Писма до Малкълм, К. С. Луис

 

Писма до Малкълм

К. С. Луис

(откъс)

“Сега трябва да се отклоня, за да ти кажа малко добри новини. Миналата седмица, докато бях в молитва, внезапно открих (или поне така почувствах), че съм простил на някого, на когото се опитвам да простя повече от тридесет години. Опитвах се и се молех да мога да му простя. Когато това в действителност се случи – внезапно като жадуваното спиране на радиото на съседите – усещането ми беше „Но това е толкова лесно. Защо не го направих преди години?“ Толкова много неща се правят лесно в момента, в който изобщо можем да ги правим. Но дотогава е абсолютно невъзможно, то е като да се научиш да плуваш. Има месеци, през които с никакви усилия няма да се  задържиш на повърхността; след това идва денят, часът и минутата, след които (и завинаги след това) става почти невъзможно да потънеш. Освен това ми се стори, че да простя (жестокостта на този човек) и да ми бъде простено (моята неприязън към него) е едно и също нещо. „Прости и ще ти бъде простено“ звучи като пазарлък/ сделка. Но вероятно е нещо много повече. По небесните стандарти, тоест за чистата интелигентност, това може би е тавтология – да простиш и да бъдеш простен са два израза за едно и също нещо. Важното е, че един раздор е разрешен и със сигурност великият Разрешител е извършил това. И накрая, и може би най-добрата новина, повярвах отново на това, което ни учи притчата за Неправедни съдия. Няма нито един зъл навик, така дълбоко вкоренен, срещу който човек толкова дълго се моли (както изглеждаше) напразно, който да не може, дори в суха старост, да бъде отстранен.

Чудя се дали отдавна починалите разбират, когато най-накрая, след безброй провали, успяваме да им простим? Би било жалко, ако не го научат. Дадена, но неполучена прошка изглежда като нещо недовършено. Което ме навежда на въпроса ти.

Разбира се, че се моля за мъртвите. Действието е толкова спонтанно, че е почти неизбежно, и само най-убедителното теологично доказателство срещу това би ме възпряло. Не мога да си представя как биха оцелели останалите ми молитви, ако тези за мъртвите бяха забранени. На нашата възраст мнозинството от тези, които обичаме най-много, са мъртви. Какъв вид общуване с Бог бих могъл да имам, ако това, което обичам най-много, не може да се споменава пред Него?”

  

Текстът в оригинал:

“I really must digress to tell you a bit of good news. Last week, while at prayer, I suddenly discovered—or felt as if I did—that I had forgiven someone I have been trying to forgive for over thirty years. Trying, and praying that I might. When the thing actually happened—sudden as the longed-for cessation of one’s neighbour’s radio—my feeling was “But it’s so easy. Why didn’t you do it ages ago?” So many things are done easily the moment you can do them at all. But till then, sheerly impossible, like learning to swim. There are months during which no efforts will keep you up; then comes the day and hour and minute after which, and ever after, it becomes almost impossible to sink. It also seemed to me that forgiving (that man’s cruelty) and being forgiven (my resentment) were the very same thing. “Forgive and you shall be forgiven” sounds like a bargain. But perhaps it is something much more. By heavenly standards, that is, for pure intelligence, it is perhaps a tautology—forgiving and being forgiven are two names for the same thing. The important thing is that a discord has been resolved, and it is certainly the great Resolver who has done it. Finally, and perhaps best of all, I believed anew what is taught us in the parable of the Unjust Judge. No evil habit is so ingrained nor so long prayed against (as it seemed) in vain, that it cannot, even in dry old age, be whisked away.

I wonder, do the long dead know it when we at last, after countless failures, succeed in forgiving them? It would be a pity if they don’t. A pardon given but not received would be frustrated. Which brings me to your question.

Of course I pray for the dead. The action is so spontaneous, so all but inevitable, that only the most compulsive theological case against it would deter me. And I hardly know how the rest of my prayers would survive if those for the dead were forbidden. At our age the majority of those we love best are dead. What sort of intercourse with God could I have if what I love best were unmentionable to Him?”