Наблюдение над една скръб (откъс) К. С. Луис
(В тази книга Луис описва преживяванията си в скръбта от загубата на съпругата си, в текста наричана Х)
“Съществува, (прикрит или явно размахан), един меч между половете, докато продължителността на целият брак ги помири. Арогантно е от наша (на мъжете) страна да наричаме откровеността, справедливостта и рицарството „мъжки“, когато ги виждаме в жена; арогантно е от тяхна (на жените) страна да описват чувствителността или тактичността или нежността на мъжа като „женски“. Но също така какви бедни, изкривени фрагменти от човечеството трябва да бъдат най-обикновените мъже и жени, за да направят последиците от тази арогантност правдоподобни. Бракът лекува това. Заедно двамата стават напълно човек. “И Бог създаде човека по Своя образ; мъж и жена ги създаде.” Така, като някакъв парадокс, този карнавал на сексуалността ни извежда отвъд нашия пол.
Но в даден момент единият или другият умира. И ние мислим за това като за прекъсната любов; като танц, спрян по средата на изпълнението или цвете с нещастно откъсната глава — нещо счупено и следователно вече няма своята обичайна форма. Чудя се дали е така. Ако, както не мога да не подозирам, мъртвите също изпитват болките от раздялата (и това може да е едно от техните пречистващи страдания), тогава и за двамата влюбени, и за всички влюбени двойки без изключение, тежката загуба е взаимна и неделима част от преживяването на нашата любов. Тази загуба следва брака така нормално, както бракът следва ухажването или както есента следва лятото. Това не е прекратяване на процеса, а една от неговите фази; не е прекъсване на танца, а следващото съчетание от хореографията. Ние сме „не сме на себе си“, завладяни от любимата, докато тя е тук. След това идва трагичната част на танца, в която трябва да се научим как все още да “не сме на себе си”, въпреки че телесното присъствие е оттеглено, да обичаме самата Нея и да не се сглупим в това да обичаме миналото си, или спомените си, или скръбта си, или нашето облекчение от скръбта, или нашата собствена любов.
Поглеждайки назад, виждам, че съвсем до скоро бях силно загрижен за моя спомен за Х. и колко фалшив може да стане той. По някаква причина (милосърдната добрина на Бог е единственото, за което мога да се сетя) спрях да се притеснявам за това. И забележителното е, че откакто спрях да мисля за това, тя сякаш ме среща навсякъде. “Среща” е твърде силна дума. Нямам предвид нещо като привидение или глас. Нямам предвид дори някакво поразително емоционално преживяване в даден момент. По-скоро някакво ненатрапчиво, но солидно усещане, че тя, както винаги, е факт, който не бива да се пренебрегва.
„Не бива да се пренебрегва“ е може би неудачен начин на изразяване. Звучи сякаш тя е по-скоро оръжейна брадва. Как мога да го кажа по-добре? По-удачно ли е да кажа, че тя е „съвсем реален“ или „упорито реален“ факт? Сякаш опитът ми казва: „Изглежда, че си изключително щастлив, че Х. все още е факт. Но не забравяй, че тя щеше да бъде същият факт, независимо дали ти харесва или не. Твоите предпочитания не са взети под внимание.“
Докъде бях стигнал? Точно до там, мисля, където друг вдовец би поспрял, облегнат на лопатата си, и би казал в отговор на нашето запитване: „Благодаря. Но не бива да мрънкаме. Тя ужасно ми липсва. Но казват, че тези неща са изпратени, за да ни изпитат.“ Стигнахме до същата точка; той с лопатата си, а аз, който не съм много добър в копането, със собствения си инструмент. Но, разбира се, човек трябва да приеме „изпратени да ни изпитат“ по правилния начин. Бог не прави експеримент върху моята вяра или моята любов, за да разбере тяхното качество. Той вече го знае. Аз съм този, който не го знаеше. В този процес Той ни кара едновременно да заемем подсъдимата скамейка, мястото за свидетели и съдийския стол. Той винаги е знаел, че моят храм е изграден от карти. Единственият му начин да ме накара аз да осъзная този факт, е да го събори.
(Преводът на откъса е мой, но цялата книга е достъпна на български в сайта християнство.бг)
Коментари