Честъртън “Вечният човек”

 

 Част II

 За Човека, наречен Христос

 I. Богът в пещерата

Тази сцена на човешката история започна в една пещера;  пещерата, която популярната наука свързва с пещерния човек…  

В пещера започва и втората половина на човешката история, която беше като ново творение на света.

… Може да се предположи, в малко хаотичен образ, че нищо не се е случило в тази вдлъбнатина или пукнатина в големите сиви хълмове, освен че цялата вселена е била обърната отвътре навън.  Имам предвид това, че всички очи на удивление и поклонение, които бяха обърнати навън към най-голямото нещо, сега бяха обърнати навътре към най-малкото.

…

 И причината за това се отнася и до самата природа на този нов свят.  Това беше в известен смисъл трудността на едно ново измерение.  Христос не само е роден на нивото на света, но дори и по-ниско от света.  Първото действие на божествената драма не беше разиграно на някаква сцена, малко над нивото на наблюдателите, но на една тъмна сцена със завеси, потънала извън полезрението;… във Витлеемската загадка небето беше под земята.

Дори и само в този факт се вижда намек за обрат, като на обърнатия с главата надолу свят.  Би било напразно да се опитваме да кажем нещо адекватно или нещо ново за промяната, която това зачеване на божеството, родено като изгнаник или дори разбойник донесе върху цялата концепция за закона и неговите задължения спрямо бедните и изгнаниците.  Съвсем коректно е да се каже, че от този момент нататък не може да има роби.

…  Индивидите станаха важни в смисъл, в който никакви инструменти не могат да бъдат важни.  Човек не може да бъде средство за постигане на цел, и то по никакъв начин за цел на който и да е друг човек.  Целият този популярен и братски елемент в историята е правилно прикрепен от традицията към епизода с Пастирите;  селяните, които се оказаха лице в лице с принцовете на небето.

 …

 Овчарите бяха намерили своя Пастир.

 … древните овчари може да са танцували и краката им да са били красиви в планините, радвайки се преди философите.  Но философите също бяха чули.  Все още е странна, макар и стара историята за това как са излезли от източните земи, увенчани с величието на крале и облечени с мистерията на магьосници.  Тази истина, която е традицията, мъдро ги е запомнила почти като неизвестни същества, толкова мистериозни, колкото и техните тайнствени и мелодични имена;  Мелхиор, Каспар, Балтазар.  Но с тях дойде целият свят на мъдростта, който беше наблюдавал звездите в Халдея и слънцето в Персия;  и няма да сгрешим, ако видим в тях същото любопитство, което движи всички мъдреци.  Те щяха да отстояват същия човешки идеал, ако имената им наистина бяха Конфуций, Питагор или Платон.  Те бяха тези, които търсеха не приказки, а истината за нещата и тъй като жаждата им за истина сама по себе си беше жажда за Бог, те също получиха своята награда.  Но дори за да разберем тази награда, трябва да разберем, че както за философията, така и за митологията, тази награда е в това несъвършеното да приеме съвършенството. 

…

[Тази история] не е нещо, което се случва видимо, авантюристично, като чудесата, които се намират на краищата на земята.  Тя е по-скоро нещо, което ни изненадва в гръб, от скритата и лична част на нашето същество;  сякаш човек е намерил вътрешна стая в самото сърце на собствената си къща, за която никога не е подозирал;  и вътре е видял светлина. Сякаш е намерил нещо в дълбините на сърцето си, което “предателски” го е блъснало към доброто.  

… всичко това означава не повече от едно моментно смекчаване, което по някакъв странен начин се превръща в укрепване и покой;  смутения говор и изгубената дума се превръщат в положителни и уверени;  когато странните  крале- мъдреци избледняват в далечината и планините вече не кънтят с нозете на овчарите;  и само нощта и пещерата надиплят гънка след гънка около нещо по-човешко от човечеството.