“Докато не се сдобием с лица- преразказан мит”, К. С. Луис

Луис твърди, че това е “почти” любимата сред собствените му творби. Повечето специалисти по Луис поставят книгата на върха в своите класации с любими книги. И напълно разбирам защо. Съжалявам, че книгата не е преведена за българския читател. 

Както подсказва заглавието, книгата преразказва един от най- популярните гръцко-римски митове в западния литературен свят през последните няколко столетия- този за Купидон и Психея. Изтънчен, брилянтен похват на представяне на историята от неочаквано първо лице- една от сестрите на Психея, която започва да пише своята книга като сериозно оплакване/ възражение срещу боговете. Роман, който докато те увлича, разкрива архетипния човешки живот и характер на бунт срещу божеството и най- накрая осъзнаване на собственото си падение. 

Качвам само три малки откъса от края на книгата. Но горещо я препоръчвам на четящите на английски език. 

„Дете, да кажеш самото нещо, което наистина имаш предвид, цялото нещо, нищо повече или по-малко или различно от това, което наистина имаш предвид;  това е цялото изкуство и радост от думите”. (Поговорка) Когато за тебе дойде моментът, в който най-после ще бъдеш принудена да произнесеш речта, която е лежала в центъра на душата ти от години, която през цялото това време глуповато си си повтаряла отново и отново, няма да говориш за радостта от думите.  Добре осъзнах защо боговете не ни говорят открито, нито ни позволяват да им отговаряме.  Докато стане възможно тази реч да бъде изровена от нас, защо трябва да слушат бръщолевенето, което си мислим, че имаме предвид?  Как могат да ни срещнат лице в лице, докато не се сдобием с лица?”

…

„Тишина“, каза съдията.  „Жената е ищец, а не затворник.  Обвинението тук беше срещу боговете.  Те вече й дадоха своя отговор. Ако те на свой ред я обвинят, по-велик съдия и по-превъзходен съд трябва да гледа делото.  Пуснете я.'

 По кой път да тръгна, застанала на този скален стълб?  Огледах се от всяка страна.  Тогава, за да свърши всичко това, се хвърлих надолу в черното море от призраци.  Но преди да стигна дъното на пещерата, един от тях се втурна напред и ме хвана със силни ръце.  Беше Фокс.

 „Дядо!“ извиках.  „Но ти си истински и си топъл.  Омир казва, че човек не може да прегръща мъртвите… че те са само сенки.”

 „Дете мое, любимо мое“, каза Фокс, целувайки очите и главата ми по стария начин.  „Едно нещо, което ти казах, е вярно.  Поетите често грешат.  Но за всичко останало… ах, ще ми простиш ли?“

 „Да ти простя, дядо?  Не, не, аз трябва да говоря.  По онова време знаех, че всички онези основателни причини, които посочи да останеш в Глом, след като стана свободен човек, бяха само прикритие за любовта ти.  Знаех, че си останал от съжаление и любов към мен.  Знаех, че сърцето ти е съкрушено с копнеж по гръцките земи.  Трябваше да те изпратя.  Погълнах всичко, което ми даде, като жадно животно.  О, дядо, Ансит е правa.  Потъпках живота на доста хора.  Вярно е.  Не е ли вярно?“

 „О, дете, така е.  Почти се радвам;  това ми дава нещо за прощаване.  Но аз не съм твоят съдия.  Сега трябва да отидем при твоите истински съдии.  Аз трябва да те заведа там.

 „Моите съдии?“

 „О, да, дете.  Боговете бяха обвинени от теб.  Сега е техен ред.

 „Не мога да се надявам на милост.“

 „Безкрайните надежди — и страхове — и двете нека да са твои.  Бъди сигурна, че каквото и друго да получиш, няма да получиш справедливост.“

 „Боговете не са ли справедливи?“

 „О, не, дете.  Какво би станало с нас, ако бяха?  Но ела и виж.” 

…

“Завърших първата си книга с думите „няма отговор“.  Сега знам, Господи, защо не отговаряш.  Самият ти си отговорът.  Пред лицето ти  въпросите увяхват.  Какъв друг отговор би бил достатъчен?  Само думи, думи;  да бъдат водени на битка срещу други думи.  Твърде дълго те мразих, дълго се страхувах от теб…”