Размишления върху Псалмите, К. С. Луис 11

 

XI Писание

Ако дори езическите разкази могат да носят второ значение, не съвсем случайно, а защото, в смисъла, който предложих, те имат някакво право върху това, то очакваме Писанието да предоставя второ значение далеч по-смислено и по-често. Имаме две основания за това, ако сме християни.

1. За нас тези писания са „святи”, или „вдъхновени”, или, както казва св. Павел, „Божии мъдрости”. Но това се разбира по повече от един начин и трябва да се опитам да обясня как го разбирам аз, поне що се отнася до Стария Завет. Бях заподозрян, че съм т. нар. фундаменталист. Това е така, защото аз никога не възприемам който и да е разказ за неисторичен просто на основание, че включва чудотворен елемент. Някои хора намират чудото за толкова трудно за вярване, че не могат да си представят никаква причина, която ме кара да го приемам, освен по- старото вярване, че всяко изречение от Стария завет има историческа или научна истина. Но аз не твърдя това, подобно на св. Йероним, когато казва, че Мойсей описва Сътворението „по маниера на популярен поет“ (т.е. митично) или подобно на Калвин, когато се е съмнявал дали разказът за Йов е исторически разказ или измислица. Истинската причина, поради която мога да приема за историческа история тази, в която се случва чудо, е, че никога не съм намерил никакви философски основания за универсалното отрицателно твърдение, че чудеса не се случват.

Трябва да реша на базата на съвсем други основания (ако изобщо реша) дали даден разказ е исторически или не. Книгата на Йов ми изглежда неисторична, защото започва с човек, който съвсем не е свързан с цялата история или дори с легенди, без генеалогия, живеещ в страна, за която Библията другаде почти няма какво да каже; защото всъщност авторът съвсем очевидно пише като разказвач, а не като летописец.

Ето защо не ми е трудно да приема, да речем, гледната точка на онези учени, които ни казват, че разказът за Сътворението в Битие е извлечен от по-ранни семитски истории, които са били езически и митични. Разбира се, трябва да сме съвсем наясно какво означава „извлечено от“. Историите не се възпроизвеждат като биологичен вид - например като мишки. Разказват ги човеци. Всеки преразказвач или повтаря точно това, което неговият предшественик му е казал, или го променя. Той може да го промени несъзнателно или умишлено. Ако го промени умишлено, неговото изобретение, чувството му за формат, неговата етика, идеите му за това, кое е подходящо, назидаващо или просто интересно, всички тези неща влизат в това. Ако е несъзнателно, то тогава неговото подсъзнание (което до голяма степен е отговорно за нашите забравяния) се е заело да работи. Така във всяка стъпка в това, което малко подвеждащо се нарича „еволюцията“ на една история, човекът, с всичко, което е , с всичките му нагласи, участва в тази „еволюция“.

И никъде, никога, нито едно добро дело не се извършва без помощта на Бащата на Светлините. Когато поредица от такива преразкази превърне една история за сътворението, която първоначално е нямала почти никакво религиозно или метафизично значение, в история, която постига идеята за истинското Сътворение и за трансцендентния Създател (както прави Битие), тогава нищо няма да ме накара да повярвам, че преразказвачите или някои от тях не са били напътствани от Бог.

Така нещо изначално просто естествено – видът мит, който се среща сред повечето народи – ще бъде издигнато от Бог над себе си, квалифицирано от Него и принудено от Него да служи на цели, на които само по себе си не би служило. Като обобщавам това, приемам, че целият Стар Завет се състои от същия вид материал като всяка друга литература — хроники (някои от тях очевидно доста точни), стихотворения, морални и политически речи, романи и какво ли още не; но всички те- приложени в служба на Божието слово. Не всички, предполагам, по един и същи начин. Има пророци, които пишат с най-ясното съзнание, че Божественото принуждение е върху тях. Има хроникьори, чието намерение може да е било просто да оставят запис. Има поети като тези в Песен на песните, които вероятно никога не са мечтали за друга, освен светска и естествена цел в това, което са композирали. Съществува и работата (и това е не по-малко важно) първо на еврейската, а след това и на християнската църква за запазването и канонизирането на точно тези книги. Съществува и работата на редактори и обработчици за тяхното модифициране. Предполагам, че върху всички тези хора е имало Божествено принуждение; за което няма как всеки от тях да е бил наясно.

Човешките качества в суровия материал на текста си проличават. Наивност, грешка, противоречие, дори нечестивост (както в псалмите с проклятия)- тези неща не се премахват. Общият резултат не е „Словото Божие“ в смисъл, че всеки пасаж сам по себе си дава безупречна наука или история. То носи Словото Божие; и ние (по благодат, с внимание към традицията и към тълкуватели, по-мъдри от нас, и с използването на интелигентност и учене, на каквито сме способни) получаваме това слово от текста не като го използваме като енциклопедия или папско послание, а като се потапяме в неговия тон или темперамент и така вникваме в цялостното му послание.

За човешкия ум тази обработка (в известен смисъл несъвършена), тази трансформация (непълна) на човешкия материал, без съмнение, изглежда като не добре подредено и пропускливо средство. Може да сме очаквали, може и да мислим, че е трябвало да предпочетем, непречупена светлина, която ни дава върховната истина в систематична форма – нещо, което бихме могли да сложим в таблична форма и да го запомним и да разчитаме на него подобно на таблицата за умножение. Човек може да уважава, а на моменти и да завижда, както на възгледа на фундаменталистите за Библията, така и на възгледа на римокатолиците за Църквата. Но има един аргумент, който трябва да имаме предвид по отношение и на двете позиции: Бог трябва да е направил това, което е най-доброто; това е най-доброто, следователно Бог е направил точно това. Защото ние сме смъртни и не знаем кое е най-добро за нас и е опасно да предписваме какво Бог трябва да е направил – особено когато даже не успяваме да видим, че Той все пак го е направил по този начин.

Можем да забележим, че учението на нашия Господ Исус, в което няма несъвършенство, не ни е дадено по онзи орязан и сух, безупречен, систематичен начин, който може да сме очаквали или желаели. Той не написа книга. От Него имаме само запис на Негови изказвания, повечето от тях изречени в отговор на въпроси, оформени в известна степен от техния контекст. И когато ги съберем всички, не можем да ги сведем до система. Той проповядва, но не изнася лекции. Той използва парадокс, поговорка, преувеличение, притча, ирония; дори (казвам го без непочтителност) „остроумничене“. Той изрича максими, които, подобно на популярните пословици, ако бъдат взети строго буквално, може да изглежда, че си противоречат една на друга. Следователно Неговото учение не може да бъде възприето единствено от интелекта, не може да бъде „схванато“, сякаш е „учебен предмет“. Ако се опитаме да направим това, ще Го намерим за най-неясния сред учителите. Той почти никога не е давал точен отговор на пряк въпрос. Той няма да бъде, по начина, по който искаме, „схванат“. Опитът за това е (отново, без непочтителност) като опит да бутилираме слънчев лъч.

Слизайки по-надолу, откриваме донякъде подобна трудност със св. Павел. Няма как да съм единственият читател, който се е чудил защо Бог, като му е дал толкова много дарби, му е отказал (това, което ни се струва толкова необходимо за първия християнски богослов) яснотата и подреденото изложение. Така на три нива, в подходящи степени, срещаме един и същ отказ от това, което може би сме смятали за най-добро за нас – в самото Слово, в Апостола на езичниците, в Писанието като цяло. Тъй като това е, което Бог е направил, трябва да заключим, че това е било най-доброто. Може да се окаже, че това, което е щяло да ни хареса, щеше да се окаже фатално за нас, ако ни бъде предоставено. Може да е крайно наложително учението на нашия Господ, с тази своя неуловимост (за нашия систематизиращ интелект), да изисква отговор от целия човек, трябва да стане толкова ясно, че тук не става въпрос за изучаване на учебен предмет, а за потапяне в Личност , придобивайки нов възглед и нрав, дишайки нова атмосфера, страдайки с Него, по Неговия начин, за да изгради в нас Своя (лишен от лице) образ.

Сега за Св. Павел. Вероятно произведенията, които бих искал той да е написал, щяха да са безполезни. Раздразнителността, появата на непоследователност и дори софистика, бурната смесица от дребнави детайли, лично оплакване, практически съвети и лирически възторг, в крайна сметка са проводници на това, което е по-важно от идеите – цялостен християнски живот в действие – по-добре казано - Самият Христос действащ в живота на човека. И по същия начин ценността на Стария Завет може да зависи от това, което изглежда като негово несъвършенство. Той може да отблъсне един вид употреба, за да бъдем принудени да го използваме по друг начин – да намерим Словото в него, не без многократно и бавно четене, нито без разграничения, извършени от нашата съвест и нашите критични способности, да преживеем отново, докато четем, целият еврейски опит за постепенното и градивно себеоткровение от Бог, за да усетим самите противоречия между Словото и човешкия материал, чрез който то действа. Защото тук отново се изисква да се получи нашият отклик в пълнота.

Определено ми се струва (след като трябваше да достигна това, което наистина е Гласът на Бог в проклинащите псалми чрез всички ужасни изкривявания на човешкия медиум), че спечелих нещо, което може би не бих получил от безупречно, етично изложение. Сенките показват (поне на моето сърце) нещо повече за светлината. Нито бих (сега) доброволно спестил от моята Библия нещо само по себе си толкова антирелигиозно като нихилизма на Еклисиаст. От нея получаваме ясна, студена картина на живота на човека без Бог. Това изложение само по себе си е част от Божието слово. Нужно е било да го прочетем. Ако сме усвоили единствено Еклисиаст и никоя друга книга в Библията, това би означавало да сте достигнали много по- близо до истината от някои хора.

Но, разбира се, тези предположения защо Бог прави това, което прави, вероятно нямат по-голяма стойност от представите на кучето ми за това какво правя, когато седя и чета. Но въпреки че можем само да гадаем причините, можем поне да наблюдаваме последователността на Неговите пътища. Ние четем в Битие (2, 7), че Бог е създал човека от пръстта и е вдъхнал живот в него. Доколкото първият писател е бил наясно, този пасаж може просто да илюстрира (дори в една наистина творческа история) остатъчната неспособност на езичеството да си представи истинското Сътворение, т.е. това е инстинктивната ни изобразителна склонност да си представим, че Бог прави нещата „от“ нещо подобно на грънчаря или дърводелеца. Независимо от това, без значение дали по щастлива случайност или (както мисля аз) по Божие напътствие, тази история въплъщава дълбок принцип. Защото от всяка гледна точка човекът в известен смисъл е явно направен „от“ нещо друго. Той е животно; но животно, призовано да бъде, или издигнато да бъде, или (ако желаете) обречено да бъде, нещо повече от животно. Според обикновената биологична гледна точка (каквито и трудности да имам по отношение на еволюцията, те не са религиозни) един от приматите се променя, така че той става човек; но той си остава все още примат и животно. Той поема един нов живот, без да се отказва от стария. По същия начин целият органичен живот поема и използва процеси които са просто химически. Но можем да проследим принципа както на по-високо, така и по-ниско ниво. Защото ни учат, че самото Въплъщение е станало „не чрез превръщането на Божеството в плът, а чрез Божието обличане на човешкото”; във Въплъщението човешкият живот става носител на Божествения живот. Ако Свещеното писание действа не чрез превръщане на Божието слово в литература, а чрез приемане на формата на литература, за да бъде тя носител на Божието слово, това не е аномалия.

Разбира се, на почти всички нива този метод ни изглежда несигурен или, както казах, изглежда пропусклив. Нито едно от тези подобрения не е очевидно, както бихме искали. Тъй като по-низшето естество, след като бъде облечено и обременено с нов товар и насочено към нова привилегия, продължава да съществува и не е унищожено, винаги ще бъде възможно да се игнорира надграждането и да не се вижда нищо друго освен по-низшето. Така хората могат да прочитат живота на нашия Господ (защото това е човешки живот) като нищо друго освен човешки живот. Много, може би повечето съвременни философии, прочитат човешкия живот просто като животински живот с необичайна сложност. Картезианците считат животинския живот за механизъм. Точно по същия начин Писанието може да се чете само като човешка литература. Никакви нови открития, нито нови методи ще успеят да дадат окончателна победа на някоя от тези интерпретации.

Защото това, което се изисква, както на всички тези нива, е не просто знание, а определено прозрение; правилно фокусиране. Тези, които могат да видят във всеки един от тези случаи само по-низшите нива, винаги ще бъдат правдоподобни. Човек, който твърди, че стихотворението не е нищо друго освен черни знаци върху бяла хартия, ще бъде безпогрешен, ако се обърне към публика, която не може да чете. Ако щете го разглеждайте под микроскопи, анализирайте мастилото и хартията на принтера, изучавайте го (по този начин), колкото искате; никога няма да намерите нещо освен продуктите на анализа, за които можете да кажете „Това представлява едно стихотворение- просто знаци“. Тези, които могат да четат обаче, ще продължат да казват, че стихотворението съществува.

Ако Старият Завет е литература, така „облечена“, превърната в носител на нещо повече от човешко, ние, разбира се, не можем да поставим ограничение за дълбочината на значимост или множеството значения, които може да са били положени върху нея. Ако някой писател може да каже повече, отколкото знае, и да има предвид повече, отколкото първоначално е имал предвид, тогава има особено голяма вероятност тези писатели да го направят. И то не случайно.

2. Втората причина за приемането на Стария завет по този начин може да бъде казана по-просто и разбира се е много по-внушително. Ние сме посветени на нея по принцип от нашия Господ Исус. По време на това известно пътуване до Емаус Той намери вина у двамата ученици, че не са повярвали на казаното от пророците. Те трябваше да знаят от своите Библии, че Помазаникът, когато дойде, ще влезе в славата си чрез страдание. След това Той обясни това чрез  „Моисей“ (т.е. Петокнижието) и всички места в Стария Завет „засягащи Него“ (Лука 24: 25-27). Той ясно се идентифицира с фигура, често споменавана в Писанията; приписа на Себе Си много пасажи, където един съвременен учен може да не види такава препратка. В предсказанията за Собствените Му страсти, които Той преди това каза на учениците. Очевидно правеше същото нещо. Той прие – Той наистина претендира, че е - второто значение на Писанието.

Ние не знаем – или във всеки случай аз не знам- кои са били всички тези пасажи. Можем да сме доста сигурни за един от тях. Етиопският евнух, който срещна Филип (Деяния 8: 27-38), четеше Исая 53. Той не знаеше дали в този пасаж пророкът говори за себе си или за някой друг. Филип, отговаряйки на въпроса му, „му проповядва Исус“. Отговорът всъщност беше „Исая говори за Исус“. Не трябва да се съмняваме, че авторитетът на Филип за това тълкуване е нашият Господ. (Нашите предци биха помислили, че Исая съзнателно е предвидил страданията на Христос, тъй както хората виждат бъдещето в сънищата, записани от г-н Дън*. Съвременните учени биха казали, че на съзнателно ниво той има предвид самия Израел, олицетворението на целия народ. Не виждам да има значение коя гледна точка приемаме.) От думите на кръста (Марк 15: 34) пак можем да сме доста сигурни, че нашият Господ Исус се идентифицира със страдащия в Псалм 22. Или когато Той попита (Марк 12: 35, 36) как Христос може да бъде едновременно Давидов син и Давидов Господ, Той ясно идентифицира Христос и следователно Себе Си с „моя Господ“ от Псалм 110 — всъщност намекваше за мистерията на въплъщението, като посочи трудност, която само то може да реши. В Матей 4: 6 думите от Псалм 91: 11, 12: „защото Той ще заповяда на ангелите Си за тебе... да не би да удариш крака си в камък;“, се прилагат към Него, и можем да сме сигурни, че приложението е било Негово, тъй като само Той може да бъде източникът на историята за изкушението. В Марк 12: 10 Той изрично приписва на Себе Си думите от Псалм 118: 22 за камъка, който зидарите отхвърлят.

„Защото Ти няма да оставиш душата ми в преизподнята и няма да допуснеш Святият Твой да види тление.” (16:10) се третира като пророчество за Неговото Възкресение в Деяния 2: 27 и несъмнено е взето от Него, тъй като го виждаме така възприето в най-ранната християнска традиция – тоест от хора, които вероятно са по-близо както до духа, така и до буквата на Неговите думи, отколкото която и да е наука (не казвам, „която и да е святост“) може да доближи към това значение модерния човек. Но може би е безпредметно да се говори тук за дух и буква. В думите на Исус почти няма „буква“. От гледната точка на буквалист, Той винаги ще се окаже най-неясният сред учителите. Системите не могат да се справят с това прострелващо осветление. Нито една мрежа, по-малка от цялото сърце на човека, нито по-малко фина мрежа от любовта, ще улови и задържи свещената Риба.

* Джон Уилям Дън (1874-1949) – ирландски философ, който не приема времето като едноизмерно и счита, че понякога бягство от тази илюзия за едноизмерност е възможна в сънищата.