Г. К. Честъртън, Мъдреците

 Г. К. Честъртън

Мъдреците

 

Тихичко пристъпваме, под сняг или под дъжд,

за да намерим мястото, където да се молим;

Пътят е така обикновен,

но дано не се загубим.

 

 Научихме се да се взираме и да внимаваме,

чрез заплетените пъзели от младостта ни,

познаваме науката за всички лабиринти,

тримата сме мъдреци от миналото,

и ние знаем всичко, освен самата истина.

 

Колко пъти обикаляхме хълма,

и изгубихме гората измежду дърветата,

слагахме сложни етикети на всяко страдание,

и служихме на полудели богове- по име ги зовем

като стариците фурии- Евмениди.

 

 Боговете на насилието спуснаха воал

над прозрение и философия,

Змията, що стовари бедата над всички човеци,

хапе собствената си проклета опашка

и нарича себе си Вечност.

 

 Приведени вървим… под градушка и под сняг…

с тихи гласове и запалени фенери;

толкова обикновен е пътят,

дано не се отклоним от него.

 

 А светът става ужасяващ и бял,

ослепително бяла - зората;

Вървим объркани във светлината,

търсим нещо твърде голямо за погледа,

нещо твърде обикновено, за да се обясни.

 

 

Детето, което бе преди началото на световете -

(... Трябва само още малко път да извървим...

да видим ключалката отключена...)

Детето, което си играеше с луна и слънце,

сега играе си със съчици сено.

 

 Къщата, от която се хранят небесата,

странната стара къща, която е наша,

където никога не се изричат измамни думи,

а Милостта е чиста като хляб,

и Честта - непоклатима като камък.

 

 Вървим смирено; смирени са и небесата,

Звездата - огромна, ярка, слязла ниско…

А съвсем наблизо ето яслата,

не е нужно да пътуваме далеч.

 

Чуй! Смях като разбуден лъв,

ръмжащ към ехтящата равнина,

небето кънти и се разтърсва,

защото сам Бог бе новороден!

… а ние сме малки деца,

които пристъпват под снега и дъжда.