Размишления върху Псалмите, К. С. Луис 9

 

IX Дума за възхвалата

 Възможно е (и трябва да се надяваме) тази глава да е ненужна за повечето хора.  Тези, които никога не са били достатъчно твърдоглави, за да проумеят трудността, която тази глава разглежда, може дори да я сметнат за смешна.  Нямам и най-малко възражение срещу смеха им;  малка комична пауза в една дискусия не вреди, колкото и сериозна да е темата.  (Според собствения ми опит най-смешните неща са се случвали в най-сериозните и най-искрени разговори.)

 Когато за първи път започнах да се приближавам до вярата в Бог и дори известно време, след като ми беше дадена тази вяра, аз открих препъни камък в изискването, отправено демонстративно от всички религиозни хора, че трябва да „хвалим“ Бог;  още повече във внушението, че самият Бог го изисква.  Всички презираме човека, който изисква непрекъснато уверяване в собствената си добродетел, интелигентност или възхитителност;  ние презираме още повече тълпата от хора около всеки диктатор, всеки милионер, всяка знаменитост, които удовлетворяват това искане.  Ето така една картина, едновременно нелепа и ужасна, относно Бог и относно Неговите поклонници, заплашваше да се появи в съзнанието ми.  Псалмите бяха особено обезпокоителни по този начин – „Хвалете Господа“, „Хвалете Господа с мен“, „Хвалете Го“.  (И защо, между другото, прославянето на Бог толкова често се състоеше в това да казваме на другите хора да Го хвалят? Дори да казваме на китове, снежни бури и т.н. да продължат да правят това, което със сигурност биха направили, независимо дали сме им казали или не?) Още по-лошо беше изявлението, доставено от устата на Бог, „който ми принася благодарност и хвала, той ме почита” (50: 23).  Беше отвратително все едно да кажеш: „Това, което най-много искам, е да ми кажат, че съм добър и страхотен“.

Най-лошото беше оподобяването на най-глупавият езически пазарлък-  на дивака, който прави жертви на своя идол, когато риболовът е добър, и го бие, когато не е уловил нищо.  Неведнъж псалмистите сякаш казваха: „Харесваш похвала? Направи това за мен и ще имаш малко похвала.”  Така в 54 поетът започва „спаси ме“, а в стих 6 добавя стимул: „Доброволно ще Ти принеса жертва; ще възхвалявам Името Ти“.  Отново и отново говорещият моли да бъде спасен от смъртта на основание, че ако Бог остави молителите да умрат, Той няма да получи повече похвала от тях, защото призраците в Шеол не могат да хвалят (30: 10; 88: 10; 119: 175). А пък и количеството похвала сякаш се брои;  „седем пъти на ден те хваля” (119: 164).  Беше изключително притеснително.  Караше човек да мисли това, което най-малко иска да мисли.  Благодарност към Бога, благоговение пред Него, послушание към Него, мислех, че мога да разбера;  но не и тази постоянна хвалебствена реч.  И тази тема не можеше да бъде “оправена” и от един съвременен автор, който говореше за „правото“ на Бог да бъде възхваляван. Все още мисля, че „право“ е лош начин да го изразя, но вярвам, че сега разбирам какво е имал предвид този автор.  Може би най-лесно е да започнем с неодушевени обекти, които не могат да имат права.  Какво имаме предвид, когато казваме, че една картина е „възхитителна“?  Със сигурност нямаме предвид, че някой ѝ се възхищава (може и така да е), защото на калпавата работа се възхищават хиляди, а добрата може да бъде игнорирана.  Нито пък че „заслужава“ възхищение в смисъла, в който кандидатът „заслужава“ висока оценка от проверяващите – т.е.  че едно човешко същество ще е претърпяло несправедливост, ако не получи оценка.  Смисълът, в който картината „заслужава” или „изисква” възхищение е по-скоро това: че възхищението е правилният, адекватен или подходящ отклик спрямо нея, че ако ѝ бъде дадено, това възхищение няма да бъде „прахосано“ и че ако не се възхищаваме, ще бъдем глупави, неадекватни и големи губещи, ще сме пропуснали  нещо.  По този начин много обекти както в природата, така и в изкуството може да се каже, че заслужават, или им приляга, или изискват възхищение.  Именно от тази перспектива, която на някои ще изглежда непочтителна, намерих за най-добре да подходя към идеята, че Бог „изисква“ похвала.

Той е този Обект, на който да се възхищаваш (или, ако предпочитате, да оценяваш) означава просто да си буден, да си влязъл в реалния свят;  да не Го оценяваш е да си загубил най-голямото преживяване и в крайна сметка да си загубил всичко.  Непълният и осакатен живот на тези, които са немузикални, или които никога не са били влюбени, или които никога не са познавали истинско приятелство, или никога не са се интересували от добра книга, или никога не са се наслаждавали на усещането на сутрешния въздух по бузите си, или никога (аз съм един от тях)  не са се наслаждавали на футбола, е само блед образ на тази загуба.

 Но разбира се това не е всичко.  Бог не само „изисква“ похвала като върховно красив и всеудовлетворяващ Обект.  Очевидно Той го заповядва и като законодател.  На евреите беше казано да принасят жертви.  Ние сме задължени да ходим на църква.  Но това беше трудност за мен само защото тогава не разбирах нищо от това, което се опитах да кажа по-рано в глава V. Не виждах, че Бог показва присъствието Си на хората в процеса на поклонение.  Разбира се, това не е единственият начин.  Но за много хора много пъти „прекрасната красота на Господ“ се разкрива главно или само докато Му се покланят заедно.  Дори в юдаизма същността на жертвоприношението всъщност не беше, че хората даваха бикове и кози на Бог, а че чрез тяхното деяние Бог даваше Себе Си на хората;  в централния акт на нашето собствено поклонение, разбира се, това е далеч по-ясно – там явно, дори физически, Бог е Този, който дава и ние сме тези, които получават.

Мизерната идея, че Бог в някакъв смисъл трябва да има нужда от или да жадува нашето поклонение като суетна жена, която иска комплименти, или суетен автор, представящ новите си книги на хората, които никога не са го срещали или чували за него, убедително се развенчава от думите „Ако огладнеех, не бих казал на вас” (50: 12).  Дори и да можеше да се измисли такова абсурдно Божество, Той едва ли би дошъл при нас, най-ниското от разумните създания, за да задоволи апетита Си.  Не искам кучето ми да лае одобрително за книгите ми.  Сега, когато се замисля, има и някои хора, чиято ентусиазирана благосклонна рецензия не би ме зарадвала много.

Но най-очевидният факт за възхвалата — било то към Бог или нещо друго — по странен начин ми убягваше.  Мислех за нея като за комплимент, одобрение или отдаване на почит.  Никак не бях забелязал, че цялото удоволствие спонтанно прелива в похвала, освен ако срамежливостта или страхът да не дотегнем на другите не са умишлено вложени, за да попречат.  Светът кънти от похвали – любовници хвалят своите любими, читатели – любимия си поет, туристи, възхваляващи провинцията, играчи, възхваляващи любимата си игра – възхвали за времето, вино, ястия, актьори, мотори, коне, колежи, държави, исторически личности, деца,  цветя, планини, редки марки, редки бръмбари, дори понякога политици или учени.  Не бях забелязал как най-скромните и в същото време най-уравновесените и дълбоки умове хвалеха най-много, а киселите, недодяланите и недоволните - най-малко.  Добрите критици намираха нещо за похвала в много несъвършени произведения;  лошите непрекъснато стесняваха списъка с книги, които да ни бъде позволено да четем.  Здравият и непредубеден човек, дори ако е възпитан в лукс и с богат опит в доброто готвене, може да похвали много скромно ястие; дребнавият и снобът намират грешки във всички.

С изключение на случаите, когато нетърпимо неблагоприятни обстоятелства се намесват, похвалите почти изглеждат като вътрешно здраве, което можеш да чуеш.  И това не престава да бъде така, когато поради липса на умения формите на неговото изразяване са много груби или дори смешни. Бог знае, много поеми на хвала, отправени към земен любим, са толкова лоши, колкото нашите лоши химни, а антология от любовни стихотворения за обществено и постоянно ползване вероятно ще бъде също толкова тежко изпитание за литературния вкус, колкото “Химни- древни и съвременни” (Англикански сборник от песни, публикуван през 1861г. - моя бележка).  Не бях забелязал също, че както хората спонтанно хвалят това, което ценят, така те спонтанно ни подтикват да се присъединим към тях в похвалите: „Не е ли прекрасна?  Не беше ли славно?  Не мислиш ли, че това е великолепно?"  Когато приканват всички да хвалят Бога, псалмистите правят същото, което правят всички хора, когато говорят за това, което ги вълнува.  Цялата ми, по-обща, трудност относно възхвалата на Бога зависеше от това, че абсурдно отричах за Върховната ценност, това което с удоволствие правим (даже не можем да се спрем) за всичко останало, което ценим.

Мисля, че с удоволствие хвалим това, което ни харесва, защото похвалата не само изразява, но допълва удоволствието;  тя определено е крайният израз на удоволствието.  Не заради комплименти влюбените продължават да си казват колко са красиви;  удоволствието е непълно, докато не бъде изразено.  Разочароващо е да откриете нов автор и да не можете да кажете на някого колко е добър;  да се озовеш внезапно, след завоя на пътя, в някаква планинска долина с неочаквано величие и после да трябва да мълчиш, защото хората с теб не я намират за нещо повече от тенекия в канавката;  да чуеш добра шега и да не намериш с кого да я споделиш (идеалният слушател почина преди година).  Това е така, дори когато изразите ни са неадекватни, както, разбира се, обикновено са.  Но как, ако човек може наистина и напълно да похвали дори такива неща до съвършенство – как напълно да „излее“ в поезия или музика или да нарисува този възход на възхищение, който напира да избухне в него? Тогава наистина обектът щеше да бъде напълно оценен и нашата радост щеше да постигне идеално развитие.  Колкото по-достоен е обектът, толкова по-интензивна би била тази наслада.

Ако беше възможно една създадена душа напълно (имам предвид, до пълната мярка, възможна в едно ограничено същество) да „оцени“, тоест да обича и да се наслаждава на най-достойния обект измежду всички, и едновременно с това във всеки момент да дава идеален израз на тази наслада, тогава тази душа ще бъде във върховно блаженство.  Точно в тази насока намирам за най-лесно да разбера християнската доктрина, че „небето“ е състояние, в което ангелите сега и хората в бъдещето са назначени постоянно да възхваляват Бог.  Това не означава, както може толкова мрачно да намекне, че е като „да си в Църквата“.  Защото нашето „служение” както в поведение, така и в нашата сила да участваме в него, са просто опити за поклонение;  никога напълно успешни, често 99,9 процента неуспехи, понякога тотални провали.  Ние не сме ездачи, а ученици в школата по езда;  за повечето от нас паданията и натъртвания, болките в мускулите и тежестта на упражнението далеч надвишават онези няколко момента, в които ние, за собствено учудване, всъщност галопирахме без ужас и без произшествие.

За да видим какво всъщност означава доктрината, трябва да предположим, че сме съвършено влюбени в Бога – пияни, удавени, потопени в онази наслада, която далеч не остава скрита в самите нас като неизразима, следователно трудно удържима, тя е блаженство, излива се от нас непрестанно, в спонтанен и съвършен изказ, нашата радост вече не може да се отдели от възхвалата, в която се освобождава и произнася, също както яркостта, която получава огледалото, е неделима от яркостта, която то излива.  Шотландският катехизис казва, че главната цел на човека е „да прославя Бога и да Му се наслаждава завинаги“.  Но тогава ще разберем, че това е едно и също нещо.  Напълно да се наслаждаваш означава да прославяш.  Като ни заповядва да Го прославяме, Бог ни кани да Му се наслаждаваме.

Междувременно, както казва поетът Дон, ние просто синхронизираме нашите инструменти.  Настройката на оркестъра сама по себе си може да бъде възхитителна, но само за онези, които могат до известна степен да предвидят симфонията.  Еврейските приноси на жертви и дори нашите собствени най-свещени обреди, каквито всъщност се случват в човешкия опит, са като настройката на инструмент-  обещание, а не изпълнение.  Следователно, подобно на настройката, те могат да съдържат в себе си доста задължение и малко или никакво удоволствие.  Но задължението съществува за удоволствието.  Когато изпълняваме своите „религиозни задължения”, ние сме като хора, които копаят канали в безводна земя, за да може, когато най-после дойде водата, да ги намери готови.  Това важи в повечето случаи. Има щастливи моменти дори и сега, когато по сухите канали пълзи струйка;  и щастливи души, на които това се случва често.

 Що се отнася до елемента на пазарлък в псалмите (Направи едикакво си и аз ще те хваля), тази глупава нотка на езичество със сигурност е съществувала.  Пламъкът не се издига чист от олтара.  Но примесите не са неговата същност.  И не всички сме в положение да презираме дори най-грубите псалмисти по този въпрос.  Разбира се, ние не бихме сгафили в думите си като тях.

Но съществува, както за лошо, така и за добро, молитва без думи.  Често, коленичейки, съм бил шокиран да открия какви мисли (в някакъв момент) отправям към Бога;  какви детински оправдания съм Му заявявал , какви твърдения съм излагал, дори какви абсурдни отстъпки или компромиси (полусъзнателно) съм предлагал.  Някъде вътре в мен има езическо, дивашко сърце.  Защото за съжаление глупостта и идиотската хитрост на езичеството изглежда имат много по-голяма сила за оцеляване от неговите невинни или дори красиви елементи.  Лесно е, след като имате власт, да заглушите тръбите, да спрете танците, да обезобразите статуите и да забравите историите;  но не е лесно да се убие дивото, алчното, уплашено създание, ту свиващо се, ту бумтящо в душата на човек – създанието, на което Бог може да каже: „ти помисли, че Аз съм съвсем като теб.“ (50: 21).

 Но всичко това, както казах, ще просветли само някои от моите читатели.  За другите подобна комедия от грешки, толкова заобиколено пътуване, за да се стигне до очевидното, ще предостави повод за благотворителен смях.