К. С. Луис, НА ЧАРЛЗ УИЛЯМС

 К. С. Луис

НА ЧАРЛЗ УИЛЯМС 

Смъртта ти чуждо вие с тръбен звук, приятелю, и сега е много трудно 

да виждам ясно или вярно да запомням. Светлината нова налага промяна,

пренастройва целия жизнен пейзаж, докато забива стрелата си от небето,

сенки да създава, води да разкрива, хълмове да издига, долини да дълбае.

Наклонът се променя. Не виждам вече старите контури. Светът сега е по-голям,

отколкото разбирах го преди. Свивам се, хванат в мрачния повей от билото.

Дали това е първо жило на голямата зима, към края на света? Или студът на пролетта?

Труден въпрос, заслужава си да се обсъжда цяла нощ. Но с кого?

Кого сега да търся за напътствие? С какъв приятел- за смъртта ти -

си струва да обменям мисли, освен ако... о, освен ако е с теб?

TO CHARLES WILLIAMS 

Your death blows a strange bugle call, friend, and all is hard

To see plainly or record truly. The new light imposes change,

Re-adjusts all a life-landscape as it thrusts down its probe from the sky,

To create shadows, to reveal waters, to erect hills and deepen glens.

The slant alters. I can’t see the old contours. It’s a larger world

Than I once thought it. I wince, caught in the bleak air that blows on the ridge.

Is it the first sting of the great winter, the world-waning? Or the cold of spring?

A hard question and worth talking a whole night on. But with whom?

Of whom now can I ask guidance? With what friend concerning your death

Is it worth while to exchange thoughts unless—oh unless it were you?