Размишления върху Псалмите, К. С. Луис 10

X. Скрито/второ значение

Сега трябва да се обърна към нещо доста по-трудно. Досега се опитвахме да четем Псалмите, както предполагаме — или аз предполагам — техните поети са искали да ги четем. Но това, разбира се, не е основният начин, по който те са били използвани от християните. Смята се, че те съдържат второ или скрито значение, „алегоричен“ смисъл, свързан с централните истини на християнството, с Въплъщението, Страданията Христови, Възкресението, Възнесението и Изкуплението на човека. Целият Стар Завет е третиран по един и същи начин. Пълното значение на това, което казват писателите, от тази гледна точка е очевидно само в светлината на събитията, случили се след смъртта им. Подобна доктрина не без основание буди дълбоко недоверие в съвременния ум. Защото, както знаем, човек може да прочете почти всичко във всяка книга, ако е достатъчно упорит. Това важи особено за всеки, който е писал художествена фантастика. Той ще намери рецензенти, както благосклонни, така и враждебни, четещи в разказите му всякакви алегорични значения, които той никога не е имал предвид. (Някои от алегориите, наложени по този начин върху моите собствени книги, са били толкова гениални и интересни, че често ми се иска аз да се бях сетил за тях.) Очевидно е, че за ума на един човек не е възможно да измисли разказ, в който умът на някой друг човек да не може и то с известна правдоподобност да намери скрит смисъл.

Полето за самозаблуда, след като приемем подобни методи на интерпретация, очевидно е много широко. Но въпреки това смятам, че е невъзможно — поради причина, която ще посоча по-късно — напълно да изоставим този метод, когато като християни имаме работа с Библията. Следователно пред нас стои стръмен хълм. Няма да пробвам катерене по скалите. Трябва да поема заобиколен маршрут, който отначало ще изглежда така, сякаш изобщо не би могъл да ни отведе до върха.

Започвам далеч от Писанието и дори далеч от християнството, с примери на нещо казано или написано, което придобива ново значение в светлината на по-късните събития. Един от римските историци ни разказва за пожар в провинциален град, за който се смята, че е възникнал от обществените бани. Това, което придава известна плътност на подозрението за умишлен палеж, е фактът, че по-рано същия ден един джентълмен се оплакал, че водата в горещата вана е хладка и е получил отговор от един от служителите, че скоро ще бъде достатъчно гореща. Сега, разбира се, ако наистина е имало заговор и робът е бил замесен в него, и достатъчно глупав, за да рискува да бъде разкрит от тази забулена заплаха, тогава историята нямаше да ни засяга. Но нека предположим, че пожарът е бил инцидент (т.е. не е бил умишлен). В такъв случай робът щеше да е казал нещо по-вярно (или по-важното- нещо вярно), отколкото самият той е предполагал. Ясно е, че тук няма нищо друго освен случайно съвпадение. Отговорът на роба е напълно обяснен от оплакването на клиента; точно това би казал всеки служител в баните. Би трябвало да кажем, че по-дълбокото значение на думите му, което се е разбрало в следващите няколко часа, е случайно. Сега нека вземем един малко по-тежък пример. (Некласическият читател трябва да знае, че за римлянин „епохата“ или „управлението“ на Сатурн означаваше изгубената епоха на невинност и мир. Тоест, тя приблизително съответстваше на Райската градина преди грехопадението; (въпреки че, освен сред стоиците, тази епоха не е била със същата важност.) Вергилий, който пише не много преди раждането на Христос, започва една своя поема така: „Великото шествие на вековете започва отначало. Сега Девата се завръща, царуването на Сатурн се завръща и новото дете е изпратено при нас от високото небе.” Поемата продължава нататък като описва райската епоха, в която това рождество ще ни въведе. И разбира се през Средновековието се е приемало, че някакво смътно пророческо знание за раждането на Христос е достигнало до Вергилий, вероятно чрез Книгите на Сибилите. Така той се класира като езически пророк. Предполагам, че съвременните учени биха се присмели над тази идея. Те може да имат различни мнения по отношение на това коя благородна или императорска двойка е била така екстравагантно възхвалявана от придворен поет за раждането на син; но приликата с раждането на Христос пак ще се разглежда като случайност. Но поне трябва да се каже, това е много по-удивителен случай на съвпадение от думите на роба към мъжа в баните. Ако това е късмет, то е изключителен късмет. Ако някой е фанатичен противник на християнството, той би се изкушил да каже, в непредпазлив момент, че това е било дяволски късмет.

Сега се обръщам към два примера, които според мен са на различно ниво. В тях, както и в тези, които разглеждахме, някой казва това, което е по-вярно и по-важно, отколкото реално знае; но не ми се струва, че е могъл да го направи случайно. Бързам да добавя, че алтернативата на случайността, която имам предвид, не е „пророчество” в смисъл на ясно предвиждане, дадено по чудо. И разбира се, нямам и най-малкото намерение да използвам примерите, които ще цитирам като доказателство за истинността на християнството. Доказателствата не са наша тема тук. Ние просто обмисляме как да гледаме на онези скрити значения, които казаните или написаните неща понякога придобиват в светлината на по-пълно знание, отколкото знанието, което техният автор е притежавал.

И предполагам, че различните случаи изискват да ги разглеждаме по различен начин. Понякога можем да приемем този скрит смисъл като резултат от просто съвпадение, колкото и поразително да е то. Но има и други случаи, в които по-късната истина (която говорещият не е знаел) е тясно свързана с истината, която той е знаел; така че, уцелвайки нещо подобно, той се докосва до същата реалност, в която се корени по-пълната истина. Четейки думите му в светлината на тази по-пълна истина и чувайки я в тях като скрит смисъл или второ значение, ние не натрапваме нещо чуждо на ума му, някакво произволно допълнение. Продължаваме значението му в посока, която е подходяща за него. Основната реалност зад думите му и зад пълната истина е една и съща.

Статутът, който приписвам на подобни неща, следователно, не е нито на съвпадение от една страна, нито на свръхестествено предвиждане, от друга. Ще се опитам да го илюстрирам с три възможни случая.

1. Един свят човек, който изрично твърди, че пророкува чрез Духа, ни казва, че във Вселената има едикакво си създание. По-късно се научаваме (да не дава Бог) да пътуваме в космоса и да разнасяме върху нови светове бълвоча на собствената ни поквара; и, разбира се, на една отдалечена планета на някаква отдалечена звезда намираме точно това създание. Това би било пророчество в най-строгия смисъл. Това би било доказателство за чудотворния дар на пророка и силно предполагаемо доказателство за истинността на всичко друго, което той е казал.

2. Напълно ненаучен автор на фантазии измисля създание по чисто художествени причини. По-късно откриваме създание, разпознаваемо като измисленото. Това би бил просто късметът на писателя. Човек, който не разбира нищо от конни надбягвания, може поне веднъж в живота си може да заложи на победител.

3. Един голям биолог, който илюстрира връзката между животинските организми и тяхната среда, изобретява за тази цел хипотетично животно, приспособено към хипотетична среда. По-късно откриваме създание, което е много подобно (разбира се в среда, много подобна на тази, която той е предполагал). Тази прилика не е ни най-малко случайна. Прозрението и знанието, а не късметът, довеждат до неговото откритие. Истинската природа на живота обяснява защо има такова създание във Вселената, а също и защо е имало такова същество в неговите лекции. Ако, докато препрочитаме лекциите, мислим за реалността, ние не внасяме произволни собствени фантазии, които да повлияят на текста. Това второ значение е подходящо за него.

Примерите, които имам предвид, отговарят на този трети случай; освен разбира се, че става дума за нещо по-чувствително и лично от научното познание — за това какво е бил писателят или говорещият, а не само това, което е знаел.

В своята „Република“ Платон твърди, че праведността често е възхвалявана за наградите, които носи – чест, популярност и други подобни – но за да я видим в истинската й природа, трябва да я отделим от всичко това, да я съблечем гола. Затова той ни моли да си представим един съвършено праведен човек, третиран от всички около него като чудовище на нечестието. Трябва да си го представим, напълно съвършен, същевременно е вързан, бичуван и накрая побит на кол (персийският еквивалент на разпъването на кръст). При този пасаж християнски читател се сепва и разтърква очите си. Какво се случва? Още едно от тези щастливи съвпадения? Но сега той вижда, че тук има нещо, което изобщо не може да се нарече късмет.

Вергилий, в стихотворението, което цитирах, може да е ( а робът в банята почти сигурно е) „говорил за нещо друго“, нещо различно от това, за което думите им са истина в най- значимия смисъл. Платон говори и знае, че говори, за съдбата на доброто в един зъл и неразбиращ свят. Но това не е нещо друго освен Христовите Страдания. Това е същото нещо, за което Страданията са върховната илюстрация. Ако Платон до известна степен е бил подтикнат да го напише от неотдавнашната смърт — почти можем да кажем мъченичеството — на неговия учител Сократ, тогава това отново не е нещо друго, освен Христовите Страдания.

Несъвършената, но много почтена доброта на Сократ доведе до лесната смърт от отровна ела, а съвършената доброта на Христос доведе до смъртта на кръста, не случайно, но по същата причина; защото доброто е това, което е, и защото падналият свят е такъв, какъвто е. Ако Платон, тръгвайки от един пример и от своето прозрение за естеството на доброто и природата на света, беше насочен към възможността за съвършен пример и по този начин да изобрази нещо изключително подобно на Христовите Страдания, това не се е случило, защото имаше късмет, но защото беше мъдър. Ако човек, който познава само Англия и е забелязал, че колкото по-висока е планината, толкова по-дълго задържа снега в началото на пролетта, бъде склонен да си представи планина, толкова висока, че задържа снега през цялата година, приликата между неговата въображаема планина и истинските Алпи не би било просто щастлива случайност. Може да не знае, че в действителност има такива планини; точно както Платон вероятно не е знаел, че идеално съвършеният пример на разпънатата доброта, който той е изобразил, някога ще стане действителен и исторически. Но ако този човек някога види Алпите, той няма да каже „Какво любопитно съвпадение“. По-вероятно е да каже „Ето, виж там! Нали ти казах?"

А какво да кажем за онези богове в различни езически митологии, които са убити и възкръсват и които по този начин подновяват или трансформират живота на своите поклонници или на природата? Странното е, че в този случай онези антрополози, които са най-враждебни към нашата вяра, биха се съгласили с много християни в твърдението, че „Приликата не е случайна“. Разбира се, двете страни биха казали това по различни причини. Антрополозите биха имали предвид: „Всички тези суеверия имат общ източник в ума и опита, особено земеделския опит на ранния човек. Вашият мит за Христос е като мита за Балдер, защото има същия произход. Приликата е тип семейна прилика.” Християните щяха да изпаднат в две школи на мислене. Ранните отци (или някои от тях), които вярвали, че езичеството не е нищо друго освен пряко дело на дявола, биха казали: „Дяволът от самото начало се опитва да заблуди човечеството с лъжи. Както правят всички опитни лъжци, той прави лъжите си колкото е възможно по-подобни на истината; при условие, че подвеждат човека по основния въпрос, колкото по-отблизо имитират истината, толкова по-ефективни ще бъдат. Ето защо ние го наричаме Божият подражател; той винаги имитира Бог. Следователно приликата на Адонис с Христос съвсем не е случайна; това е приликата, която очакваме да открием между фалшификат и истинско нещо, между пародия и оригинал, между имитация на перли и перли.”

Други християни, които мислят, както и аз, че в митологията божествени, дяволски и човешки елементи (желанието за добра история)- всички те играят своята роля, биха казали: „Не е случайно. В последователността на нощта и деня, в ежегодната смърт и възраждането на посевите, в митовете, които тези процеси пораждат, в силното, макар и не добре изразено усещане (въплътено в много езически „мистерии“), че самият човек трябва да претърпи някаква смърт, ако наистина иска да живее, вече има позволено от Бога сходство с тази истина, от която зависи всичко.

Приликата между тези митове и християнската истина не е по-случайна от приликата между слънцето и слънчевото отражение в езерце, или тази между исторически факт и донякъде изкривената му версия, която живее в популярните предания, или между дърветата и хълмовете от реалния свят и дърветата и хълмовете в нашите сънища." По този начин и трите възгледа биха считали „езическите христосовци“ и истинския Христос като неща, наистина свързани и биха намерили приликата за значима.

С други думи, когато изследваме казаните неща, които придобиват, в светлината на по-късните знания, значение, което не биха могли да имат за тези, които са ги казали, те се оказват от различен вид. Разбира се, от какъвто и да е вид, често можем да ги четем изгодно с това второ значение. Ако мисля (както не мога да не мисля) за раждането на Христос, докато чета стихотворението на Вергилий, или дори ако го направя редовна част от моето коледно четиво, това може да е доста разумно и поучително нещо. Но приликата, която прави възможно такова четене, може в края на краищата да е просто съвпадение (макар че не съм сигурен, че е така). Може би виждам у Вергилий нещо, което изобщо няма връзка с всичко, което беше той, с нещата, които е правел и възнамерявал, няма връзка подобно на зловещото значение, което думите от римската история за баните придобиват в по-късни събития, напълно различни от значението, което е вложил робът.

Но когато размишлявам върху Страданията Христови, докато чета картината на Платон на Праведника, или върху Възкресението, докато чета за Адонис или Балдер, случаят се променя. Съществува реална връзка между това, което най-дълбоко са били и са имали предвид Платон и творците на митове, и това, което вярвам, че е истината. Аз знам тази връзка, а те- не. Но наистина я има. Това не е произволна фантазия, която аз приписвам на старите думи. Човек може без никакъв абсурд да си представи Платон или създателите на митове, ако са научили истината, да казват: „О, виждам... значи за това всъщност съм говорел. Разбира се. Това са значели думите ми в действителност, а аз не знаех.” Служителят на банята, ако е бил невинен, след като чуе второто значение, дадено на думите му, несъмнено щеше да каже: „Господ да ми е на помощ, никога не съм имал предвид такова нещо. Никога не ми е дошло наум. Нямах представа." Какво би казал Вергилий, ако беше научил истината, нямам представа. (Или можем по-благосклонно да говорим не за това, което Платон, Вергилий и създателите на митове „щяха да кажат“, а за това, което са казали? Защото можем да се молим с добра надежда, че те вече знаят и отдавна са приветствали истината; „ мнозина ще дойдат от изток и от запад и ще седнат в царството.”)

Така, много преди да стигнем до Псалмите или Библията, има основателни причини да не изхвърляме всички втори/скрити значения като боклук. Джон Кебъл* каза за езическите поети: „На тези извисени бардове бяха дадени мисли далеч над техните мисли.“ Но нека сега се обърнем към самото Писание.

* Джон Кебъл е християнски поет и богослов, един от водачите на Оксфордското движение.