Поклонението на образ

 

Поклонението на образ- 

за иконите - рисувани на платно или в представите ни

“Аз съм Йехова, твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир или каквото и да е изображение на нещо, което е на небето горе, на земята долу или във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив…”. Изход‬ ‭20

По времето на записването на тези думи, езическите народи (уви, понякога и Израел) са правели дървени или метални статуи на идоли и божества с образи на животни или хибридни чудовища. От изтънченото ни модерно съвремие, когато поглеждаме назад в далечната история, ние се присмиваме на простотата, първобитността и дивашките представи на някогашните хора. Ако не внимаваме, може да попаднем в капана на собствената си слепота и да не забележим, че първата (и/или втората) Божия заповед е толкова актуална днес, колкото и далеч в миналото. Днес се случва да изграждаме статуи не за поклонение, но като монументи на идеология или кауза, пред която религиозно благоговеем. Но не за тях ми е думата. Човечеството счита, че е надраснало този вид кумири. Тъжното е, че не надрасваме самото поклонение на кумири, само сменяме средствата за създаване на култови изображения. 

Но да оставим света настрана, грижата ми е за Църквата. Защото моето разбиране е, че Божиите заповеди и изисквания не са към света, а към онази общност (или индивид), с която Той е сключил Свят Завет. 

Около 400 години след началото на християнското движение се заражда практиката да се рисуват библейски сцени и да се извайват статуи на Христос и апостолите- това се случва след официалното приемане на християнството като държавна религия в Римската империя през 380г. от Теодосий I. 

Първоначалният замисъл е за изрисуване на стените на църквите и манастирите с известни библейски разкази, в последствие в изобразяване на отделни светии. Намерението е образователно- във време, когато притежаването на библейския текст е твърде скъпа и рядка привилегия. 

През седми и осми век обаче има големи разногласия относно възприемането и отношението към иконите- църковната история записва този период като иконоборчески. Няма да изпадам в подробности, но ще отбележа, че на Втория Никейски събор през 754 г. се затвърждава решението иконите да се премахнат от църквите. Но по настояване на императрица Ирина, а след нея и Теодора, през 787 г. се възобновява почитането на иконите, но не и поклонението пред тях. Без оглед на политическите влияния в живота на църквата, ето тук е големия спор- дали в един момент изображенията стават онзи вид изображения, за които ни предупреждава първата заповед.

Обикновено повечето икони изобразяват стандартно мъченическо или страдалческо лицево изражение и ореол. (В други редки случаи изражението на лицето е победоносно, напр. Свети Георги)

Този кръг около главите на светците наричаме “хало” или слава. И макар идеята да е чудесна и да изобразява славата, която верните Божии хора са получили свише, неизбежно в нашата покварена реалност се изкривява в някаква наша собствена представа за слава, различна от истинската, вечната слава, която според Апостол Павел не би могла да хрумне на човешки ум. Евангелските среди са тези, които слагат себе си в редиците на иконоборците. Но уви, често сред това течение на християнството рисуваните икони са заменени с други живи образи. Формата на кумир може и да е различна, но подобната на култ практика на възхищение, на прехласване, на следване, на имитиране на някой друг, различен от Йехова, Богът, Който извежда хората от земята на робството,  остава същата. 

Тази склонност за обожествяване или издигане на нещо или някой до статут на идол или кумир рядко подминава човеците. В много отношения дори не се счита за нещо нездравословно. Деца и младежи се прехласват и подражават на известни звезди и директно ги наричат свои кумири. В евангелските среди понякога хората са заслепени от собственото чувство за подсигуреност - ние нямаме изображения в църквата и смятаме, че проблемът с кумирите за нас е решен. Но далеч не е така- с тъга наблюдавам църкви и християнски течения, в които емблематични пастори или харизматични хвалители се превръщат в обект на поклонение. Те са центърът на християнския живот в съответното общество, тях хората гледат със “звезди в очите”, тях се опитват да имитират…

К. С. Луис говори за нещо подобно в книгата си “Наблюдение върху една скръб”: 

“Имам нужда от Христос, а не от нещо, което прилича на Него.  

…

 Предполагам, че от изображенията има някаква полза, иначе не биха били толкова популярни.  (Няма голяма разлика дали те са картини и статуи извън ума или въображаеми конструкции в него.) За мен обаче опасността от тях е по-очевидна.  Образите на Святото лесно се превръщат в святи образи – свещени.  Моята представа за Бог не е божествена идея.  От време на време тази представа се налага да бъде разбивана.  Самият Той я разбива.  Той е великият иконоборец.  Сякаш почти можем да кажем, че това разбиване е един от белезите на Неговото присъствие?  Въплъщението е върховният пример;  то съсипва всички предишни идеи за Месията.  И повечето хора са „обидени“ от иконоборството;  но блажени тези, които не са. А същото нещо се случва и в нашите лични молитви.

 Цялата реалност е иконоборческа.”

Струва ми се, че иконоборческият период на Църквата така и не е приключил. Просто защото все още се налага да се премерваме по стандарта на първата част от Декалога и все още намираме, че не сме в подравнена позиция спрямо Божиите изисквания. 

Исус често използваше построяването на сграда като пример в Своите поучения. И подчертаваше, че ако не следваш препоръките за здрав строеж, сградата ще се срине. Ученичеството е начинът, по който ние съграждаме себе си като подходящ храм на Святия Дух. Христос ни съветва добре да пресметнем колко ще ни струва да следваме Него. 

“Който не носи своя кръст и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик. Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има с какво да я довърши? Да не би, като положи основа, а не може да довърши, всички, които гледат, да почнат да му се присмиват и да казват:” Лука‬ ‭14:27-29‬

Но също толкова важно е да внимаваме дали следваме Него. Да не се окаже, че сме изместили фокуса си. 

„Ето, полагам в Сион крайъгълен камък, избран, скъпоценен; и който вярва в Него, няма да се посрами.“ 1 Петър‬ ‭2:6‬ ‭

Крайъгълният камък е ключов в изграждането на цялата ни реалност- на нас като Божий храм, на църквата ни като Негова общност, на живота ни като Негови последователи, на светът ни като Негово царство. Ако използваме някой друг за камък, по който подравняваме нещата, които градим, зданията ни ще се срутят.