К. С. Луис, откъс от "Studies in Medieval and Renaissance Literature"
К. С. Луис
откъс от
Studies in Medieval and Renaissance Literature
ГЛАВА 3
ВЪОБРАЖЕНИЕ И МИСЪЛ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО
CHAPTER 3
IMAGINATION AND THOUGHT IN THE MIDDLE AGES
…
"Не съм казал, че разликата между средновековната и, да речем, нютоновата представа (за вселената- моя бел.) е по-незначителна, отколкото са предполагали нашите предци. Тя е била доста сериозна. Но тази разлика не е била такава, каквато сме били научени да предполагаме.
Каква е била тя в действителност, тук и сега мога само да предполагам. Това наистина трябва да се научи не от лекция, а (вие сте учени) чрез експеримент; експеримент върху въображението. Той е прост. Излезте в някоя звездна нощ и се разхождайте сами в продължение на половин час, като твърдо приемете, че астрономията отпреди Коперник е вярна. Вгледайте се в небето с такова предположение в ума си. Предполагам, че тогава ще започнете да осъзнавате истинската разлика между живота в онази вселена и в нашата. Ще гледате един невъобразимо голям, но определено ограничен свят. С никаква скорост, която е по силите на човека, за най- дългия живот, който е по силите на човека, не бихте могли да достигнете неговата граница, но границата е там; твърда, ясна, очевидна като национална граница. И второ, тъй като Земята е абсолютен център и от всяка част на тази огромна вселена Земята е надолу, ще откриете, че разглеждате планетите и звездите не просто в смисъл на „разстояние“, а в смисъл на този много специален вид разстояние, което наричаме „височина“. Те са не само далеч от Земята, но и далеч над нея. Едва ли е необходимо да подчертавам, че височината е много по-живо понятие от разстоянието; в момента, в който си я представим, тя започва да играе с умовете ни, с всички наши расови и детски страхове, с удоволствията ни като планинари, с любовта ни към широките перспективи и с цяла огромна мрежа от етични и социални метафори, от които не бихме могли да се отървем, дори и да се опитаме. Сега тези два фактора, взети заедно - огромни, но ограничени размери и разстояния, които, колкото и да са огромни, остават недвусмислено вертикални и дори отвесни - веднага ви представят нещо, което се различава от Нютоновата картина, както голяма сграда се различава от голяма джунгла. Можеш да се изгубиш в безкрайността, но наистина няма какво друго да направиш с нея. Тя предизвиква въпроси, подтиква към определен вид удивление и мечтателност- те обикновено са мрачни, затова Уърдсуърт може да говори за „меланхолично небе и печално време“, а Карлайл може да нарече звездното небе „тъжна гледка“. Но безкрайността не дава отговори на никакви въпроси; неизбежно тя е безформена и безпътна, не търпи никакъв абсолютен ред или посока, и след известно време води до скука или отчаяние, или (често) до натрапчивото убеждение, че вероятно е илюзия. Спрямо тази безкрайност, Земята и човекът са, ако щете, дребни като джуджета, но не много по-дребни от Слънчевата система, Галактиката или нещо друго. Човек не може да бъде в някакъв много важен смисъл малък там, където размерът е престанал да има значение. Старата Вселена беше съвсем различна по своя характер. Тя беше отговор, а не въпрос. Тя не предлагаше поле за размисъл, а един-единствен смайващ обект; обект, който едновременно смирява и възвисява ума. Защото в него има окончателен стандарт за размер. Първичният двигател (Primum Mobile) е наистина голям, защото е най-голямото съществуващо телесно нещо. Ние сме наистина малки, защото цялата ни Земя е прашинка в сравнение с Първичния двигател."
Текстът в оригинал:
Studies in Medieval and Renaissance Literature
CHAPTER 3
IMAGINATION AND THOUGHT IN THE MIDDLE AGES
…
"I have not said that the difference between the medieval and, say, the Newtonian picture was less than our grandfathers supposed. It was quite as great. But it was not the kind of difference we have been taught to expect.
What it really was I can, here and now, only suggest. The thing really needs to be learned not from a lecture but (you are scientists) by an experiment; an experiment on one’s imagination. It is a simple one. Go out on any starry night and walk alone for half an hour, resolutely assuming that the pre-Copernican astronomy is true. Look up at the sky with that assumption in your mind. The real difference between living in that universe and living in ours will then, I predict, begin to dawn on you. You will be looking at a world unimaginably large but quite definitely finite. At no speed possible to man, in no lifetime possible to man, could you ever reach its frontier, but the frontier is there; hard, clear, sudden as a national frontier. And secondly, because the Earth is an absolute centre, and Earthwards from any part of this immense universe is downwards, you will find that you are looking at the planets and stars in terms not merely of ‘distance’ but of that very special kind of distance which we call ‘height’. They are not only a long way from the Earth but a long way above it. I need hardly point out that height is a very much livelier notion than distance; it has, the moment it is imagined, commerce with our nerves, with all our racial and infantile terrors, with our pleasures as mountaineers, our love of wide prospects, and a whole vast network of ethical and social metaphors which we could not shake off even if we tried. Now these two factors taken together—enormous but finite size, and distances which, however vast, remain unambiguously vertical, and indeed vertiginous—at once present you with something which differs from the Newtonian picture rather as a great building differs from a great jungle. You can lose yourself in infinity; there is indeed nothing much else you can do with it. It arouses questions, it prompts to a certain kind of wonder and reverie, usually a sombre kind, so that Wordsworth can speak of ‘melancholy space and doleful time’ or Carlyle can call the starry sky ‘a sad sight’. But it answers no questions; necessarily shapeless and trackless, patient of no absolute order or direction, it leads, after a little, to boredom or despair or (often) to the haunting conviction that it must be an illusion. Earth and Man are, if you like, dwarfed by it, but not much more dwarfed than the Solar System, or the Galaxy, or anything else. One cannot be, in any very important sense, small where size has ceased to have a meaning. The old universe was wholly different in its effect. It was an answer, not a question. It offered not a field for musing but a single overwhelming object; an object which at once abashes and exalts the mind. For in it there is a final standard of size. The Primum Mobile is really large because it is the largest corporeal thing there is. We are really small because our whole Earth is a speck compared with the Primum Mobile."
photo: корицата на изданието от Cambridge University Press
Коментари