Разсъждения върху Псалмите, К. С. Луис 8

 

VIII. Природа

Два фактора определят подхода на псалмистите към природата. Първият е общ между тях и огромно мнозинство от древните писатели; вторият фактор е бил по тяхно време, ако не абсолютно уникален, то поне изключително рядък. Те принадлежат на нация, състояща се предимно от селяни. За нас самото име евреин се свързва с финанси, магазини, лихварство и други подобни. Това обаче датира от Средновековието, когато на евреите не е било позволено да притежават земя и са били принудени да се захванат с дейности, отдалечени от работа с почвата. Каквито и характеристики да е придобил съвременният евреин от хилядолетие на подобни професии, те не може да са тези на неговите древни предци. Това са били селяни или фермери. Когато дори цар пожелае част от имота на ближния си, това парче земя е лозе; той прилича повече на зъл земевладелец, отколкото на нечестив крал. Всички са били близо до земята; всички ясно са осъзнавали нашата зависимост от почвите и времето. Така е било и с всеки грък и римлянин до по-късните епохи. Така част от това, което сега може би би трябвало да наречем „ценене на природата” тогава не би могло да съществува – цялата онази част, която наистина е наслада от „селската провинция” като контраст на града. Там, където градовете са малко и много малки и където почти всички са долу на земята, човек не е наясно с това специално нещо, наречено „селската провинция“.

Следователно определен вид „поезия за природата” никога не е съществувала в древния свят, докато не са възникнали наистина огромни градове като Александрия; и след падането на древната цивилизация, тя пак не е съществувала чак до осемнадесети век. В други периоди това, което наричаме „селска провинция“, е просто светът, каквото е водата за риба. Въпреки това оценяването на природата може да съществува; наслада, която е едновременно прагматична и поетична. Омир може да се наслади на пейзаж, но това, което той има предвид под красив пейзаж, е този, който е полезен — добра дълбока почва, много прясна вода, пасища, които ще направят кравите наистина угоени, и малко хубава дървесина. Тъй като той е от мореплаващите племена, той добавя, както евреинът не би го сторил, и добро пристанище. Псалмистите, които пишат поетични текстове, а не романи, естествено ни представят малко от пейзажа. Това, което ни дават, много по-чувствено и насладително от всичко, което съм виждал на гръцки, е самото усещане за времето – времето, видяно с очите на истински селянин, който му се наслаждава почти така, както зеленчукът може да му се радва. „Ти си добър към земята. . . ти поливаш браздите й. . . ти я правиш мека с капки дъжд. . . малките хълмове ще се радват отвсякъде. . . долините ще застанат толкова пълни с жито, че ще се смеят и пеят” (65: 9-14). В 104: 16 (по-добре в превода на д-р Мофат, отколкото в молитвеника), „големите дървета пият до насита”.

Евреите, както всички знаем, вярваха в един Бог, Създател на небето и земята. Природата и Бог бяха различни; Единият беше направил другия; единият управляваше, а другият се подчиняваше. Това, както казвам, всички го знаем. Но поради различни причини истинското му значение може лесно да избяга от съвременния читател, ако неговите изучавания не са го отвели в определени посоки. На първо място за нас това е баналност. Приемаме го за даденост. Наистина подозирам, че много хора приемат, че някаква ясна доктрина за сътворението е в основата на всички религии: че в езичеството боговете или един от боговете обикновено създават света; дори че религиите обикновено започват с отговор на въпроса „Кой е сътворил света?“

В действителност сътворението, във всякакъв недвусмислен смисъл, изглежда е изненадващо рядко учение; и когато историите за това се срещат в езичеството, те често са религиозно маловажни, по никакъв начин не са централни за религиите, в които ги намираме. Те са в периферията, където религията се отклонява в нещо, което може би се е смятало, дори по онова време, по-скоро за приказка. В една египетска история бог, наречен Атум, излязъл от водата и, тъй като очевидно бил хермафродит, заченал и родил следващите двама богове; след това нещата вече могат да се развиват. В друга, целият сбор на боговете е произлязъл от Нун- Дълбочината. Според един вавилонски мит, преди да бъдат направени небето и земята, едно същество, наречено Аспу, е оплодило, а същество, наречено Тиамат, е родило Лахму и Лахаму, които от своя страна са произвели Аншар и Кишар. Изрично ни е казано, че тази двойка е била по-велика от родителите си, така че това е по-скоро като мит за еволюцията, отколкото за сътворението. В скандинавския мит започваме с лед и огън и всъщност със север и юг, сред всичко това, някак си оживява гигант, който ражда (от мишницата си) син и дъщеря. Гръцката митология започва с вече съществуващи небе и земя.

Не споменавам тези митове, за да се отдам на евтин смях над тяхната недодяланост. Целият ни изказ за подобни неща, и този на теолога, както и този на детето, е недодялан. Това. Което казвам е, че митовете, дори и в техните собствени термини, изобщо не достигат до идеята за Сътворението в нашия смисъл. Нещата „излизат от“ нещо или „се формират в“ нещо. Ако историите за момента можеха да се смятат за верни, те все пак щяха да бъдат истории за много ранни събития в процес на развитие, световна история, която вече е в ход. Когато завесата се вдигне в тези митове, винаги има някакви „реквизити“ , които вече са на сцената и се развива някаква драма. Може да кажете, че отговарят на въпроса „Как започна пиесата?“ Но това е неясен въпрос. Зададен на човека, който пристига с десет минути закъснение, ще бъде правилно отговорен, да речем, с думите: „О, първо влязоха три вещици, а след това имаше сцена между стар крал и ранен войник.“ Това е въпросът, на който всъщност отговарят митовете. Но съвсем различният въпрос: „Как възниква една пиеса? От само себе си ли се написва? Актьорите ли я измислят в крачка? Или има някой – който не е на сцената, не е като хората на сцената – някой, когото не виждаме – който е измислил всичко това и е причината то бъде?” – това рядко се пита или отговаря.

Разбира се, ние откриваме у Платон ясна теология на сътворението в юдейски и християнски смисъл; цялата вселена – самите условия на времето и пространството, при които съществува – са произведени от волята на съвършен, безвременен, неподвластен на условия Бог, който е над и извън всичко, което Той създава. Но това е невероятен скок (макар и да не е направен без помощта на Този, Който е Бащата на светлината) от един поразителен богословски гений; това не е обикновена езическа религия. Сега, разбира се, всички разбираме важността на тази особеност в юдейската мисъл от строго и очевидно религиозна гледна точка. Но неговите цялостни последици, начините, по които променя целия ум и въображение на човека, може да ни убягнат.

Да се каже, че Бог е създал природата, е твърдение, което свързва Бог и природата, но също и ги разграничава. Това, което създава и което бива създадено, трябва да са две отделни неща, а не едно. Така доктрината за Сътворението в един смисъл изпразва природата от божественост.

Колко трудно е било да се направи това и още повече, да продължи да се прави, в днешно време ние не осъзнаваме лесно. Пасаж от Йов (не без собствена волна поезия в него) може да ни помогне: “ако гледах слънцето как блести и луната как величествено върви, прелъстих ли се тайно в сърцето си и поднесе ли се ръката ми на устата ми за целувка – това щеше да е също престъпление” (31: 26-28). Тук не става дума за обръщане, във време на отчаяна нужда, към дяволските богове. Говорителят очевидно има предвид един напълно спонтанен импулс, нещо, което може да откриете, че правите почти несъзнателно. Очевидно е толкова естествено да отдадем почит на слънцето или луната; и очевидно невинно. Може би в определени времена и места е било наистина невинно. С удоволствие бих повярвал, че жестът на почит, отправен към луната, понякога е бил приеман от нейния Създател; в онези времена на невежество, на което Бог „намигна“ (Деяния 17: 30). Авторът на Йов обаче не беше в такова невежество. Ако беше целунал ръката на Луната, това щеше да е беззаконие. Импулсът беше изкушение; такова, каквото никой европеец не е почувствал през последните хиляда години.

Но в друг смисъл същата доктрина, която изпразва природата от нейната божественост, я прави и показалец, символ, проявление на Божественото. Трябва да припомня два пасажа, цитирани в по-ранна глава. Единият е този от Псалм 19, където търсещото и очистващо слънце се превръща в образ на търсещия и очистващия закон. Другият е от 36: „Милостта Ти, Господи, достига до небесата и Твоята вярност до облаците. Твоята правда е като силните планини, Твоите присъди са като голямата бездна” (5, 6). Със сигурност само заради това, че природните обекти вече не се приемат за Божествени, те вече могат да бъдат великолепни символи на Божествеността. Няма смисъл да сравняваме бога на Слънцето със Слънцето или Нептун с голямата бездна; има много смисъл в сравняването на Закона със Слънцето или в казването, че Божиите присъди са бездна и мистерия като морето.

Но разбира се, доктрината за Сътворението оставя природата пълна с прояви, които показват присъствието на Бог, и създава сили, които Му служат. Светлината е Неговата дреха, нещото, чрез което Го виждаме частично (104: 2), гръмотевицата може да бъде Неговият глас (29: 3-5). Той живее в тъмния гръмотевичен облак (18:11), изригването на вулкан идва в отговор на Неговото докосване (104:32). Светът е пълен с неговите посланици и изпълнители. Той прави ветровете Свои пратеници и пламъците Свои слуги (104:4), язди херувими (18:10), командва армията от ангели.

Всичко това разбира се е по един начин много близко до езичеството. Тор и Зевс също говореха в гръмотевиците; Хермес или Ирис бяха пратеници на боговете. Но разликата, макар и фина, е огромна, между това да чуете в гръмотевицата гласа на Бога или гласа на някакъв бог. Както видяхме, дори в митовете за сътворението боговете имат начало. Повечето от тях имат бащи и майки; често знаем техните родни места. Не става дума за самосъществуване или безвремие. Битието им е наложено, както и върху нас, от предшестващи причини. Те са, като нас, същества или продукти; макар че те имат по-голям късмет от нас в това да бъдат по-силни, по-красиви и освободени от смъртта. Те са, като нас, актьори в космическата драма, а не нейните автори. Платон напълно разбра това. Неговият Бог създава боговете и ги пази от смърт със собствената Си сила; те нямат присъщо безсмъртие. С други думи, разликата между вярата в Бог и в много богове не е в аритметиката.

Както някой беше казал „богове“ всъщност не е множествено число на Бог; Бог няма множествено число. Така, когато чуете в гръмотевицата гласа на някакъв бог, вие преждевременно се спирате, защото гласът на някакъв бог всъщност не е глас отвъд света, от несътвореното. Като отнемате гласа на такъв бог – или като си представяте такъв бог като ангел, слуга на този Друг – вие отивате по-далеч. Гърмът става не по-малко божествен, а повече. Като изпразните Природата от божествеността — или, да кажем, от божествата — вие можете да я изпълните с Божеството, защото сега тя е носител на послания. Има един смисъл, в който поклонението към природата я заглушава — сякаш дете или дивак са били толкова впечатлени от униформата на пощальона, че са пропуснали да получат и осмислят писмата.

Друг резултат от вярата в Сътворението е да разглеждаме природата не като обикновена даденост, а като постижение.  Някои от псалмистите са възхитени от нейната солидност и постоянство.  Бог е дал на делата Си Своя собствен характер на истинност (“емет”);  те са стабилни, верни, надеждни, изобщо не са мъгляви или фантазни.  „Всичките Му дела са верни –  Той каза и стана; Той заповяда и се затвърди.” (33:4,9).  С Неговата мощ (версията на д-р Мофат) „планините са направени твърди и здраво закрепени“ (65:6).  Бог е положил основите на земята със съвършена прецизност (104:5).  Той е направил всичко устойчиво и постоянно и е наложил граници, които ограничават действието на всяко нещо (148:6).  Забележете как в Псалм 136 поетът преминава от Божието сътворение на природата до освобождаването на Израел от Египет: и двете са еднакво велики дела, велики победи.

Но най-изненадващият резултат тепърва предстои да бъде споменат.  Казах, че евреите, както почти всички древни хора, са били земеделци и са се отнасяли към природата с интереса на градинаря и фермера, загрижени за дъжда, за тревата  „в служба на човека“, виното, което да развеселява човека и зехтина, който да направи лицето му да блести — така че да изглежда, както Омир казваше някъде, като обелен лук (104: 14, 15).  Но виждаме, че те биват  водени и отвъд всичко това.  Тяхното въодушевление или дори благодарност обхваща и неща, които не са полезни само за човека.  Във великия 84ти псалм, специално посветен на природата, от който току-що цитирах (104), имаме не само полезния добитък, веселата лоза и подхранващата царевица.  Имаме извори, където дивите магарета утоляват жаждата си (11), ели за щъркелите (17), планинска местност за диви кози и някакви „конии“ (може би мармоти, (18), накрая дори лъвовете (21);  и дори с поглед далече към морето, където нито един евреин не би отишъл доброволно, големите китове си играят и се забавляват (26).

Разбира се, това оценяване, тази (почти) симпатия към същества, безполезни, вредни или напълно безпредметни за човека, не е нашата съвременна „доброта към животните“.  Това е добродетел, който най-лесно се упражнява от онези, на които никога, уморени и гладни, не им се е налагало да работят с животни, за да се прехранват, и които обитават страна, където всички опасни диви зверове са били унищожени. Еврейското чувство обаче е живо, свежо и безпристрастно.  В норвежките истории съществува тенденцията едно зловредно създание като дракона да се възприема като враг не само на хората, но и на боговете.  В класическите истории, което е по-обезпокоително, се вижда тенденцията такова същество да бъде изпратено от някакъв бог за унищожаване на хора, на които има зъб.  Ясният обективен възглед на псалмопевеца – отбелязвайки лъвовете и китовете рамо до рамо с хората и човешкия добитък – е необичаен.  И мисля, че със сигурност този възглед се достига чрез идеята за Бог като Създател и Вседържител на всичко.  В 104:21 смисълът за лъвовете е, че те, като нас, „търсят месото си от Бога“.  Всички тези създания, като нас, „чакат“ Бог по време на хранене (27).  Същото е и в 147:9;  въпреки че гарванът беше нечиста птица за евреите, Бог „храни младите гарвани, които го призовават“.  Мисълта, която дава място на тези същества във въодушевлението на псалмопевеца към природата, със сигурност е очевидна. Те - също като нас, са зависими;  всички ние, лъвове, щъркели, гарвани, китове – живеем, както са казали нашите бащи, „по Божия повеля” и споменаването на всички еднакво допринася за Неговата хвала.

 Едно любопитно доказателство засилва вярата ми, че има такава връзка между този вид поезия за природата и учението за сътворението;  и освен това е толкова интересно само по себе си, че си струва да се направи отклонение.  Казах, че езичеството като цяло не успява да извлече от природата нещо, което евреите са получили.  Има един очевиден пример за обратното;  едно древно езическо стихотворение, което предоставя доста близък паралел с Псалм 104. Но след това, когато стигнем до него, откриваме, че това стихотворение изобщо не е езическо в смисъла на политеистично.  То е отправено към един монотеистичен Бог и Го поздравява като Създател на цялата земя.  Следователно не е изключение от моето обобщение.  Там, където древната езическа литература (в известна степен) изпреварва естествената поезия на евреите, тя също (в известна степен) е предугадила тяхната теология.  И според мен това е, което мошеже да се очаква.

Въпросното стихотворение е Египетски химн на слънцето, датиращ от четиринадесети век пр.н.е.  Неговият автор е онзи фараон, чието истинско име е Аменхетеп IV, но нарича себе си Ехнатон.  Много от моите читатели вече ще знаят неговата история.  Той е бил духовен революционер.  Той се откъсва от политеизма на бащите си и почти разкъсва Египет на парчета в усилията си да установи със сила поклонението на един-единствен Бог.  В очите на традиционното тогава свещеничество, чието имущество той прехвърля в служба на тази нова религия, той вероятно е изглеждал като чудовище;  нещо като Хенри VIII, ограбващ абатствата.  Неговият монотеизъм изглежда е бил от изключително чист и концептуален вид.  Той дори не идентифицира Бог със Слънцето, както може да се очаква от човек в онази епоха.  Видимият слънчев диск е бил само Негово проявление.  Това е удивителен скок, по-удивителен в някои отношения от този на Платон и, подобно на Платон, в рязък контраст с обикновеното езичество.  И доколкото виждаме, това се е оказало пълен провал.  Религията на Ехнатон е умряла заедно с него.  Изглежда не е дала никакъв резултат. Освен ако, разбира се, както е възможно, самият юдаизъм отчасти идва от него.  Възможно е идеите, извлечени от системата на Ехнатон, да са били част от онази египетска „Мъдрост“, в която е бил отгледан Моисей.  При такава възможност, няма никаква причина да се притесняваме.  Каквото и да е било вярно във веруюто на Ехнатон, е дошло до него, по един или друг начин, както цялата истина идва за всички хора, от Бог.  Няма причина преданията, произлизащи от Ехнатон, да не са сред инструментите, които Бог използва, за да покаже Себе Си на Мойсей.  Но нямаме доказателства, че това всъщност се е случило.  Нито знаем колко подходящ би бил мирогледът на Ехнатон, така че наистина да служи като инструмент за тази цел.  Неговата вътрешност, неговата духовност, качеството на живот, от което произлиза и което насърчава, ни убягват.  Този фараон все още има силата след тридесет и четири века да предизвиква най-бурните и противоречиви реакции.  За един съвременен учен той е „първият индивидуален човек“, когото историята е записала;  за други той е чудак, ексцентрик, полулуд, вероятно идиот.  Можем да се надяваме, че той е бил приет и благословен от Бог;  но е твърде видно, че неговата религия, поне на историческо ниво, не е била толкова благословена и толкова приета. Може би семето е било добро семе, но е паднало на камениста земя.  Или може би в края на краищата това не е бил точния вид семе.  За нас, съвременните, без съмнение, такъв ясен, просветен, разумен монотеизъм изглежда много повече като доброто семе, отколкото онези най-ранни документи на юдаизма, в които Яхве изглежда малко повече от племенно божество.  Може и да грешим.  Може би, ако Човекът най-накрая може да опознае безтелесната, безвременна, трансцендентна Основа на цялата вселена не като обикновена философска абстракция, а като Господ, който въпреки тази трансцендентност „не е далеч от всеки един от нас“, като напълно реално Същество  (много по-реално от нас), Същество, от което човек може да се страхува, което да обича, към което да се обръща и да „вкусва“, той трябва да започне много по-смирено и далеч по-близо до дома, с местния олтар, традиционния празник и ценните спомени за Божиите присъди, обещания и милости. Възможно е определен вид просветление да дойде твърде скоро и твърде лесно.  На този ранен етап може да не е ползотворно да се олицетворява Бог с нещо толкова отдалечено, толкова неутрално, толкова международно и (така да се каже) надденоминационно, толкова безлично, като слънчевия диск.  Тъй като накрая трябва да стигнем до кръщението и Евхаристията, до обора във Витлеем, хълма на Голгота и празната скална гробница, може би е по-добре да започнем с обрязването, Пасхата, Ковчега на Завета и Храма.  Защото „най-високото не стои без най-ниското“.  Не стои, не остава;  по-скоро се издига и се разширява и накрая се губи в безкрайното пространство.  Защото входът е нисък: трябва да се наведем, докато не станем не по-високи от деца, за да влезем.

Следователно би било прибързано да се приеме, че монотеизмът на Ехнатон е бил, по онези начини, които са най-важни от религиозна гледна точка, точно предусещане на юдаизма;  така че ако само свещениците и народът на Египет го бяха приели, Бог би могъл напълно да се раздели с идеята за Израел и да ни се разкрие занапред чрез дълга редица египетски пророци.  Това, което ни вълнува в момента обаче, е просто да отбележим, че религията на Ехнатон, която със сигурност е в някои отношения като тази на евреите, му дава свободата да пише стихотворения за природата до известна степен като тяхната.  Степента може и да е преувеличена.  Химнът на слънцето остава различен от псалмите.  Той великолепно наподобява Псалм 139 (13-16), когато възхвалява Бог за това, че е накарал ембриона да расте в тялото на майката, така че Той е „наша кърмачка дори в утробата“: или че е научил пилето да разбива черупката на яйцето и да излезе „чуруликайки колкото може по-силно“.  В стиха „Ти си създал земята според желанието си“ Ехнатон дори изпреварва Новия завет – „ти си създал всички неща, и те са създадени за твоя наслада.“ (Откровение 4:11).

Но той например не вижда лъвовете като част от нас- зависимите същества. Той ги споменава, разбира се, но забележете как: „когато залязваш, светът е в тъмнина като мъртвите.  Излизат лъвовете: всички змии жилят.”  Така съчетани със смъртта и отровните змии, те ясно се представят като врагове.  Почти звучи така, сякаш самата нощ е била враг, извън обсега на Бог.  Има лека следа от дуализъм.  Но ако има разлика, приликата също е истинска.  И именно подобието е от значение за темата на тази глава.  В Ехнатон, както и в Псалмите, определен вид поезия изглежда върви с определен вид теология.  Но пълното и постоянно развитие и на двете е еврейско.

 (Междувременно,  какво нежно сърце може да остави тази тема без молитва за този самотен древен крал, чудак и същевременно теоретик - дано отдавна вече е видял и сега се наслаждава на истината, която надхвърля собствения му проблясък за нея?)