Откъс от книгата на Хъмфри Карпентър- “Дж. Р. Р. Толкин: Биография”

 

Откъс от книгата на Хъмфри Карпентър- “Дж. Р. Р. Толкин: Биография”

“След вечеря Луис, Толкин и Дайсън излезли на разходка. Нощта била ветровита, но те се разхождали по алеята на Адисън, обсъждайки каква е целта на мита. Макар, че по това време Луис вярвал в съществуването на Бог, все още не можел да разбере функцията на Христос в християнството, не можел да проумее значението на Разпятието и Възкресението. Той заявил, че му е нужно да разбере целта на тези събития – както по-късно обяснил същото в писмо до приятел, „как животът и смъртта на Някой Друг (който и да е бил той) преди две хиляди години могат да ни помогнат тук и сега – като изключим доколко неговият пример може да ни помогне“. С напредването на нощта Толкин и Дайсън му разяснили, че в това отношение той има напълно нереални очаквания- че когато е попадал на идеята за жертвоприношение в митологията на някоя езическа религия, той се възхищавал и вълнувал от нея; и действително- идеята за умиращото и съживяващото се божество винаги е докосвала въображението му, откакто бе прочел историята за скандинавския бог Балдер. Но от евангелията (казали му те) той изисквал нещо повече, искал ясно значение отвъд мита. Не би ли могъл да прехвърли своята сравнително неоспорваща оценка на жертвоприношението от мита към истинската история?

- Но, спорел Луис, митовете са лъжи, макар и изкусно изречени.

- Не, отвърнал Толкин, не са.

И като посочил големите дървета в горичката край Моудлин, чийто клони се огъвали от вятъра, той изтъкнал друг аргумент.

- Наричаш едно дърво дърво, казал той, и не мислиш нищо повече за тази дума. Но това не е било „дърво“, докато някой не му е дал това име. Наричаш звездата звезда и казваш, че тя е просто топка материя, движеща се по математически път. Но това е просто начинът, по който ти го виждаш. Като назоваваш така нещата и ги описваш по този начин, ти просто измисляш свои собствени термини за тях. И точно както речта е похватът за боравене с обекти и идеи, така митът е похват за боравене с истината.

- Нашето съществуване идва от Бога (продължил Толкин) и неизбежно митовете, изтъкани от нас, въпреки че съдържат грешка, също ще отразяват фрагмент, пречупен от истинската светлина, вечната истина, която е в Бог. Наистина само чрез създаване на митове, само като стане „подсъздател“ в измислянето на истории, Човекът може да се стреми към състоянието на съвършенство, което е познавал преди грехопадението. Нашите митове може и да са заблудени, но дори и колебливо, те ни насочват към истинското пристанище, докато материалистичният „прогрес“ води само до зейнала бездна и Желязната корона на силата на злото.

...

Луис слушал как Дайсън потвърдил по свой собствен начин казаното от Толкин.

- Искате да кажете, попитал Луис, че историята за Христос е просто истински мит, мит, който ни въздейства по същия начин като другите митове, но мит, който наистина се е случил? - В такъв случай, казал той, започвам да разбирам.

Най-накрая вятърът ги накарал да се приберат в стаите на Луис и те разговаряли до три сутринта, когато Толкин тръгнал за вкъщи. След като го изпратили до главната улица, Луис и Дайсън повървяли нагоре-надолу под закритите навеси на Новите сгради и разговаряли до изгрев.

Дванадесет дни по-късно Луис написал на приятеля си Артър Грийвс: „Току-що преминах от вяра в Бог към категорична вяра в Христос – в християнството. Ще се опитам да обясня това друг път. Моят дълъг нощен разговор с Дайсън и Толкин имаше много общо с това.”

After dinner, Lewis, Tolkien, and Dyson went out for air. It was a blustery night, but they strolled along Addison’s Walk discussing the purpose of myth. Lewis, though now a believer in God, could not yet understand the function of Christ in Christianity, could not perceive the meaning of the Crucifixion and Resurrection. He declared that he had to understand the purpose of these events – as he later expressed it in a letter to a friend, ‘how the life and death of Someone Else (whoever he was) two thousand years ago could help us here and now – except in so far as his example could help us’.

As the night wore on, Tolkien and Dyson showed him that he was here making a totally unnecessary demand. When he encountered the idea of sacrifice in the mythology of a pagan religion he admired it and was moved by it; indeed the idea of the dying and reviving deity had always touched his imagination since he had read the story of the Norse god Balder. But from the Gospels (they said) he was requiring something more, a clear meaning beyond the myth. Could he not transfer his comparatively unquestioning appreciation of sacrifice from the myth to the true story?

But, said Lewis, myths are lies, even though lies breathed through silver.1

No, said Tolkien, they are not.

And, indicating the great trees of Magdalen Grove as their branches bent in the wind, he struck out a different line of argument.

You call a tree a tree, he said, and you think nothing more of the word. But it was not a ‘tree’ until someone gave it that name. You call a star a star, and say it is just a ball of matter moving on a mathematical course. But that is merely how you see it. By so naming things and describing them you are only inventing your own terms about them. And just as speech is invention about objects and ideas, so myth is invention about truth.

We have come from God (continued Tolkien), and inevitably the myths woven by us, though they contain error, will also reflect a splintered fragment of the true light, the eternal truth that is with God. Indeed only by myth-making, only by becoming a ‘sub-creator’ and inventing stories, can Man aspire to the state of perfection that he knew before the Fall. Our myths may be misguided, but they steer however shakily towards the true harbour, while materialistic ‘progress’ leads only to a yawning abyss and the Iron Crown of the power of evil.

In expounding this belief in the inherent truth of mythology, Tolkien had laid bare the centre of his philosophy as a writer, the creed that is at the heart of The Silmarillion.

Lewis listened as Dyson affirmed in his own way what Tolkien had said. You mean, asked Lewis, that the story of Christ is simply a true myth, a myth that works on us in the same way as the others, but a myth that really happened? In that case, he said, I begin to understand.

At last the wind drove them inside, and they talked in Lewis’s rooms until three a.m., when Tolkien went home. After seeing him out into the High Street, Lewis and Dyson walked up and down the cloister of New Buildings, still talking, until the sky grew light.

Twelve days later Lewis wrote to his friend Arthur Greeves: ‘I have just passed on from believing in God to definitely believing in Christ – in Christianity. I will try to explain this another time. My long night talk with Dyson and Tolkien had a great deal to do with it.’