Кръст се носи със здрава гръд

 

Беше последната им обща вечеря. Но освен Христос, останалите не знаеха това. А Той търпеливо ги подготвяше за предстоящите тежки времена. Каза им, че всички те ще се поддадат на страха, на изкушението да запазят живота си. А Христос не им говореше обвинително. Учениците още имаха да израстват. И това предстоящо падане беше част от процеса. Но Петър не можеше да повярва. Той така запалено обичаше своя Учител, че не можеше да си представи своето предателство. Наложи се Христос да му повтори, че даже и да потрети. Уроците за доблест не се усвояват бързо и лесно. По-нататък Исус щеше пак да повтори, че даже и потрети същите уроци.   Но да се върнем малко по- напред.

 

Йоан започна тази история така: „В началото беше Словото…“

 

Това начало беше едновременно изконно и предвечно, но беше начало и на един исторически разказ, който разтърси човешките представи за реалността.

 

“И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.” (Йоан 1:14 РИ ББД)

Тази дума „плът“ срещаме десетки пъти в Писанията. И често нейното значение има различни нюанси, а често означава всички те наведнъж- плът е физическото ни естество, тялото, човешката природа, човешкото ни родство.

 

Йоан пише с огромна дълбочина в този кратък стих, че Словото се яви във физическо тяло- Логосът слезе на земята като човек. За известно време Той обитаваше между нас- също както скинията в стари времена, Неговото пребиваване на земята беше директен израз на Божието присъствие между нас. Така ние, човеците имахме отново възможността да видим славата Му, слава като на Единородния от Отца. Като Единствения, Който е същият по рода Си като Отец.  Логосът, Христос беше изпълнен с благодат и истина.

 

Христос живя като човек. Като човек, който знаеше тайната на човешкото битие и капаните, които човек трябва да избягва в своя път, така че да има пълноценен и безупречен живот.

 

Има причина Христос да слезе и живее на земята в най- смирения възможен маниер. Той се сви до зародиш- като семето, което трябва да умре, за да се роди отново. Той живя без притежания и подслон. Христос се молеше- редовно. Христос постеше- също редовно. Христос се смиряваше и не вземаше дори дължимата Му похвала. Христос устоя на изкушението за удовлетворяване на нисшите апетити- устоя на глада в пустинята, на желанието за бърза власт и слава и на примамливото изкушение да избегне страдание и трудности. Христос понесе (буквално и метафизично) кръста, на който беше екзекутиран. Отново сви Себе Си до семе, което бе погребано, за да даде живот на Новото творение. Но всъщност Той носеше кръста си всеки ден, точно както изискваше и от Своите последователи. Исус всеки ден се упражняваше в себеотрицание и благородство.  И кани всички Свои последователи да правят същото.  

 

На пръв поглед няма нищо привлекателно в такъв стил на живот. Защото това означава непрекъсната борба със себе си и препятствията на реалността. Писанията са болезнено откровени за това. Посланието към римляните е само един от десетките такива наставления. Апостол Павел е категоричен, че копнежът на плътта значи смърт, копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога… ние (които сме Христови) имаме длъжност, но не към плътта, не да живеем плътски… но чрез Духа да умъртвявяме порочните навици на тялото.  (Римляни 8)

 

Това е един от големите парадокси на Христовото учение-  то дава върховна, несравнима свобода, и паралелно с това в своята същност то има суров и ограничаващ характер. Христовият път предлага живот. Изобилен живот. Но той се постига чрез страдание и умиране. 

 

Както казва един съвременен богослов*:  "В действителност християнството е много сурово спрямо плътта."

 

Затова нерелигиозните хора намират християнството за опресиращо и ограничаващо. Защото то е такова за някой, който не го желае. Но този, който го жадува и копнее за него намира свобода в благодатта и възможността да влезе през тази неземна врата. Ученикът на Христос върви по тесен и труден път. Ученикът на Христос е наясно, че там се върви само по собствен избор- той не принуждава други да вървят по него. Господ дава възможност сами да решаваме. Християнинът е длъжен да се бори и предоставя помощ и защита за угнетените, поробените и безправните- онези, на които е отнето правото на избор. Но Христовият последовател не налага своите избори на някой друг.  

 

Благородството и себеотрицанието са заложени от Създателя и Спасителя като съзидателни основи на реалността. Но те са въпрос на личен избор, убеждение и посвещение.  

 

Животът на Христос като човешко същество на земята е освен всичко друго, и нагледна демонстрация на правилно ориентирани и целенасочени мисли, думи и поведение.

 

К. С. Луис описва това правилно лично и житейско ориентиране в своята кратка книга  „The abolition of man” (Унищожаването на човека):

 

„Както царят управлява чрез своята изпълнителна власт, така Разумът в човека трябва да управлява обикновените апетити чрез "одухотворения елемент". Главата управлява корема чрез гръдта, както я нарича Alanus*-  седалището на Великодушието- там, където емоциите чрез дисциплинирани навици са мобилизирани в стабилни чувства. Гръдта - Великодушието - Чувствата - това са незаменимите служители за връзка между интелектуалния човек и инстинктивния човек. Може дори да се каже, че именно чрез този среден елемент човекът е човек: защото чрез интелекта си той е само дух, а чрез апетита си - само животно.“ (Глава първа- Мъже без гръд) 

 

Луис говори за това, че има две потенциални, но еднакви опасности човек да се отклони от преназначения му свише път. Възможно е да се поддаде на низки плътски изкушения и апетити и да снижи себе си до животинско съществувание. Но също така е възможно да се поддаде на високопарни интелектуални изкушения и изкриви себе си до гротескна духовност, която няма общо с божествения замисъл.

Той твърди, че човек е създаден с потенциала да се справи с двете възможности за отклонение от златния среден път. Че „човешката гръд“ събира в себе си небесната и земна сила за пълноценен и смислен живот и предупреждава, че опитът да се заглуши и премахне тази „гръд“ е с цената на самото човечество:  

„С някаква ужасна простотия ние премахваме органа и изискваме функцията.  Ние създаваме мъже без гръд и очакваме от тях добродетел и смелост.  Присмиваме се на честта и сме шокирани да открием предатели сред нас.  Ние кастрираме и караме кастратите да бъдат плодовити.”

 

Е, Христос си има работа точно с гръдта.

Всичките Му житейски уроци изграждат тази гръд.

 

Животът на Петър е непрекъснат наниз от такива уроци. След възкресението Си, Христос се събра с любимите Си ученици. Имаше малко останало време за последни такива моменти. Той директно попита Петър: „Обичаш ли ме?“ Първосигналният Петър беше бърз да отговори с да. Може би отвърна с вятърничав ум. Исус повтори въпроса. Петър пак бързаше. Може би откликна инстинктивно. Исус потрети въпроса. А Петър даже се обиди… Не само това, но и реши да гледа в чуждата паница. Попита Господа- а на колегата? На него какъв урок ще му дадеш? Христос беше рязък: „Тебе какво те засяга?” (Йоан 21 РИ ББД)

 

Христос изграждаше силна гръд у Петър. И не изглежда да беше лесна или бърза задача. Но Христос успя.

Както гръдта задържа Исус на кръста, с такава небесно изкована гръд апостолите понесоха изпитания и мъчителна смърт, с тази гръд изградиха Църквата с безчет нови ученици.

 

Благородството и великодушието са инструментът за добър и смислен живот.

 

Христовият път предлага такъв живот изпълнен с неземна радост. Но  се постига чрез страдание и умиране- първо чрез страданията и смъртта на Христос и после чрез нашите. 

 

В гръдта се крие божественият орган, с който човек обича, посвещава се, отрича се от егото си, става ближен във време на беда, преодолява изкушенията, не се превъзнася, нито се принизява. Благодатта и истината живеят в гръдта.

 

“И Словото стана плът и живя между нас; … пълно с благодат и истина.”

 

 

 

*  М. Уингър

** Alanus ab Insulis- френски теолог и поет- моя бележка