hallows begin to do harm. Hence both the necessity, and the perennial danger, of “religion”.

Boehme advises us once an hour “to fling ourselves beyond every creature.” But in order to find God it is perhaps not always necessary to leave the creatures behind. We may ignore, but we can nowhere evade, the presence of God. The world is 101  crowded with Him. He walks everywhere incognito. And the incognito is not always hard to penetrate. The real labour is to remember, to attend. In fact, to come awake. Still more, to remain awake.

Oddly enough, what corroborates me in this faith is the fact, otherwise so infinitely deplorable, that the awareness of this presence has so often been unwelcome. I call upon Him in prayer. Often He might reply—I think He does reply—“But you have been evading me for hours.” For He comes not only to raise up but to cast down; to deny, to rebuke, to interrupt. The prayer “prevent us in all our doings” is often answered as if the word prevent had its modern meaning. The presence which we voluntarily evade is often, and we know it, His presence in wrath.

And out of this evil comes a good. If I never fled from His presence, then I should suspect those moments when I seemed to delight in it of being wish-fulfilment dreams. That, by the way, explains the feebleness of all those watered versions of Christianity which leave out all the darker elements and try to establish a religion of pure consolation. No real belief in the watered versions can last. Bemused and besotted as we are, we still dimly know at heart that nothing which is at all times and in every way agreeable to us can have objective reality. It is of the very nature of the real that it should have sharp corners and rough edges, that it should be resistant, should be itself. Dream-furniture is the only kind on which you never stub your toes or bang your knee. You and I have both known happy marriage. But how different our wives were from the imaginary mistresses of our adolescent dreams! So much less exquisitely adapted to all our wishes; and for that very reason (among others) so incomparably better.

Servile fear is, to be sure, the lowest form of religion. But a god such that there could never be occasion for even servile fear, a safe god, a tame god, soon proclaims himself to any sound mind as a fantasy. I have met no people who fully disbelieved in Hell and also had a living and life-giving belief in Heaven.

There is, I know, a belief in both, which is of no religious significance. It makes these spiritual things, or some travesty of them, objects of purely carnal, prudential, self-centred fear and hope. The deeper levels, those things which only immortal spirit can desire or dread, are not concerned at all. Such belief is fortunately very brittle. The old divines exhausted their eloquence especially in arousing such fear: but, as they themselves rather naïvely complain, the effect did not last for more than a few hours after the sermon.

The soul that has once been waked, or stung, or uplifted by the desire of God, will inevitably (I think) awake to the fear of losing Him.”