Транспониране (Transposition) К. С. Луис

 

Транспониране (Transposition)

К. С. Луис

 

Проповед, изнесена на Бяла неделя (Петдесятница) в параклиса на колежа Мансфийлд, Оксфорд

В църквата, към която принадлежа, този ден е отделен за възпоменание на слизането на Святия Дух върху първите християни малко след Възнесението. Искам да разгледам едно от явленията, които придружаваха или последваха това слизане; явлението, което нашият превод нарича "говорене на езици" и което учените наричат ​​глосолалия. Не трябва да предполагате, че смятам това за най-важния аспект на Петдесятница, но имам две причини да го избера. На първо място, за мен би било нелепо да говоря за природата на Святия Дух или за начините на Неговото действие: това би било опит да поучавам там, където всъщност имам много да уча. На второ място, глосолалията често е била препъни камък за мен. Честно казано, това е смущаващо явление. Самият св. Павел изглежда е бил доста смутен от това в 1 Коринтяни и се труди да насочи желанието и вниманието на Църквата към по-очевидно назидателни дарби. Но не казва нищо повече. Той слага почти в скоби твърдението, че самият той е говорил на езици повече от всеки друг, и не поставя под съмнение духовния или свръхестествения източник на този феномен.

 

Трудността, която изпитвам, е следната. От една страна, глосолалията се е запазила като периодична "разновидност на религиозна опитност" до наши дни. От време на време чуваме, че на някое съживително събрание един или повече от присъстващите са избухнали в поток от нещо, което изглежда като неразбираем брътвеж. Това нещо не изглежда да е назидателно и всяко нехристиянско мнение би го приело като вид истерия, неволна загуба на контрол над невротични вълнения. Дори голяма част от християнското мнение би обяснило повечето случаи от него по абсолютно същия начин; и трябва да призная, че би било много трудно да се повярва, че във всички тези случаи действа Святият Дух. Имаме подозрения, дори и да не сме сигурни, че това обикновено е плод на нерви. Това е един от аспектите на дилемата. От друга страна, ние като християни не можем да пренебрегнем историята на Петдесятница или да отречем, че там, в действителност, говоренето на езици е било чудотворно. Защото мъжете говореха не празни приказки, а на непознати за тях езици, но познати на другите присъстващи. И цялото събитие, от което то е част, е вградено в самата структура на историята на раждането на Църквата. Точно това събитие възкръсналият Господ е казал на Църквата да очаква - почти в последните думи, които е изрекъл преди Своето възнесение. Следователно изглежда, че ще трябва да кажем, че същото това явление, което понякога е не само природно, но дори и патологично, друг път (или поне в един друг момент) е инструмент на Святия Дух. И това на пръв поглед изглежда много изненадващо и отворено за атака. Скептикът със сигурност ще се възползва от тази възможност, за да ни говори за бръснача на Окам, за да ни обвини в умножаване на хипотезите. Ако повечето случаи на глосолалия се покриват с истерия, не е ли (ще попита той) изключително вероятно това обяснение да покрива и останалите случаи?

 

С радост бих опитал да допринеса малко облекчение на това затруднение. Ще започна с това, че тя (глосолалията) принадлежи към един раздел от трудности. Най-близкият паралел с нея в рамките на този раздел е свързан с чувствения език и образи, които откриваме при мистиците. При тях откриваме цяла гама от изрази - а следователно вероятно и от емоции - с които сме добре запознати в друг контекст и които в този друг контекст имат ясно природно значение. Но в мистичните писания се твърди, че тези елементи имат друга причина. И още веднъж скептикът ще попита защо причината, която сме доволни да приемем за деветдесет и девет случая на такъв език, не трябва да се приеме и за стотния. Хипотезата, че мистицизмът е чувствено явление, ще му се стори много по-вероятна от всяка друга.

 

Най-общо казано, нашият проблем е свързан с очевидната приемственост между нещата, които са признати за природни, и нещата, за които се твърди, че са духовни; повторната поява в това, което се твърди, че е нашият свръхестествен живот, на същите стари елементи, които съставляват нашия природен живот, и (изглежда) на никакви други. Ако наистина сме били посетени от откровение отвъд природата, не е ли много странно, че Апокалипсисът не може да предостави на небето нищо повече от извадки от земния опит (корони, тронове и музика), че предаността не може да намери друг език освен този на човешките любовници и че обредът, чрез който християните осъществяват мистичен съюз, се оказва само старото, познато действие на ядене и пиене? Можете да добавите, че същият проблем се проявява и на по-ниско ниво, не само между духовното и природното, но и между по-високите и по-ниските нива на природния живот. Ето защо циниците много правдоподобно оспорват нашата цивилизована представа за разликата между любовта и похотта, като посочват, че когато всичко по тези въпроси е казано и направено, те обикновено завършват с нещо, което физически е един и същ акт. По подобен начин те оспорват разликата между справедливост и отмъщение с мотива, че това, което накрая се случва с престъпника, може да е едно и също. И във всички тези случаи, нека признаем, че на пръв поглед циниците и скептиците имат добри аргументи. Едни и същи действия се появяват както в справедливостта, така и в отмъщението: кулминацията на човешката и съпружеската любов е физиологично същата като тази на чисто биологичната похот; религиозният език и образност, а вероятно и религиозните емоции, не съдържат нищо, което да не е заимствано от природата.

 

Струва ми се, че единственият начин да се опровергае критиката тук е да се покаже, че същият случай тип  prima facie  (“на пръв поглед”- бел.прев.) е също толкова правдоподобен в даден случай, в който всички знаем (не по вяра или логика, а емпирично), че всъщност е невярно. Можем ли да намерим случай на висше и низше, при който висшето е в рамките на опита на почти всички? Мисля, че можем. Разгледайте следния цитат от "Дневника на Пийпс":*

“Със съпругата ми отидохме в Кралския дом, за да гледаме "Девата мъченица", а тя е много приятна. . . Но това, което ми хареса повече от всичко на света, беше духовата музика, когато ангелът слиза, тя е толкова завладяваща, че ме развълнува и, наистина, с една дума, обви душата ми така, че направо ми прилоша, точно както се чувствах, когато се влюбвах в жена ми... и това ме накара да се упражнявам в свирене на духова музика и да накарам жена ми да прави същото. (27 февруари 1668 г.)”

Тук има няколко точки, които заслужават внимание. На първо място, вътрешното усещане, съпътстващо силната естетическа наслада, е неразличимо от усещането, съпътстващо две други преживявания - влюбеност и, да речем, бурен преход през морския канал. (2) Че от тези две други преживявания поне едното е точно обратното на приятно. (3) Че Пийпс въпреки това е искал да изпита отново преживяването, чийто сетивен съпътстващ ефект е бил идентичен с много неприятния съпътстващ ефект на прилошаването. Именно затова той решава да се заеме със свирене на духова музика.

 

Може и да е вярно, че не много от нас са изпитали съвсем същото преживяване като това на Пийпс, но всички сме преживявали подобни неща. Аз самият смятам, че ако по време на момент на силен естетически възторг човек се опита да се обърне и да улови чрез ретроспекция какво всъщност изпитва, той никога не може да напипа нищо друго освен физическо усещане. В моя случай това е нещо като удари или трептения в диафрагмата. Може би точно това е имал предвид Пийпс под "направо ми прилоша". Но важното е следното: Открих, че тези удари или трептения са точно същото усещане, което при мен съпътства голяма и внезапна мъка. Ретроспекцията не може да направи никаква разлика между нервната ми реакция на много лоши новини и нервната ми реакция на увертюрата на "Вълшебната флейта". Ако съдех само по усещанията, щях да стигна до абсурдното заключение, че радостта и мъката са едно и също нещо, че това, от което най-много се страхувам, е едно и също с това, което най-много желая. Ретроспекцията не открива нищо повече или по-различно в едното, отколкото в другото. И очаквам, че повечето от вас, ако имат навика да забелязват подобни неща, малко или много ще забележат същото.

Сега нека направим още една стъпка напред. Тези усещания - прилошаването на Пийпс и моето трептене на диафрагмата - не просто съпътстват много различни преживявания като несъществено или неутрално допълнение. Можем да бъдем напълно сигурни, че Пийпс е ненавиждал това усещане, когато то се е появявало при истинска болест: а от собствените му думи знаем, че го е харесвал, когато е идвало с духова музика, тъй като е правил всичко по силите си да получи това усещане отново. И аз по същия начин обичам това вътрешно трептене в един контекст и го наричам удоволствие, а го мразя в друг и го наричам страдание. То не е просто знак за радост и мъка: то се превръща в това, което бележи. Когато радостта се прелива по този начин в нервите, това преливане е нейният завършек: когато мъката се прелива по този начин, този физически симптом е върховният кошмар. Същото нещо, което прави най-сладката капка в сладката чаша, прави и най-горчивата капка в горчивата.

И тук, предполагам, открихме това, което търсим. Считам, че нашият емоционален живот е "по-висш" от живота на усещанията ни - не, разбира се, морално по-висш, но по-богат, по-разнообразен, по-изтънчен. И това е едно по-високо ниво, което почти всички познаваме. И вярвам, че ако някой наблюдава внимателно връзката между емоциите и усещанията си, ще открие следните факти: (1) че нервите наистина реагират, и то в известен смисъл най-адекватно и изискано, на емоциите; (2) че техните ресурси са много по-ограничени, възможните вариации на усещането много по-малки, отколкото тези на емоциите; (3) и че сетивата компенсират това, като използват едно и също усещане за изразяване на повече от една емоция - дори, както видяхме, за изразяване на противоположни емоции.

 

Грешим, когато приемаме, че ако трябва да има съответствие между две системи, то трябва да е буквално едно към едно - че “A” в едната система трябва да бъде представено от “a” в другата и т.н. Но се оказва, че съответствието между емоция и усещане не е от този вид. И никога не би могло да има такова съответствие, когато едната система е действително по-богата от другата. Ако по-богатата система изобщо трябва да бъде представена в по-бедната, това може да стане само чрез придаване на повече от едно значение на всеки елемент в по-бедната система. Транспонирането на по-богатата система в по-бедната трябва да бъде, така да се каже, алгебрично, а не аритметично. Ако трябва да се превежда от език с голям речник на език с малък речник, трябва да се позволи използването на няколко думи в повече от едно значение. Ако трябва да пишете на език с двадесет и два гласни звука в азбука със само пет гласни букви, тогава трябва да ви бъде позволено да дадете на всяка от тези пет букви повече от една стойност. Ако създавате клавирна версия на произведение, което първоначално е било написано за оркестър, тогава същите клавирни ноти, които представляват флейти в един фрагмент, трябва да представляват и цигулки в друг.

 

Както се вижда от примерите, всички сме добре запознати с този вид транспониране или адаптиране от по-богата към по-бедна среда. Най-популярният пример е изкуството на рисуването. Проблемът тук е да се представи триизмерен свят върху плосък лист хартия. Решението е перспективата, а перспективата означава, че трябва да дадем повече от една стойност на двуизмерна форма. Така при рисуването на куб използваме остър ъгъл, за да представим това, което в реалния свят е прав ъгъл. Но на друго място острият ъгъл нарисуван на хартията може да представлява това, което вече е било остър ъгъл в реалния свят: например върха на копие за покрива на къща. Същата форма, която трябва да нарисувате, за да създадете илюзията за прав път, който се отдалечава от зрителя, е и формата, която се рисува за шапката на шута. Както е при линиите, така е и при светлосенките. Най-ярката ви светлина на картината в буквалния смисъл на думата е само обикновена бяла хартия: и това трябва да е достатъчно за слънцето, за езерото на вечерна светлина, за снега или за човешката кожа.

 

Ще направя два коментара относно случаите на транспониране, които вече са ни представени:

(1)    Ясно е, че във всеки случай това, което се случва в по-ниската среда, може да бъде разбрано само ако познаваме по-високата среда. Случаят, в който това знание най-често липсва, е музикалният. Версията за пиано означава едно нещо за музиканта, който познава оригиналната оркестрова партитура, и друго за човека, който я чува просто като пиеса за пиано. Но вторият човек би бил в още по-неблагоприятно положение, ако никога не е чувал друг инструмент освен пиано и дори се съмнява в съществуването на други инструменти. Дори нещо повече, ние разбираме картините само защото познаваме и обитаваме триизмерния свят. Ако можем да си представим същество, което възприема само две измерения и въпреки това по някакъв начин би могло да осъзнае линиите, докато пълзи по тях върху хартията, лесно ще видим колко невъзможно би било за него да разбере. Отначало той може да е готов да приеме на доверие твърдението ни, че светът е триизмерен. Но когато посочим линиите на хартията и се опитаме да му обясним, например, че "Това е път", няма ли да отговори, че формата, която искаме да приеме като откровение за нашия мистериозен друг свят, е същата форма, която според нашите собствени показания другаде не означава нищо друго освен триъгълник. И скоро, мисля, той щеше да каже: "Вие продължавате да ми разказвате за този друг свят и за неговите невъобразими форми, които наричате солидни. Но не е ли много подозрително, че всички форми, които ми предлагате като образи или отражения на солидни, при проверка се оказват просто старите двуизмерни форми на моя собствен свят, какъвто винаги съм го познавал? Не е ли очевидно, че възхваляваният от вас друг свят, който далеч не изглежда като архетип, е просто измислица, която заимства всичките си елементи от този?

(2)    От известно значение е да се отбележи, че думата "символизъм" не е подходяща във всички случаи, за да обхване връзката между висшата среда и нейното транспониране в низшата. В някои случаи тя се прилага напълно, но в други - не. Така например връзката между речта и писмеността е връзка на символизъм. Писмените знаци съществуват единствено за окото, а изговорените думи - единствено за ухото. Между тях съществува пълно прекъсване на връзката. Те не приличат една на друга, нито пък едната кара другата да бъде такава. Едното е просто знак за другото и го обозначава чрез общоприетото разбиране. Но картината не е свързана с видимия свят точно по този начин. Самите картини са част от видимия свят и го представят само като са част от него. Тяхната видимост има същия източник като неговата. Слънцата и лампите на картините като че ли светят само защото върху тях светят истински слънца или лампи: т.е. те като че ли светят силно, защото всъщност светят слабо, отразявайки своите архетипи. Следователно слънчевата светлина на рисунката не е съпоставена с реалната слънчева светлина, както написаните думи с изговорените. Тя е знак, но и нещо повече от знак: а е нещо повече от знак, защото в картината означеното наистина присъства в някаква форма. Ако трябваше да дам определение на тази съпоставка, щях да я нарека не символична, а сакрална. Но в случая, от който тръгнахме - този на емоцията и усещането - ние сме още по-далеч от обикновения символизъм. Защото там, както видяхме, едно и също усещане не просто съпътства, нито просто обозначава различни и противоположни емоции, а става част от тях. Емоцията се спуска телесно, такава каквато е, в усещането и го преработва, трансформира, превъплъщава, така че една и съща тръпка по нервите е наслада или е агония.  

Няма да твърдя, че това, което наричам Транспониране, е единственият възможен начин, по който една по-бедна среда може да откликне на по-богата: но твърдя, че е много трудно да си представим друг начин на обяснение. Следователно съвсем не е невероятно, че Транспонирането се случва винаги, когато по-висшето се възпроизвежда в по-нисшето. Струва ми се, ако мога да се отклоня за момент, че е много вероятно истинската връзка между ума и тялото да е Транспониране. Сигурни сме, че поне в този живот мисълта е тясно свързана с мозъка. Теорията, че мисълта е просто движение в мозъка, според мен е безсмислена, защото ако е така, самата теория би била просто движение, събитие сред атомите, което може да има скорост и посока, но за което би било безсмислено да се използват думите "вярно" или "невярно". Тогава сме принудени да се стремим към някакъв вид съответствие.. Но ако приемем, че има съответствие тип „едно към едно“, това означава, че трябва да припишем на мозъка почти невероятна сложност и разнообразие от събития. Но аз твърдя, че съпоставката „едно към едно“ вероятно е напълно ненужна. Всичките ни примери показват, че мозъкът може да отговори - в известен смисъл адекватно и прецизно да кореспондира - на привидно безкрайното разнообразие на съзнанието, без да осигурява една-единствена физическа модификация за всяка една модификация на съзнанието.

Но се отклоних. Нека сега се върнем към първоначалния ни въпрос за Духа и Природата, за Бога и Човека. Проблемът ни се състоеше в твърдението, че в онова, което претендира да е нашият духовен живот, се повтарят всички елементи на природния ни живот: и, което е още по-лошо, на пръв поглед изглежда така, сякаш други елементи не присъстват. Сега виждаме, че ако духовният живот е по-богат от природния (което никой, който вярва в съществуването му, не би отрекъл), то точно това трябва да очакваме. И заключението на скептиците, че така нареченото духовно всъщност произлиза от природното, че то е мираж, проекция или въображаемо продължение на природното, също е точно това, което би трябвало да очакваме; защото, както видяхме, това е грешката, която наблюдателят, познаващ само долната среда, би бил длъжен да направи във всеки случай на Транспониране. Бруталният човек никога не може да открие чрез анализ нищо друго освен похот в любовта; човекът от Плоската земя никога не може да открие нищо друго освен плоски форми в една картина; физиологията никога не може да открие нищо друго в мисълта освен потрепвания на сивото вещество. Не е хубаво да тормозим критикът, който подхожда към Транспонирането от долния край. На базата на наличните доказателства неговото заключение е единственото възможно. 

 

Всичко е различно, когато подхождате към Транспонирането отгоре, както правим всички ние в случая с емоциите и усещанията или с триизмерния свят и картините, и както прави духовният човек в случая, който разглеждаме. Онези, които са говорили езици, както Свети Павел, могат добре да разберат по какво това свято явление се различава от явлението истерия - макар да не забравяме, че в известен смисъл те са били абсолютно едно и също явление, точно както едно и също усещане е идвало при Пийпс в любовта, при насладата от музиката и при прилошаването. Духовните неща се разпознават по духовен начин. Духовният човек оценява всички неща, но не е оценяван от никого.

 

Но кой се осмелява да твърди, че е духовен човек? В пълния смисъл на думата - никой от нас. И все пак по някакъв начин осъзнаваме, че се приближаваме отгоре или отвътре поне до някои от онези видове Транспониране, които въплъщават християнския живот в този свят. С каквото и да е чувство на недостойнство, с каквото и да е чувство на дързост, трябва да потвърдим, че поне малко познаваме по-висшата система, която бива транспонирана тук. В известен смисъл твърдението, което правим, не е много изненадващо. Ние само твърдим, че знаем, че нашата видима преданост, каквато и да е била тя, не е била просто чувственост, или че нашето видимо желание за Небето, каквото и да е било то, не е било просто желание за дълголетие, скъпоценности или обществен разкош. Може би никога не сме достигали до това, което Свети Павел би описал като духовен живот. Но поне знаем, по някакъв смътен и объркан начин, че сме се опитвали да използваме естествените действия, образи и език с нова стойност, поне сме желали покаяние, което не е било просто благоразумие, и любов, която не е била егоцентрична. В най-лошия случай ние знаем достатъчно за духовното, за да разберем, че не сме го постигнали: както ако картината знаеше достатъчно за триизмерния свят, щеше да разбере, че тя е плоска.

 

Не само заради смирението ( разбира се и заради него) трябва да подчертаем слабостта на нашето знание. Подозирам, че освен по пряко Божие чудо, духовният опит никога не може да издържи на ретроспекцията. Ако дори нашите емоции няма да го направят (тъй като опитът да разберем какво чувстваме в момента не дава нищо повече от физическо усещане), много по-малко ще го направят и действията на Святия Дух. Опитът да открием чрез интроспективен анализ собственото си духовно състояние за мен е нещо ужасно, което в най-добрия случай разкрива не тайните на Божия и нашия дух, а техните транспонирания в интелекта, емоциите и въображението, и което в най-лошия случай може да бъде най-прекият път към самонадеяността или отчаянието.

 

С това моето изложение, както казват адвокатите, е завършено. Но искам да добавя още четири бележки:

(1)Надявам се, че е съвсем ясно, че концепцията за Транспониране, както я наричам аз, се различава от друга концепция, често използвана за същата цел - имам предвид концепцията за нещо като еволюиращо развитие. Поддръжниците на тази теория обясняват приемствеността между нещата, които претендират да са духовни, и нещата, които със сигурност са природни, като казва, че едното бавно се превръща в другото. Вярвам, че този възглед обяснява някои факти, но смятам, че той е силно пресилен. Във всеки случай това не е теорията, която излагам. Не твърдя, че естественият акт на хранене след милиони години по някакъв начин разцъфтява в християнското тайнство. Казвам, че Духовната Реалност, която е съществувала преди да има същества, които да ядат, придава на този природен акт нов смисъл, и нещо повече от нов смисъл: прави го в определен контекст да бъде нещо различно. С една дума, мисля, че истинските пейзажи влизат в картините, а не че от картините един ден ще поникнат истински дървета и трева.

(2) Невъзможно е, мислейки за това, което наричам Транспониране, да не се запитам дали то може да ни помогне да разберем Въплъщението. Разбира се, ако Транспонирането беше само вид символизъм, то не би могло да ни помогне по този въпрос: напротив, то би ни заблудило напълно, би ни върнало в един нов вид Докетизъм** (или пък ще си е старият вид?) и би ни отдалечило от напълно историческата и конкретна реалност, която е център на цялата ни надежда, вяра и любов. Но, както вече посочих, Транспонирането не винаги е символизъм. В различна степен нисшата реалност може действително да бъде привлечена в по-висшата и да стане част от нея. Усещането, което съпътства радостта, само по себе си се превръща в радост: едва ли можем да изберем друго, освен да кажем "въплъщава радост".Ако това е така, тогава се осмелявам да предположа, макар и с големи съмнения и по най-условен начин, че концепцията за Транспониране може да има някакъв принос към теологията - или поне към философията - на Въплъщението. Защото в едно от изповеданията на вярата ни се казва, че Въплъщението е станало "не чрез превръщане на Божеството в плът, а чрез приемане на Човечеството в Бога".*** И ми се струва, че има истинска аналогия между това обяснение и онова, което нарекох Транспониране: идеята, че човечеството, при все че остава самото себе си, не просто се причислява към Божеството, но и реално бива въвлечено в него, ми се струва като онова, което се случва, когато едно усещане (което само по себе си не е удоволствие) бива въвлечено в радостта, която съпътства. Но аз ходя с убеждението “in mirabilibus supra me”****  и предоставям всичко на присъдата на истинските богослови.

(3) През цялото време се опитвах да подчертая неизбежността на грешката, която се допуска при всяко транспониране от човек, който подхожда към него само от по-ниската среда. Силата на такъв критик се крие в думите "само" или "нищо друго". Той вижда всички факти, но не и смисъла. Следователно съвсем вярно той твърди, че е видял всички факти. В тях няма нищо друго, напълно липсва смисъла. Следователно, що се отнася до разглеждания въпрос, той е в положението на животно. Сигурно сте забелязали, че повечето кучета не могат да разберат смисъла на посочването. Посочвате парче храна на пода: кучето, вместо да погледне пода, помирисва пръста ви. За него пръстът е пръст и това е всичко. Неговият свят е само факт, без никакъв смисъл. И в епохата, когато фактологическият реализъм е доминиращ, ще открием хора, които умишлено предизвикват у себе си това съзнание, подобно на кучешкото. Човек, който е изпитал любовта отвътре, съзнателно ще се заеме да я изследва аналитично отвън и ще смята резултатите от този анализ за по-верни от своя опит. Крайната граница на това самозаслепяване се наблюдава при онези, които, както и всички останали, имат съзнание, но се занимават с изучаването на човешкия организъм, сякаш не знаят, че той е съзнателен. Докато продължава този съзнателен отказ да се разберат нещата отгоре, дори когато такова разбиране е възможно, е безсмислено да се говори за някаква окончателна победа над материализма. Критиката на всеки опит отдолу, доброволното пренебрегване на смисъла и съсредоточаването върху факта, винаги ще има същата правдоподобност. Винаги ще има доказателства, и то всеки месец по-нови, които да показват, че религията е само психологическа, правосъдието - само самозащита, политиката - само икономика, любовта - само похот, а самата мисъл - само мозъчна биохимия.

(4) И накрая, предполагам, че казаното за Транспонирането хвърля нова светлина върху доктрината за възкресението на тялото. Защото в известен смисъл Транспонирането може да прави всичко. Колкото и голяма да е разликата между Духа и Природата, между естетическата радост и онова трептене в диафрагмата, между реалността и картината, все пак Транспонирането може да бъде по свой начин адекватно. Казах преди- в рисунката разполагаме само с обикновена бяла хартия за слънцето и облака, снега, водата и човешката кожа. В известен смисъл олко окаяно неадекватно! Но в друг смисъл - колко съвършено. Ако светлосенките са направени правилно, това късче бяла хартия по някакъв любопитен начин ще прилича на пламтящо слънце: почти ще ни е студено, докато гледаме хартиения сняг, и почти ще си топлим ръцете на хартиения огън. Не можем ли по разумна аналогия да предположим също така, че не съществува преживяване на духа, което да е толкова трансцендентно и свръхестествено, не съществува видение на самото Божество, което да е толкова близко и толкова далечно отвъд всички образи и емоции, че да не може да му се намери подходящо съответствие и на сетивно ниво? Не чрез ново усещане, а чрез невероятното изпълване на същите тези усещания, които имаме сега, със смисъл, с преобразуване, за които тук нямаме и най-малка представа?

 

 

*  Самюъл Пийпс, (Samuel Pepys) е английски писател и държавен чиновник, служил в морския флот, автор на знаменит дневник, който е един от историческите източници за периода на английската Реставрация.

** Докетизмът е еретично отклонение в ранното християнство, което не приема Въплъщението на Иисус Христос

*** Има се предвид веруюто на Свети Атанасий

**** Цитат от Вулгата в превод на Псалм 131:1 “Господи, сърцето ми не се гордее, нито се надигат очите ми, нито се занимавам с неща големи и твърде високи за мене.”

Текстът в оригинал може да се намери тук:  

https://gutenberg.ca/ebooks/lewiscs-transposition/lewiscs-transposition-00-h.html

 

photo: AI generated by Freepic