Въведение към превода на книгата на Атанасий “За въплъщението”, К. С. Луис

 

Въведение към превода на книгата на Атанасий “За въплъщението” от

К. С. Луис 

De Incarnatione Verbi Dei

Този превод е от сестра Пенелопи Лоусън от англиканската общност "Света Богородица" в Уонтейдж, Англия. 

(Въведението е преведено частично- без последните три абзаца. )

В света битува странната идея, че по всеки предмет древните книги трябва да се четат само от професионалисти, а любителите да се задоволяват със съвременните книги. Така като преподавател по английска литература установих, че ако средностатистическият студент иска да научи нещо за платонизма, последното нещо, което му хрумва, е да вземе превод на Платон от рафта на библиотеката и да прочете “Симпозиум”. Той ще предпочете да прочете някоя мрачна съвременна книга, която е десет пъти по-дълга, цялата е изпълнена с термини завършващи на “изъм”  и пристрастни внушения и само веднъж на дванадесет страници му казва какво всъщност е казал Платон. Такава грешка е по-скоро симпатична, защото произтича от смирение. Ученикът наполовина се страхува да се срещне лице в лице с някой от великите философи. Чувства се неадекватен и смята, че няма да го разбере. Но ако само знаеше, че великият човек, само поради своето величие, е много по-разбираем от съвременния си коментатор. И най-простият ученик ще може да разбере, ако не всичко, то все пак много голяма част от това, което е казал Платон; но почти някой не може да разбере някои съвременни книги за платонизма. Ето защо едно от основните ми усилия като учител винаги е било да убеждавам младите хора, че знанието от първа ръка не само е по-ценно от знанието от втора ръка, но обикновено усвояването му е далеч по-лесно и по- удовлетворяващо.

Това заблудено предпочитание към модерните книги и тази срамежливост към старите книги са най-разпространени в богословието. Където и да откриете малък ученически кръг от християни миряни, можете да бъдете почти сигурни, че те изучават не свети Лука или свети Павел, или свети Августин, или Тома Аквински, или Ричард Хукър, или Джоузеф Бътлър, а Николай Бердяев или Жак Маритен, или Карл Нибур, или Дороти Сейърс, или дори мен. 

Такова нещо ми се струва обърнато с главата на. Естествено, тъй като самият аз съм писател, не искам обикновеният читател изобщо да не чете съвременни книги. Но ако трябва да чете само нови или само стари, бих го посъветвал да чете старите. Бих му дал този съвет именно защото той е лаик и за разлика от експерта не е достатъчно защитен срещу опасностите на читателска диета само от съвременна литература. Новата книга все още е в процес на проверка и лаикът не е в състояние да я прецени. Тя трябва да бъде проверена в сравнение с голямата част от християнската мисъл през вековете и всички нейни скрити последици (често неподозирани дори и от самия автор) тепърва трябва да бъдат разкрити. Често тя не може да бъде напълно разбрана без познаването на много други съвременни книги. Ако в единадесет часа се включите в разговор, който е започнал в осем, често няма да видите истинското значение на казаното. Реплики, които на вас ще ви се сторят съвсем обикновени, ще предизвикат смях или раздразнение и няма да разберете защо - причината, разбира се, е, че по-ранните етапи на разговора са им придали особен смисъл. По същия начин изреченията в една съвременна книга, които изглеждат съвсем обикновени, могат да бъдат насочени към някоя друга книга; по този начин може да бъдете накарани да приемете това, което бихте отхвърлили с възмущение, ако знаехте истинското му значение. Единствената сигурност е да имаме базов стандарт за едно общо, централно християнство ("обикновено християнство", както го нарича Бакстър), който поставя моментните противоречия в правилната им перспектива. Такъв базов стандарт може да се придобие само от старите книги. Добро правило е, след като прочетете нова книга, никога да не си позволявате друга нова книга , докато не прочетете една стара между тях. Ако това е твърде много за вас, трябва да прочетете поне една стара книга на всеки три нови.

Всяка епоха има свой собствен възглед. Тя е особено способна да вижда определени истини и особено склонна да допуска определени грешки. Затова всички ние се нуждаем от книги, които да коригират характерните за нашия период грешки. А това означава, че се нуждаем от старите книги. Всички съвременни писатели споделят в някаква степен съвременния възглед - дори тези като мен, които изглеждат най-противоположни на него. Нищо не ме поразява така, както когато чета споровете от миналите епохи- факта, че и двете страни обикновено са приемали без съмнение много неща, които сега би трябвало да отричаме. Опонентите са си мислели, че са напълно противоположни- толкова колкото могат да бъдат две страни, но всъщност през цялото време тайно са били обединени - обединени един с друг и срещу по-ранни и по-късни епохи - от огромна маса общи схващания. Можем да бъдем сигурни, че характерната слепота на ХХ век - слепотата, за която потомците ще питат: "Но как са могли да мислят така?" - се крие там, където никога не сме я подозирали, и се отнася до нещо, за което има безпроблемно съгласие между Хитлер и президента Рузвелт или между г-н Х. Г. Уелс и Карл Барт. Никой от нас не може напълно да избегне тази слепота, но със сигурност ще я увеличи и ще отслаби защитата си спрямо нея, ако чете само съвременни книги. Там, където те са истинни, ще ни дадат истини, които вече сме знаели наполовина. Където са неверни, те ще задълбочат заблудата, от която вече сме опасно болни. Единственият оздравителен похват е да поддържаме чистия морски бриз на вековете в съзнанието си, а това може да стане само чрез четене на стари книги. Не че в миналото има някаква магия. Хората тогава не са били по-умни от сегашните; допускали са толкова грешки, колкото и ние. Но не същите. Те няма да ни ласкаят за грешките, които вече допускаме; а собствените им грешки, които сега са видими и осезаеми, няма да ни застрашат. Две глави са по-добри от една, не защото някоя от тях е непогрешима, а защото е малко вероятно да сгрешат в една и съща посока. Със сигурност книгите на бъдещето биха били също толкова добър коректив, колкото и книгите на миналото, но за съжаление ние не можем да се доберем до тях.

Самият аз се насочих към четенето на християнската класика почти случайно, в резултат на изучаването на английска филология. Някои от тях, като Ричард Хукър, Джордж Хърбърт, Томас Трахърн, Джереми Тейлър и Джон Бънян, прочетох, защото самите те са велики английски писатели; други, като Боеций, Свети Августин, Тома Аквински и Данте, заради голямото им влияние. Джордж Макдоналд открих за себе си на шестнайсетгодишна възраст и никога не се поколебах във верността си, макар че дълго време се опитвах да игнорирам християнството му. Ще забележите, че те са смесена група, представители на много църкви, климати и епохи.  И това ме води до още една причина да ги чета. Разделението на християнството е неоспоримо и е изразено най-яростно от някои от тези писатели. Но ако някой се изкушава да мисли - както може да се изкуши човек, който чете само съвременници - че "християнство" е дума с толкова много значения, че не означава нищо, той може да научи извън всякакво съмнение, като излезе от собствения си век, че това не е така. Изпитано през вековете, "обикновеното християнство" се оказва, че не е никаква вяла междуденоминационна прозрачност, а нещо позитивно, самоутвърждаващо се и неизчерпаемо. Знам това от собствен опит. В дните, когато все още ненавиждах християнството, се научих да забелязвам като някакъв добре познат аромат-  онова почти неизменно нещо, което ме срещаше ту при пуританина Бънян, ту при англиканина Хукър, ту при Томиста Данте. То беше там (медено и цветно) във Франсоа дьо Салес (Свети Франциск от Сал); то беше там (сериозно и битово) в Едмънд Спенсър и Айзък Уолтън; то беше там (мрачно, но човечно) в Блез Паскал и Д-р Самюъл Джонсън; то беше пак там, с лек, вълнуващ, райски привкус, във Хенри Воън, Якоб Бьоме и Томас Трахърн. В градската сдържаност на осемнадесети век човек не е в безопасност - Уилям Лоу и Джоузеф Бътлър са лъвове на тази пътека. Предполагаемото "езичество" на елизабетинците не можеше да му попречи; то дебнеше там, където човек мислеше, че е най- безопасно  - в самия център на "Кралицата на феите" и в "Аркадия". Разбира се, то е било разнообразно и все пак - в крайна сметка - толкова безпогрешно едно и също; разпознаваемо, не може да бъде избегнато, ароматът, който е смърт за нас, докато не му позволим да се превърне в живот: 

“Лъхва от далечна страна 

повей, който убива.” *

Всички ние с право сме огорчени, а също и засрамени от разногласията в християнството. Но тези, които винаги са живели в християнското лоно, може би твърде лесно се отчайват от тях. Те са лоши, но такива хора не знаят как изглежда това отвън. Погледнато оттам, онова, което е останало непокътнато въпреки всички разделения, все още изглежда (както е в действителност) едно изключително внушително единство. Знам, защото го видях; и нашите врагове добре го знаят. Всеки от нас може да открие това единство, като излезе от собствената си епоха. То не е достатъчно, но е повече, отколкото сте си мислили досега. Щом веднъж сте се потопили добре в него, и ако след това се осмелите да говорите, ще имате интересно преживяване. Ще ви помислят за папист, когато всъщност преразказвате Бънян, за пантеист, когато цитирате Тома Аквински, и така нататък. Защото сега сте се качили на големия балансиран мост, който пресича вековете и който изглежда толкова висок от долините, толкова нисък от планините, толкова тесен в сравнение с блатата и толкова широк в сравнение с овчарските пътеки.

Настоящата книга е своеобразен експеримент. Преводът е предназначен за широката публика, а не само за студентите по богословие. Ако тя успее, ще я последват и преводи на други велики християнски книги. В известен смисъл, разбира се, тя не е първата в тази област. На пазара вече се предлагат преводи на “Теология Германика”, на “Подражание на Христа” ( от Тома Кемпински) , “Стълбата на съвършенството” (от Уолтър Хилтън)  и Откровенията на лейди Джулиан от Норич (Шестнайсетте откровения на божествената любов), които са много ценни, макар че някои от тях не са особено академични. Но, забележете, всички тези книги са по-скоро книги на посвещение, отколкото на доктрината. А мирянинът (или лаикът) трябва да бъде поучаван, както и да бъде увещаван. В тази епоха нуждата му от знания е особено належаща. Не бих допуснал и някакво рязко разделение между двата вида книги. Аз самият смятам, че доктриналните книги често са по-полезни за посвещението, отколкото книгите за посвещение, и подозирам, че и много други хора ще споделят същия опит. Вярвам, че мнозина, за които сякаш "нищо не се случва", когато седнат или коленичат пред книга за посвещение, биха открили, че сърцето им пее неудържимо, докато си проправят път през труден пасаж от богословски текст с лула в устата  и молив в ръка.

* ‘An air that kills

From yon far country blows.”

Алфред Едуард Хаусман, A. E. Housman, A Shropshire Lad, 

(В текста съм слагала пълните имена на споменатите от Луис автори за по- голяма яснота. )