“Относно приказките” Дж.Р.Р. Толкин (Извадки)

…

… „утехата“ на приказките има и друг аспект освен утоляване на древните желания на въображението. Много по-важна е Утехата на Щастливия край. Почти бих си позволил да твърдя, че всички завършени приказки трябва да го имат. Бих казал така- ако трагедията е истинската форма на драмата, нейната най-висша функция; то обратното е вярно за Приказните истории. Тъй като изглежда, че не притежаваме дума, която да изразява тази противоположност, ще я нарека Евкатастрофа.* Евкатастрофалната приказка е истинската форма на приказката и нейната най-висша функция. 

Утехата на приказките, радостта от щастливия край или по-правилно -от добрата катастрофа, внезапният радостен „обрат“ (защото няма истински край на нито една приказка): тази радост, която е едно от нещата, които приказките могат да произведат изключително добре, не е по същество „бягство от реалността“, нито е „нещо преходно“. В своята подредба- на приказка или на един друг свят, тази радост е внезапна и чудотворна благодат- без да може да се разчита, че някога ще се повтори. Тя не отрича съществуването на катастрофа, на скръб и провал: възможността за това е необходима за радостта от освобождението; тя отрича (дори при много доказателства) всеобщото окончателно поражение. В този смисъл тя е вид евангелие (Блага вест), разкриващо кратък поглед върху Радостта, Радостта отвъд стените на света, наситен с мъка.

Белегът на добрата приказка, от по-висшия или по-завършен вид, е, че колкото и диви да са нейните събития, колкото и фантастични или ужасни да са приключенията, тя може да даде на детето или човека, който я слуша, когато стигне до „обрата в събитията“, стихване на дъха, разтуптяно сърце, почти до (или наистина придружени от) сълзи, толкова силни, колкото тези, дадени от всяка друга форма на литературно изкуство с такова необичайно качество. 

…

Ще си позволя да кажа, че подхождайки към християнската история от тази перспектива, отдавна чувствам (с радостно чувство), че Бог изкупи хората- създанията сътворяващи поквара, по начин, съответстващ на този аспект (както и на други) на това необичайно естество на приказките. Евангелията съдържат в себе си приказка или история от по-голям вид, която обхваща цялата същност на приказките. Те съдържат много чудеса – особено артистични, красиви и вълнуващи: „митични“ в тяхното съвършено, самостоятелно значение; а сред чудесата е най-голямата и най-пълна възможна евкатастрофа. Но тази приказка е навлязла в Историята и първичния свят; желанието и стремежът на подтворението е издигнато до изпълнението на Сътворението. Раждането на Христос е евкатастрофата на човешката история. Възкресението е евкатастрофата на историята на Въплъщението. Тази история започва и завършва с радост. Над всичко друго тази история има в себе си „най- дълбоката устойчивост на реалността“. Няма приказка, разказвана някога, която хората биха предпочели да намерят за вярна, и нито една, която толкова много скептично настроени хора да са приели като истина сама по себе си. Защото нейното Изкуството има изключително убедителния тон на Първичното Изкуство, тоест на Сътворението. Отхвърлянето ѝ води или до тъга, или до гняв. 

Не е трудно да си представим особеното вълнение и радост, които човек би изпитал, ако установи, че някоя особено красива приказка е „преди всичко“ вярна, че нейният разказ е реална история, без по този начин непременно да губи своето митично или алегорично значение. 

… Радостта би имала абсолютно същото качество, ако не и същата степен, като радостта, която дава „обратът“ в една приказка: такава радост има самия вкус на първична истина. (Иначе името ѝ не би било радост.) Тя гледа напред (или назад: посоката в това отношение е маловажна) към Великата евкатастрофа. Християнската радост, Славата, е от същия вид; но е много по- възвишена и по- весела (дори безкрайна, ако капацитетът ни не беше ограничен). Но тази история е върховна; и е вярна. Изкуството е потвърдено като факт. Бог е Господ-  на ангелите и на хората – и на елфите. Легендата и историята са се срещнали и са се слели.

* Евкатастрофа е термин, създаден от Толкин, с който описва добрата катастрофа- внезапен и неочакван обрат на събитията, с който се стига до добра развръзка.

Следва текста от тези извадки в оригинал: 

On Fairy-Stories

by J.R.R. Tolkien

Excerpts 

…

But the “consolation” of fairy-tales has another aspect than the imaginative satisfaction of ancient desires. Far more important is the Consolation of the Happy Ending. Almost I would venture to assert that all complete fairy-stories must have it. At least I would say that Tragedy is the true form of Drama, its highest function; but the opposite is true of Fairy-story. Since we do not appear to possess a word that expresses this opposite—I will call it Eucatastrophe. The eucatastrophic tale is the true form of fairy-tale, and its highest function.

The consolation of fairy-stories, the joy of the happy ending: or more correctly of the good catastrophe, the sudden joyous “turn” (for there is no true end to any fairy-tale): this joy, which is one of the things which fairy-stories can produce supremely well, is not essentially “escapist,” nor “fugitive.” In its fairy-tale—or otherworld—setting, it is a sudden and miraculous grace: never to be counted on to recur. It does not deny the existence of dyscatastrophe, of sorrow and failure: the possibility of these is necessary to the joy of deliverance; it denies (in the face of much evidence, if you will) universal final defeat and inso far is evangelium, giving a fleeting glimpse of Joy, Joy beyond the walls of the world, poignant as grief.

It is the mark of a good fairy-story, of the higher or more complete kind, that however wild its events, however fantastic or terrible the adventures, it can give to child or man that hears it, when the “turn” comes, a catch of the breath, a beat and lifting of the heart, near to (or indeed accompanied by) tears, as keen as that given by any form of literary art, and having a peculiar quality.

…

I would venture to say that approaching the Christian Story from this direction, it has long been my feeling (a joyous feeling) that God redeemed the corrupt making-creatures, men, in a way fitting to this aspect, as to others, of their strange nature. The Gospels contain a fairystory,or a story of a larger kind which embraces all the essence of fairy-stories. They contain many marvels—peculiarly artistic, beautiful, and moving: “mythical” in their perfect, self-contained significance; and among the marvels is the greatest and most complete conceivable eucatastrophe. But this story has entered History and the primary world; the desire and aspiration of sub-creation has been raised to the fulfillment of Creation. The Birth of Christ is the eucatastrophe of Man's history. The Resurrection is the eucatastrophe of the story of the Incarnation. This story begins and ends in joy. It has pre-eminently the “inner consistency of reality.” There is no tale ever told that men would rather find was true, and none which so many sceptical men have accepted as true on its own merits. For the Art of it has the supremely convincing tone of Primary Art, that is, of Creation. To reject it leads either to sadness or to wrath.

It is not difficult to imagine the peculiar excitement and joy that one would feel, if any specially beautiful fairy-story were found to be “primarily” true, its narrative to be history, without thereby necessarily losing the mythical or allegorical significance that it had possessed. It is not difficult, for one is not called upon to try and conceive anything of a quality unknown. The joy would have exactly the same quality, if not the same degree, as the joy which the “turn” in a fairy-story gives: such joy has the very taste of primary truth. (Otherwise its name would not be joy.) It looks forward (or backward: the direction in this regard is unimportant) to the Great Eucatastrophe. The Christian joy, the Gloria, is of the same kind; but it is preeminently (infinitely, if our capacity were not finite) high and joyous. But this story is supreme; and it is true. Art has been verified. God is the Lord, of angels, and of men—and of elves. Legend and History have met and fused.