“Доброволни роби на социалната държава”, Клайв Стейпълс Луис

 Това е едно от онези есета на Луис, които трябва да прочетете. 

Повече от веднъж. 

Да поспирате от време на време и да размишлявате над думите му. Просто има някои умове в човечеството, които имат дарбата да виждат надълбоко, надалеч, с прецизност и да комуникират с останалите своето прозрение. 

Willing Slaves of the Welfare State, by C. S. Lewis

 Публикувано за първи път в “The Observer” на 20 юли 1958 г .

 [От времето на Френската революция до избухването на Първата световна война през 1914 г. най- общо се приема, че прогресът в човешките дела е не само възможен, но и неизбежен.  Оттогава насам две ужасни войни и откриването на водородната бомба накараха хората да поставят под въпрос това уверено предположение.    “The Observer” покани петима известни писатели да дадат отговорите си на следните въпроси: „Прогресира ли човекът днес?“  "Възможен ли е прогресът?"  Тази втора статия от поредицата е отговор на встъпителната статия от Чарлс Пърси Сноу, „Човекът в обществото“, “The Observer” (13 юли 1958 г.).]

ПРОГРЕС ОЗНАЧАВА ДВИЖЕНИЕТО В ЖЕЛАНА посока; а не всички желаем едни и същи неща за нашия вид.  Във „Възможни светове“ Професор Халдейн описва  бъдеще, в което Човекът, предвиждащ, че Земята скоро ще стане необитаема, се адаптира за миграция към Венера, като драстично променя своята физиология и изоставя справедливостта, съчувствителсността и щастието. Желанието тук е само за оцеляване. Но мен ме интересува много повече как човечеството живее, отколкото колко дълго. Прогресът за мен означава увеличаване на добротата и щастието на индивидуалния живот. За човешкия вид, както и за всеки отделен човек, обикновеното дълголетие ми се струва твърде низш идеал.

Следователно ще стигна дори по-далеч от Чарлс Пърси Сноу при премахването на Водородната бомба от центъра на картината.  Подобно на него, не съм сигурен дали ако бомбата убие една трета от нас (едната трета, към която принадлежа и аз), това би било лошо за останалите;  като него, и аз не мисля, че това ще ни убие всички.  Но да предположим, че стане така?  Като християнин приемам за даденост, че човешката история някой ден ще приключи;  и аз не предлагам на Всезнанието никакви съвети относно най - добрата дата за това приключване.  Аз съм по -загрижен от това, което бомбата вече прави.  Човек се среща с млади хора, които правят заплахата от тази бомба причина за отравяне на всяко удоволствие и избягване на всеки дълг в настоящето.  Не знаят ли, че, с бомба или без бомба, всички хора умират (много умират по ужасни начини)?  И няма смисъл от мусене и мрънкане по въпроса.

След като премахнах според мен фалшивата причина за отклоняване на вниманието, се връщам към истинския въпрос.  Дали хората стават или е вероятно да станат по -добри или по -щастливи?  Очевидно това позволява само най - хипотетичния отговор.  Повечето индивидуални преживявания (и няма друг вид) никога не влизат в новините, да не говорим за учебниците по история;  човек има несъвършено схващане дори за своите преживявания.  Сведени сме до общи положения.  Дори сред тях е трудно да се намери баланс.  Сър Чарлз изброява много реални подобрения в човечеството.  Но в тяхна опозиция трябва да поставим Хирошима, Черните и Бежовите (Black and Tans - Кралска полиция в Ирландия), Гестапо, ОГПУ, промиването на мозъци, руските робски лагери.  Може би ставаме по -добри към децата;  но пък след това ставаме по -малко добри към старите хора.  Всеки личен или общопрактикуващ лекар ще ви каже, че дори проспериращите хора отказват да се грижат за родителите си.  „Не могат ли да бъдат настанени в някакъв Дом?“ казва Гонерил.  [В Шекспировия “Крал Лир”]

Мисля, че по -полезно от опитите за намиране на баланс е напомнянето, че повечето от тези явления, добри и лоши, са възможни поради две неща.  Тези две неща вероятно ще определят повечето от това, което ни се случва за известно време.

Първото е напредъкът и нарастващото приложение на науката.  Като средство за постигане за тези цели, за които ме е грижа, това е нещо неутрално.  Ние ще станем способни да лекуваме и да произвеждаме повече болести-бактериална война, а не бомби, може да спусне завесата на този свят -да облекчаваме  и да причиняваме повече болка, още повече да стопанисваме добре  или да разпиляваме ресурсите на планетата.  Можем да станем или по -благотворни, или по- злонамерени.  Моето предположение е, че ще направим и двете;  ще поправяме едно и ще повреждаме друго, премахвайки стари нещастия и създавайки нови, на едно място ще се опазваме и на друго ще застрашаваме себе си. 

Второто е промененото взаимоотношение между правителството и поданиците.  Сър Чарлз споменава новото ни отношение към престъпността.  Ще спомена пълните влакове с евреи, доставени в германските газови камери.  Изглежда шокиращо да се предположи общ елемент, но мисля, че такъв съществува.  От хуманитарна гледна точка всички престъпления са патологични;  тя изисква не възмездие, а изцеление.  Това отделя отношението спрямо престъпника от понятията за справедливост и възмездие; идеята за „справедливо лечение“ е безсмислена.

Според стария възглед общественото мнение може да протестира срещу едно наказание като прекомерно (имаше такъв протест срещу нашия стар наказателен кодекс), като нещо повече от това, което човекът „заслужава“;  това е етичен въпрос, по който всеки може да има мнение.  Но за метод на лечение може да се прецени само по вероятността за успеха му;  технически въпрос, по който могат да говорят само експерти.

 Така престъпникът престава да бъде личност, субект на права и задължения и става просто обект, върху който обществото може да работи.  А принципно- по този начин Хитлер се отнасяше към евреите.  Те бяха обекти;  убивани не защото са заслужили зло наказание, а защото според неговите теории те са болест в обществото.  Ако обществото може да поправя, преправя и премахва хората по свое усмотрение, то това усмотрение, разбира се, може да бъде хуманно или убийствено.  Разликата е важна.  Но така или иначе управниците са се превърнали в собственици.  Вижте как може да действа „хуманното“ отношение към престъпността.  Ако престъпленията са болести, защо болестите трябва да се третират по различен начин от престъпленията?  И кой освен експертите може да определи болестта?  Една психологическа школа разглежда моята религия като невроза.  Ако тази невроза някога стане неудобна за правителството, какво може да попречи да бъда подложен на задължително „излекуване“?  Може да е болезнено;  лечението понякога е такова.  Но няма да е от полза да питате: „Какво направих, за да заслужа това?“  Поправителят  ще отговори: „Но, скъпи мой другарю, никой не те обвинява.  Вече не вярваме във възмездната справедливост.  Ние те лекуваме.”

Това би било не повече от крайно приложение на политическата философия, заложена в повечето съвременни общности.  Тя се стовари крадешком над нас.  Две войни наложиха огромни ограничения на свободите ни и ние, макар и мърморещо, сме свикнали с нашите вериги.  Нарастващата сложност и несигурност на нашия икономически живот принудиха правителството да поеме контрол над много сфери на дейност, които преди бяха обект на личен избор или случайност.  Нашите интелектуалци са се предали първо на робската философия на Хегел, после на Маркс, а накрая на лингвистичните анализатори.

В резултат на това класическата политическа теория със своите стоически, християнски и юридически ключови концепции (естественото право, ценността на индивида, правата на човека) е умряла.  Съвременната държава съществува не за да защитава нашите права, а за да ни направи добро или да ни направи добри - така или иначе, за да ни стори нещо или нас да направи нещо.  Оттук и новото име „лидери“ за тези, които някога са били „владетели“.  Ние сме все по -малко техни поданици, по- скоро сме техни подопечни, ученици или домашни любимци. Не е останало нищо, за което да можем да им кажем: „Гледайте си своята работа“.  Целият ни живот е тяхна работа.

Пиша „те“, защото изглежда детинско да не осъзнаем, че действителното управление е и винаги е било олигархично.  Нашите ефективни господари трябва да бъдат повече от един и по -малко от всички.  Но олигарсите започват да гледат на нас по нов начин.

 Тук мисля, че се крие истинската ни дилема.  Вероятно не можем, със сигурност няма да се върнем назад по стъпките си.  Ние сме опитомени животни (някои с добри, други с жестоки господари) и вероятно ще трябва да гладуваме, ако излезем от клетката си.  Това е единия рог на дилемата.  Но в едно все по - управлявано общество, колко от това, което ценя, може да оцелее?  Това е другият рог.

Вярвам, че човек е по - щастлив и щастлив по един по - богат начин, ако има „свободнородения ум“.  Но се съмнявам дали може да постигне това без икономическа независимост, която новото общество премахва.  Защото икономическата независимост позволява образование, което не се контролира от правителството;  а в зряла възраст човек е този, който не се нуждае и не иска нищо от правителството, който може да критикува действията му и да щракне с пръсти срещу неговата идеология.  Прочетете Монтен;  това е гласът на мъж с крака под собствената си маса, ядещ овнешко месо и ряпа, отгледани на собствената му земя.  Кой ще говори така, когато държавата е учител и работодател на всички?  Несъмнено, когато човек беше необуздан, такава свобода принадлежеше само на малцината.  Знам.  Оттук и ужасното подозрение, че единственият ни избор е между общества с малко свободни хора и общества без такива.

Отново новата олигархия трябва все повече и повече да основава своите претенции да ни управлява на базата на своите претенции за знание.  Ако някой иска да майчинства над нас, той ще твърди, че майката знае най -добре.  Това означава, че те трябва все повече да разчитат на съветите на учените, докато в крайна сметка самите политици не станат просто марионетки на учените.  Технокрацията е формата, към която едно управлявано общество се стреми.  А аз се страхувам от специалисти във властта, защото те са специалисти, които говорят извън техния специфичен предмет.  Нека учените да ни говорят за науките.  Но правителството включва въпроси относно доброто за човека и справедливостта и какви неща си струва да имаме и на каква цена;  и по тези въпроси научното обучение не дава на човешкото мнение никаква добавена стойност.  Нека лекарят ми каже, че ще умра, освен ако не направя това и това;  но дали животът си заслужава да го имам при тези условия, не е повече въпрос от компетенцията на лекаря, отколкото от компетенцията на всеки друг човек. 

Трето, не харесвам когато претенциите на правителството- основанията, на които то изисква моето подчинение да се издигат твърде много. Не харесвам магическите претенции на лекаря, нито Божественото право на Бурбоните.  Това не е само защото не вярвам в магията и в Политиката на Босюе. Вярвам в Бог, но мразя теокрацията.  Защото всяко правителство се състои от обикновени хора и е, строго гледано, импровизирано;  ако то добави към заповедите си „Така казва Господ“, то лъже и лъже опасно.

На същото основание се страхувам от правителството в името на науката.  Така идват тираниите. Във всяка епоха мъжете, които ни искат под палеца си, ако имат някакъв разум, ще излагат конкретно тази претенция, която най- силно отговаря на надеждите и страховете на тази епоха.  Те осребряват ситуацията. Някой път е било магия, друг път е било християнство.  Сега със сигурност ще бъде наука.  Може истинските учени да не мислят много за „науката“ на тираните- те не мислеха много за расовите теории на Хитлер или биологията на Сталин.  Но на тях може да им бъдат затворени устите. 

Трябва да отдадем пълна тежест на напомнянето на сър Чарлз, че милиони на Изток все още гладуват.  За тях моите страхове биха изглеждали много маловажни.  Гладният човек мисли за храна, а не за свобода.  Трябва да дадем пълна тежест на твърдението, че нищо друго освен наука и наука в световен мащаб и следователно безпрецедентен държавен контрол не могат да създадат пълни кореми и медицински грижи за целия човешки род: нищо, накратко, освен световна социална държава.  Пълното признание на тези истини е това, което подчертава за мен крайната опасност за погублението човечеството в момента.

От една страна имаме отчаяна нужда;  глад, болест и страх от война.  От друга страна,  имаме концепцията за нещо, което би могло да се справи с всичко това: всемогъща глобална технокрация.  Не са ли тези неща идеалната възможност за поробване?  Ето как поробването е намирало вратичка преди: от една страна наличието на отчаяна нужда (реална или привидна), а от другата страна- сила (реална или привидна), способна да я облекчи.  В древния свят хората са продавали себе си като роби, за да ядат.  Така е и с обществото.  Ето един шаман, който може да ни спаси от магьосниците- или военен господар, който може да ни спаси от варварите- или Църква, която може да ни спаси от Ада.  Дайте им това, което те искат, предайте им се - оковани и със завързани очи, само и само да ни спасят!  Може би тази ужасна сделка ще бъде сключена отново.  Не можем да обвиняваме хората, че правят тази сделка.  Едва ли можем да им пожелаем да не го направят.  Но и ние едва ли можем да я понесем. 

Въпросът за прогреса се превърна във въпросът дали можем да открием някакъв начин да се подчиним на световното попечителство на една технокрация, без да губим цялата лична неприкосновеност и независимост.  Има ли някаква възможност да получим медът на супер социалната държава и да избегнем ужилването?

Нека не бъркаме по отношение на ужилването.  Шведската тъга е само предвкусване.  Да живее живота си по свой начин, да нарича къщата си своя замък, да се наслаждава на плодовете на собствения си труд, да възпитава децата си според указанията на съвестта си, да пести за техния просперитет след смъртта му-това са дълбоко вкоренени желания у цивилизования човек.  Тяхното осъзнаване е почти толкова необходимо за нашите добродетели, колкото и за нашето щастие.  От пълното им разочарование могат да последват катастрофални резултати, както морални, така и психологически.

Всичко това ни заплашва, дори ако формата на обществото, към която сочат нуждите ни,  се окаже с безпрецедентен успех.  Но сигурно ли е това?  Каква гаранция имаме, че нашите господари ще спазят или могат да спазят обещанието, което ни накара да се продадем?  Нека не се заблуждаваме от фрази като: „Човек, който управлява собствената си съдба“.  Всичко, което наистина може да се случи, е, че някои хора ще поемат юздите над съдбата на другите.  Те ще бъдат обикновени човеци;  никой не е съвършен;  някои ще са алчни, жестоки и нечестни.  Колкото по - цялостно сме управлявани, толкова по - мощни ще бъдат те.  Открили ли сме някаква нова причина, поради която този път властта няма да се корумпира както го е правила преди?