Г. К. Честъртън - Orthodoxy Глава IV—Етиката на приказната земя (The Ethics of Elfland)

 

Честъртън - Orthodoxy 

Глава IV—Етиката на приказната земя (The Ethics of Elfland) (откъс)

“В приказната земя имаше истински закон;  закон, който можеше да бъде нарушен, защото определението за закон е нещо, което може да бъде нарушено.  Но механизмът на този космически затвор беше нещо, което не можеше да бъде разрушено;  защото ние самите бяхме само част от неговия механизъм.  Ние или нямахме способността да правим определени неща, или бяхме предопределени да ги правим.  Идеята за мистичното състояние почти изчезна;  човек не можеше нито да има твърдостта да спазва законите, нито забавлението да ги нарушава.  Големината на тази вселена нямаше нищо от онази свежест и ефирност, които ние възхваляваме във вселената на поета.  Тази съвременна вселена е буквално империя;  т.е. тя е огромна, но не е свободна.  Човекът влиза във все по-големи и по-големи стаи - всичките без прозорци, големи стаи с Вавилонска перспектива;  но човекът така и не може да намери  дори най-малкия прозорец или полъха на външния въздух.

Адските паралели на тази вселена сякаш се разширяват ако ги гледаш от разстояние;  а за мен всички добри неща стигат до фокус, като най- малка точка- например мечовете.  Така че за мен възхваляването на големия космос изобщо не удовлетворяваше чувствата ми и аз започнах полека да споря относно това;  и скоро установих, че цялото отношение е дори по-плитко, отколкото можеше да се очаква.  Според тези хора космосът е едно нещо, тъй има само едно ненарушено правило.  Само че те биха казали, че щом е едно нещо, той  е и единственото нещо, което съществува. Защо тогава човек трябва така да се старае  да го нарича голям?  Няма с какво да го сравним.  Би било също толкова разумно да го наречем малък.  Човек може да каже: „Харесвам този огромен космос с тълпата му от звезди и  множеството от разнообразни създания“.  Но ако опитаме до това, защо човек да не може да каже: „Харесва ми този уютен малък космос, с порядъчен брой звезди и със сносен запас от живи същества, точно какъвто желая да го гледам?” Едното твърдение е толкова добро, колкото и другото;  и двете са просто сантиментален израз.  Също както мнението, че трябва да се радваме, че слънцето е по-голямо от земята;  съвсем разумно в този случай е и да се радваме, че слънцето не е по-голямо от сегашния си размер.  Човек избира да прояви сантименталност относно големината на света;  защо тогава да не може да изрази сантименталност относно неговата миниатюрност?

Случи се така, че имах точно такъв сантимент.  Когато човек е любител на нещо, се обръща към него с умалителни форми, дори това нещо да е слон или охранител.  Причината е, че всичко, колкото и огромно да е то, ако може да се възприеме като завършен обект, то тогава може да се възприеме и като нещо малко.  Ако военните мустаци не подсказват меч или козината на конска опашка, то образът им би бил огромен, именно защото би бил неизмерим.  Но в момента, в който можете да си представите охранител, можете да си представите малък охранител. В момента, в който наистина видите слон, можете да го наречете „миниатюрен“.  Ако можете да направите статуя на нещо, можете да му направите и статуетка.  Тези хора твърдят, че Вселената е нещо последователно;  но те не са любители на Вселената.  Аз обаче страшно харесвах Вселената и исках да се обърна към нея с умалително.  Често го правех;  и Вселената никога не се засегна.  Всъщност и в действителност усещах, че тези мрачни догми за жизнеспосособността са по-добре изразени, като наричат ​​света малък, отколкото като го наричат ​​голям.  Защото в  безкрайността има един вид невнимание, което е точно обратното на запалената и благочестива грижа, която чувствах като се докосвах до безценността и крехкостта на живота.  Тяхната теория показваше една ужасна пустош;  аз чувствах нещо като свещена икономичност.  Защото икономичността е далеч по-романтична от екстравагантността.  За тях звездите бяха безкраен доход от жълти стотинки;  но моето усещане за златното слънце и сребърната луна, беше като на ученик, който има цял суверен, че дори и един шилинг с него.

Тези подсъзнателни убеждения най-добре се подчертават от цвета и тона на някои приказки.  Затова казах, че историите за вълшебства сами по себе си могат да изразят усещането ми, че животът е не само удоволствие, а вид ексцентрична привилегия.  Може да изразя това усещане за космически уют чрез намек от друга книга, която винаги е четена в детството- „Робинзон Крузо“, която и аз прочетох през детския ми период и която дължи своята вечна  актуалност на факта, че величае поезията на ограниченията, даже по- скоро дивата романтика на благоразумието.  Крузо е човек на малка скала с няколко удобства, току-що извадени от морето: най-доброто нещо в книгата е просто списъкът на нещата, спасени от останките на кораба.  Най-великата поема е  просто инвентарен списък.  Всеки кухненски инструмент става идеал, защото Крузо може да го е изпуснал в морето.  Добро упражнение в свободните или скучните часове на деня е да разгледате каквото и да било, кофата с въглища или етажерката с книги и да си помислите колко щастлив човек би бил ако можеше да ги измъкне от потъващия кораб до уединения  остров.  Още по- добро упражнение би било да помните как всички неща са се спасили на косъм: всяко нещо е спасено от останките на катастрофа.  Всеки човек е имал едно ужасно приключение: което не би преживял ако се е случило скришно преждевременно раждане, както бебетата, които никога не виждат светлината.  По време на моето детство много се говореше за ограничени или съсипани гениални мъже: и беше обичайно да се казва, че от много хора е можело да стане нещо голямо. За мен далеч по-тежък и стряскащ е фактът, че всеки човек на улицата е някой, който може и да не се е случил изобщо.

Аз наистина живеех с усещането (фантазията ми може да изглежда глупава) че, целият ред и разнообразие на нещата са романтичният остатък от кораба на Крузо.  Фактът, че има само два пола и едно слънце, беше като фактът, че има две пушки и една брадва.  Беше мъчително важно нищо от тези неща да не се изгуби, но някак си беше доста забавно, че никой не можеше нищо да добави.  Дърветата и планетите изглеждаха като неща, спасени от останките: и когато видях Матерхорн, се зарадвах, че в суматохата някой не го е подминал.  Чувствах спестовност спрямо звездите, сякаш бяха сапфири (Милтън ги нарича ​​така в книгата си “Рай”), Пазех скъпернически хълмовете.  Защото Вселената е едно-единствено бижу и макар че е клише да се говори за едно бижу като несравнимо и безценно, за това бижу това е буквално вярно.  Този космос наистина няма подобен на себе си и няма цена: защото не може да има друг космос. Така завършва, в неизбежна неадекватност, опитът да изрекат неизречимите неща.  В крайна сметка , това са моите нагласи към живота;  почвите за семената на учението.  Тези неща смътно си мислех, преди да мога да пиша, и усещах, преди да мога да мисля: за да можем да продължим по-лесно след това, сега накратко ще ги обобщя.

Първо- дълбоко в себе си усещах, че този свят не може сам себе си да обясни.  Той може да е чудо със свръхестествено обяснение;  може да е фокусен трик с естествено обяснение.  Но за да ме удовлетвори обяснението за фокусен трик, ще трябва да бъде по-добро от естествените обяснения, които съм чувал досега.  Това нещо е магия, вярно или невярно.  

Второ, почувствах, че магията трябва да има смисъл, а смисълът означава, че някой го е замислил.  В света имаше нещо лично, като в произведение на изкуството;  какъвто и да беше замисъла, този замисъл беше ярък.  

Трето, мислех, че този замисъл е красив в стария си дизайн, въпреки дефектите си, например драконите. 

Четвърто, че правилната форма на благодарност към него е някаква форма на смирение и сдържаност: ние трябва да благодарим на Бог за бирата и бургундсткото вино, като не пием твърде много от тях.  Но също, че дължим послушание на това, което ни е създало.  

И последно, и най-странно, в ума ми се бе настанило смътно и широко впечатление, че по някакъв начин всяко добро представлява останки от корабокрушение, което трябва да бъде съхранявано и считано за свещено, като произлязло от някаква първична разруха.  Човекът беше спасил добрите неща както Крузо спаси полезните си предмети: беше ги спасил от крушение.  Всичко това чувствах, макар епохата изобщо да не насърчаваше такова усещане.  И през цялото това време дори не бях мислил за християнското богословие.”