“A Slip of the Tongue” , К. С. Луис

 

Луис изнася последната си проповед „Неволна грешка на езика“ на 29ти януари 1956 г.  в Evernsong в колежа Моудлин. Както винаги, творбата му е истински бисер- наситен с лична откровеност и типично за него сухо чувство за хумор.

НЕВОЛНА ГРЕШКА НА ЕЗИКА

 Когато един мирянин трябва да изнесе проповед, мисля, че би било най- полезно и дори интересно, ако започне точно от мястото, където се намира самият той, не толкова с презумпция да инструктира, а по- скоро да си сравни бележките с останалите.

 Неотдавна, когато използвах молитвения текст за четвъртата неделя след Троица* в моите лични молитви, установих, че съм направил грешка.  Намерението ми беше да се моля така да преминавам през временните неща, че да не загубя в крайна сметка вечните неща; но забелязах, че казах обратното- така да премина през вечните неща, че да не загубя в крайна сметка временните неща.  Разбира се, не мисля, че неволната грешка на езика е грях.  Не съм сигурен, че съм дотолкова стриктен фройдист, за да вярвам, че всички такива неволни грешки, без изключение, са дълбоко значими.  Но мисля, че някои от тях са значими и счетох, че тази грешка беше от този вид. Мисля, че това, което неволно изрекох даде приблизително описание на нещо, което наистина желаех. Приблизително, но, разбира се, не прецизно точно.  Никога не съм бил толкова глупав, за да мисля, че човек може да “премине” през вечните неща. Това, което имах предвид е да премина без пристрастие към временните неща през онези часове или моменти, в които отделях внимание за вечното, в които се разкривах пред него.

Имам предвид ето такива неща.  Казвам молитвите си, чета книга с ежедневни посвещения,  подготвям се за или получавам Причастието. Но докато правя тези неща, има, така да се каже, един глас вътре в мен, който ме подтиква да съм особено предпазлив.  Казва ми да съм внимателен, да пазя здравия си разум, да не отивам твърде надалеч, да не изгарям мостовете си. Идвам в Божието присъствие с голям страх да не ми се случи нещо в това присъствие, което после да се окаже твърде непоносимо неудобно, когато отново изляза в моя "обикновен" живот. Не искам да бъда увличан в някакво решение, за което по-късно да съжалявам.  Защото знам, че ще се чувствам съвсем различно след закуска; Не искам нищо да ми се случи при олтара, което после да донесе твърде голяма сметка за плащане. Би било много неприятно, например, (докато съм пред олтара) да приема дълг за добронамереност толкова сериозно, че след закуска да се наложи да разкъсам твърде смущаващия отговор в писмо, което бях написал предния ден към един нагъл кореспондент и възнамерявах да го пратя днес.  Би било много уморително да се посветя на режим на въздържание, който да ми ореже цигарата след закуска (или в най-добрия случай я направи сурова алтернатива на цигара в по-късно време сутрин). Дори разкаянието за минали действия трябва да се плаща. Като се покайва,  човек признава тези действия за грехове – следователно не бива да ги повтаря. По-добре да оставим този въпрос нерешен.

 Основният принцип на всички тези предпазни мерки е един и същ: да опази временните неща.  И намирам някои доказателства, че това изкушение не е присъщо само на мен.  Един добър автор (чието име не помня) някъде задаваше въпрос: „Не се ли е случвало набързо да се изправим от коленичене от страх, че Божията воля ще стане твърде очевидна пред нас, ако продължим още да се молим?“  

Следната история беше разказвана  като истински случай: Ирландка, която току-що била на изповед в църквата срещнала на стъпалата на параклиса друга жена, която била най-големият й враг в селото. Втората жена изляла порой от обиди срещу първата.  "Не те ли е срам," - отговорила Биди, - да ми говориш така, страхливке, когато съм в състояние на благодат и не мога да ти отвърна със същото? Но ти само почакай.  Няма да бъда дълго в състояние на благодат.” В “Последната хроника” на Антъни Тролъп има отличен трагикомичен пример.  Архидяконът бил ядосан на най-големия си син.  Той бързо направил няколко правни действия в ущърб на сина.  Тези действия  биха могли лесно да бъдат направени няколко дни по-късно, но Тролъп обяснява защо архидяконът не изчакал. За да изчака до следващия ден, той трябвало да премине през вечерните си молитви и бил наясно, че може да не успее с увереност да осъществи враждебните си планове, ако изрече тази част от молитвата: „прости ни нашите прегрешения като и ние прощаваме.”  Затова побързал да извърши действията-  решил да постави Бог пред свършен факт.  Това е краен случай на предпазните мерки, за които говоря- човек не понечва да пристъпи в обсега на вечното, докато предварително не обезопаси временните неща.

Това е моето безкрайно повтарящо се изкушение: да тръгна към това Море (мисля, че Св. Йоан от Кръста** наричаше Бог море) и там нито да се гмурна, нито да плувам, нито да се нося по водата, но само да шляпам и плискам, като внимавам да не изляза от зоната на удобство и да се държа за спасителното въже, което ме свързва с моите временни неща. Това е нещо различно от изкушенията, които ни срещат в началото на християнския живот.  Тогава се борихме (поне аз се борих) срещу това да признаем претенциите на вечното над всичко. И когато се борихме, но бяхме победени и се предадохме, предполагахме, че напред ни очаква безоблачно плаване.  Това изкушение идва по-късно.  То засяга тези, които вече са приели вечния призив и дори полагат някакви усилия да го следват.  Нашето изкушение е да търсим с нетърпение минимума, който да бъде приемлив.  Ние всъщност много приличаме на честни, но неохотни данъкоплатци.  Принципно одобряваме данък общ доход.  С честност внасяме данъка си.  Но се страхуваме от покачване на данъка.  Ние сме много внимателни да не платим повече от необходимото.  И се надяваме - много се надяваме - че след като сме платили, ще ни остане достатъчно за живеене. И забележете, че тези предупреждения, които изкусителят шепне в ушите ни са правдоподобни.  Всъщност, не мисля, че  той често се опитва да ни мами (след ранната ни младост) с директна лъжа.  Правдоподобността е следната.  Наистина е възможно да бъдем увлечени до крайност от религиозна емоция - ентусиазъм,  както са го наричали нашите предци - в решения и отношения, за които ще има причина да се разкайваме- не грешно, но рационално, не когато ние сме по-светски, но когато сме по-мъдри. Можем да станем педантични или фанатични;  може, в нещо, което изглежда като религиозен жар, но всъщност е самонадеяност, да се захванем със задачи, които никога не са били предназначени за нас.  Това е истината в това изкушение. Лъжата се състои във внушението, че нашата най-добра защита е разумното отношение към безопасността на нашия джоб, нашите обичайни угаждания и нашите амбиции… Но това е доста невярно.  Нашата истинска защита трябва да се търси другаде: в обичайната християнска обхода, в моралната теология, в стабилно рационално мислене, в съветите на добри приятели и добри книги и (ако е необходимо) на опитен духовен ръководител.  Уроците по плуване са нещо по-добро от спасително въже към брега. Защото, разбира се, това спасително въже всъщност е въже на смъртта. Няма никаква сравнимост с плащането на данъци и живеенето с остатъка. Защото това, което Бог изисква не е толкова от нашето време и толкова от нашето внимание; дори не е всичкото ни време и цялото ни внимание;  Той изисква самите нас.  За всеки от нас думите на Кръстителя са верни: „Той трябва да расте, а аз да се смалявам."  Той ще бъде безкрайно милостив към нашите повтарящи се провали;  Но не знам да има обещание, че Той ще приеме съзнателно направен компромис. Защото Той в крайна сметка, не ни дава нищо освен Себе Си;  и Той може да даде само до там, до където нашата самоутвърждаваща се воля се оттегля и прави място за Него в душите ни.  Нека да вземем решение за него;  да не остане нищо „наше“ за живеене, никакъв „обикновен“ живот.  Нямам предвид, че всеки от нас непременно ще бъде призован за мъченик или дори аскет.  Макар, че е възможно. За някои (никой не знае кои) християнският живот ще включва много свободно време, много професии, които естествено харесваме.  Но тези неща ще бъдат подарени от Божиите ръце.  В един съвършен християнин и тези неща ще бъдат част от неговата „религия“, неговото „служение“, както са и най-трудните му задължения и за такъв човек неговите празненства ще бъдат също толкова християнски, колкото са и неговите пости.  Това, което не бива да се приема - което трябва да съществува само като непобеден, но ежедневно съпротивляван враг – е идеята за нещо, което е „наше собствено“, някаква област, в която трябва да бъдем „извън училище“. Нещо, за което Бог да няма претенции. Защото Той изисква всичко, защото Той е любов и трябва да благославя. Той не може да ни благослови, освен ако не ни притежава.  Когато се опитваме да пазим в себе си област, която е наша собствена, всъщност се опитваме да запазим някаква зона на смъртта.  Следователно, в любовта, Той изисква всичко. Няма пазарлък с Него. 

Приемам, че това е смисълът на всички тези думи, които ме плашат най-много.  Томас Мор казва: „Ако правиш договор с Бога за това доколко ще Му служиш, ще откриеш, че сам си се подписал и на двете места за подпис”.  Лоу, с неговия ужасен, хладен глас, казва: „Много ще бъдат отхвърлени в последния ден, не защото са вложили време и усилия за тяхното спасение, но защото не са вложили достатъчно време и усилия”;  и по-късно, в неговия по-богат,  Бехменитски период казва:  „Ако не си избрал Божието царство, в крайна сметка няма да има значение какво си избрал вместо него”. Това са трудни за приемане думи.  Наистина ли няма значение дали това, което сме избрали е жени или патриотизъм, кокаин или изкуство, уиски или място в правителството, пари или наука?  Е, със сигурност няма съществено значение.  Ще сме пропуснали целта, за която сме били създадени и ще сме отхвърлили единственото нещо, което удовлетворява.  Има ли значение за човек, който умира в пустиня чрез кой избор на маршрут е пропуснал единствения кладенец? 

Забележителен факт е, че по тази тема Небето и Адът говорят с един тон.  Изкусителят ми казва: "Внимавай.  Помисли колко ще ти донесе това добро, колко ще ти струва приемането на тази благодат.”  Но Нашият Господ също ни казва да пресметнем цената.  Дори в човешките дела се отдава голямо значение на съгласието на онези, чието свидетелство почти никога не е такова на съгласие.  В този случай, още повече. Става пределно ясно, че между Небето и Ада гребането няма голямо значение.  Това, което има значение, което Небето желае и от което Адът се страхува, е точно тази следваща крачка- извън нашата зона на удобство, извън собствения ни контрол.

И все пак не изпадам в отчаяние.  В този момент ставам това, което някои биха нарекли много евангелски;  във всеки случай много непелагиански.  Не мисля , че каквото и да е усилие на моята собствена воля може да сложи край веднъж завинаги на този копнеж за ограничена отговорност, тази фатална резервираност.  Само Бог може.  Имам солидна вяра и надежда, че Той ще го стори.  Разбира се, нямам предвид, че от това следва аз “да се отпусна безучастно“. Това, което Бог прави за нас, Той го прави в нас.  Процесът на това действие ми прилича (и не бъркам) на дневни или почасови повтарящи се упражнения на собствената ми воля в отказ от това отношение, особено всяка сутрин, защото то като черупка пораства около мен всяка нощ.  Провалите ще бъдат простени; примирението обаче е фатално- позволеното, регламентирано наличие на област в себе си, за която все още претендираме, че е наша собствена.  Може никога, от тази страна на смъртта, да не успеем да изгоним натрапника извън нашата територия, но трябва да сме в Съпротивата, а не в режима на Виши***.  И доколкото разбирам нещата аз, това трябва да се прави в началото на всеки нов ден. Нашата сутрешна молитва трябва да бъде тази на Подражанието: Da hodie perfecte incipere — помогни ми да започна деня непорочно, защото днес още нищо не съм направил.

* The Book of Common Prayer - Молитвеник (Четвъртата неделя след Троица)

“Боже, защитник на всички, които се уповават на Тебе, без когото нищо не е силно, нищо не е свято: Увеличи и умножи върху нас Твоята милост;  че, като си наш владетел и водач, ние можем така да преминем през временните неща, че накрая да не изгубим вечните неща: Дай ни това, о, небесни Отче, заради Исус Христос, нашия Господ.  Амин.”

** Испански католически свещеник

*** Режимът на Виши, официално Френска държава, наричана и Вишиска Франция, е френска марионетна държава през периода 1940 – 1944 г. по време на окупацията на Франция от Нацистка Германия през Втората световна война.