De Descriptione Temporum (За описанието на времената)

 

 

De Descriptione Temporum (За описанието на времената)

 

Встъпителна лекция от Катедрата по средновековна и ренесансова литература в Кеймбриджкия университет, 1954 г.,  К. С. Луис

 

Говорейки от позицията на новоучреден пост, се оказах освободен от едно неудобство, за да изпадна в друго. От една страна- нямам велики предшественици, които да ме засенчат; от друга - трябва да се опитам (както казват театралите) „да създам ролята“. Отговорността е тежка. Ако се проваля, университетът може да съжалява не само за избора ми - грешка, която в най-лошия случай може да бъде оставена на великия лечител - но дори, което е много по-важно, за основаването на самата катедра. Ето защо реших, че е най-добре да хвана бика за рогата и да посветя тази лекция на това да обясня колкото се може по-ясно начина, по който подхождам към работата си; моята интерпретация на възложената ми от вас задача.

 

 

 Това, което най-много ме привлече в тази задача, беше съчетанието "Средновековие и Ренесанс". Помислих си, че с тази формула Университетът дава официална подкрепа на промяната, която настъпва в историческото мнение в рамките на моя живот. Тя е умерено обобщена от професор Сезнек с думите: „С по-доброто опознаване на Средновековието и Ренесанса традиционната антитеза между тях става все по-слабо изразена.“ [1]  Някои учени биха отишли по-далеч от професор Сезнец, но вярвам, че много малко от тях сега биха му се противопоставили. Ако понякога не осъзнаваме промяната, това не е защото не сме я приемали, а защото тя е била постепенна и незабележима. Разпознаваме я най-ясно, ако внезапно се сблъскаме със стария възглед в пълната му сила. Добър експеримент е да прочетете отново първата глава от „Ранната поезия на Тюдорите“ на Дж. Бердан.2 В много отношения тя все още е полезна книга, но сега е трудно да  прочетем тази глава без усмивка. Започваме с двадесет и девет страници (а те съдържат няколко грешни твърдения) с неподправен мрачен поглед към грубостта, суеверието, жестокостта към децата, а на двадесет и деветата страница идва изречението: "Първият разлом в този мрак е Коперниковата доктрина"; сякаш една нова хипотеза в астрономията естествено ще накара човек да спре да удря дъщеря си по главата. Сега никой учен не би могъл да пише по този начин. Но старата картина, изрисувана в много по-груби цветове, е оцеляла сред по-слабите братя, ако не (да се надяваме) в Кеймбридж, то със сигурност в онзи западен мрак, от който чак сега ми предложихте да изляза. Едва миналото лято един млад джентълмен, когото имах честта да изпитвам, описа Томас Уайът като „първия човек, който се е измъкнал на брега от голямото, тъмно море на Средновековието“. 3 Това беше интересно, защото показваше как един стереотипен образ може да заличи собствения опит на човека. Почти всички средновековни текстове, които учебната програма изискваше от него да изучава, всъщност го бяха въвели във виртуална градина, където всяка страст беше подчинена на ритуал, а всеки проблем на поведението беше вплетен в сложна и строга морална теология. От формулата "Средновековие и Ренесанс" заключих, че университетът насърчава моето собствено убеждение, че бариерата между тези две епохи е силно преувеличена, ако всъщност тя не е до голяма степен плод на хуманистичната пропаганда. Най-малкото бях готов да приветствам всяка по-голяма гъвкавост в концепцията ни за история. Всички разграничителни линии между това, което наричаме „периоди“, трябва да подлежат на постоянно преразглеждане. Ех, ако можехме да се откажем от тях! Както казва един голям историк4 от Кеймбридж: „За разлика от датите, периодите не са факти. Те са ретроспективни представи, които формираме за минали събития, полезни за фокусиране на дискусията, но много често отклоняващи историческата мисъл от правия път.“ Действителният времеви процес, така както го срещаме в живота си (и не го срещаме, в тесен смисъл, никъде другаде), няма разделения, освен може би тези „благословени бариери между ден и ден“- нашите сънища. Промяната никога не е завършена и никога не спира. Нищо никога не е напълно завършено; то винаги може да започне отначало. (Това е една от страните на живота, която Ричардсън уцелва с изтощителна точност.) И нищо не е съвсем ново; то винаги е било по някакъв начин очаквано и сме се подготвяли за него. Безпроблемната, безформена „непрекъснатост в изменчивостта“ е методът на нашия живот. Но за нещастие като историци не можем да се откажем от периодите. Не можем да използваме за литературната история техниката на „Вълните“ на г-жа Улф. Не можем да съберем заедно огромни маси от данни, без да ги структурираме по някакъв начин.  Още по-малко можем да организираме учебния материал за даден семестър или да съставим списък с лекции. Така се връщаме към периодите. Всички разделения ще изкривят материала ни до известна степен; най-доброто, на което можем да се надяваме, е да изберем тези, които ще го изкривят най-малко. Но тъй като трябва да разделяме, намаляването на акцента върху някое от традиционните разделения трябва в дългосрочен план да означава увеличаване на акцента върху някое друго разделение. И това е темата, която искам да обсъдя. Ако не поставим Голямото разделение между Средновековието и Ренесанса, къде трябва да го поставим?

 

 

Задавам този въпрос с пълното съзнание, че в изследваната реалност няма Голямо разделение. В историята няма нищо, което да съответства на брегова линия или вододел в географията. Ако все пак, въпреки това, смятам, че въпросът ми си струва да бъде зададен, то това със сигурност не е защото претендирам за моя отговор като за нещо повече от методологическа стойност, или дори за нещо много повече от това. Най-малко от всичко бих желал този въпрос да бъде по-малко от другите обект на постоянни атаки и скорошни ревизии. Но вярвам, че дискусията е толкова добър начин, колкото и всеки друг, да обясня как гледам на работата, която ми дадохте. Когато я завърша, поне ще съм изложил картите на масата и вие ще знаете най-лошото. Смисълът на заглавието ми вече е ясен. То е заглавие на глава, заимствано от Исидор.5  В тази глава Исидор се занимава с разделянето на историята, както той я познава, на периоди или, както ги нарича, aetates (възрасти). Аз ще направя същото. Ако приемем, че не поставяме голямата граница между Средновековието и Ренесанса, ще разгледам съперничещите си претенции на някои други разделения, които са били или биха могли да бъдат направени. Но първо, едно предупреждение. Аз не подражавам на професор Тойнби или Шпенглер дори в най-лилипутския мащаб. По отношение на всичко, което може да се нарече „философия на историята“, аз съм отчаян скептик. Не знам нищо за бъдещето, дори не знам дали ще има някакво бъдеще. Не знам дали миналата история е била необходимост или случайност. Не знам дали човешката трагикомедия се намира в първо или в пето действие; дали сегашните ни разстройства са от детството или от старостта. Аз просто обмислям как да подредим или схематизираме тези факти, които са смешно малко в сравнение с цялото множество, оцеляло до нас (често по случайност) от миналото. Не приличам толкова на ботаник в гората, колкото на жена, която аранжира няколко отрязани цветя за хола. В известна степен такива са и най-големите историци. Не можем да навлезем в истинската гора на миналото; това е част от значението на думата минало.

 

 

Първото разделение, което естествено ни хрумва, е това между Античността и Тъмните векове - падането на империята, варварските нашествия, покръстването на Европа. И, разбира се, никаква възможна революция в историческата мисъл никога няма да направи това нещо по-малко от огромна и многостранна промяна. Не си мислете, че искам да я омаловажа. И все пак трябва да отбележа, че от времето на Гибън*, да речем, са се случили три неща, които я правят по-малко катастрофална за нас, отколкото е била за него.

 

(1). Частичната загуба на античната наука и нейното възстановяване през Ренесанса за него са уникални събития. Историята не познава съперници на такава смърт и такова възраждане. Но ние доживяхме да видим втората смърт на античната наука. В наше време нещо, което някога е било притежание на всички образовани хора, се е свило до техническо постижение на няколко специалисти. Ако кажем, че това не е пълна смърт, можем да отговорим, че и през Тъмните векове не е имало пълна смърт. Може дори да се твърди, че латинският език, оцелял като език на културата на Тъмната епоха и запазил дисциплините право и реторика, е придал на някои части от класическото наследство много по-жизнен и цялостен статут в живота на онези векове, отколкото академичните изследвания на специалистите могат да претендират в нашия. Що се отнася до областта и темпото на двете смърти, ако някой търси човек, който не е можел да чете Вергилий, макар че баща му е можел, той може да бъде намерен по-лесно през ХХ век, отколкото през V.

 

(2). За Гибън литературната промяна от Вергилий към Беоулф или Хилдебранд, ако ги беше чел, щеше да изглежда по-голяма, отколкото за нас. Сега виждаме съвсем ясно, че тези варварски поеми всъщност не са били новост, сравнима, да речем, с „Пустата земя“ или „Анатемата“ на г-н Джоунс. Те по-скоро са били несъзнателно завръщане към духа на най-ранната класическа поезия. Аудиторията на Омир и аудиторията на Хилдебранд, след като са научили езика и метриката на другия, са щели да намерят поезията на другия за напълно разбираема. Нищо ново не се е появило в света.

 

(3). Покръстването на Европа е изглеждало на всички наши предци, независимо дали са го приветствали като християни, или са го осъждали като хуманистични неверници, като необикновено и необратимо събитие. Но ние станахме свидетели на обратния процес. Разбира се, покръстването на Европа в наше време не е съвсем завършено; не е било и покръстването ѝ през Тъмните векове. Но грубо казано, можем да кажем, че докато за нашите предци цялата история е била разделена на два периода - предхристиянски и християнски, и то само на два, за нас тя се дели на три - предхристиянски, християнски и това, което с основание може да се нарече постхристиянски. Това несъмнено трябва да е от съществено значение. Тук не разглеждам нито покръстването, нито „разкръстването“ от богословска гледна точка. Разглеждам ги просто като културни промени. 6  Когато го направя, ми се струва, че втората промяна е още по-радикална от първата. Християните и езичниците са имали много повече общо помежду си, отколкото всеки от тях има с постхристиянина. Пропастта между тези, които се покланят на различни богове, не е толкова голяма, колкото тази между тези, които се покланят, и тези, които не се покланят. Както езическите, така и християнските векове са векове на това, което Паусаний би нарекъл δρωμένον7  (действие- моя бел.)- изнесената и приложена идея; жертвоприношението, игрите, триумфът, ритуалната драма, месата, турнирът, маската, пиесата, епитрахилът, а с тях и ритуалните и символичните костюми, трабея и латиклава, венец от дива маслина, кралска корона, коронен венец, съдийски одежди, рицарски шпори, глашатайски табард, ризница, свещеническа одежда, религиозен костюм - всеки ранг, занаят или повод има свой видим знак.** Но дори и да се абстрахираме от това и да се вгледаме в характера на човешките умове, струва ми се, че виждам същото. Не е ли очевидно, че пропастта между професор Райл и Томас Браун е много по-голяма от тази между Григорий Велики и Вергилий, и със сигурност Сенека и д-р Джонсън са по-близки един до друг от Бъртън и Фройд?

 

Вече виждате насоките, по които се движи мисълта ми, и наистина не е моя цел да запазя изненадата за края на лекцията. Ако дръзнах малко да променя представата ни за прехода от "Античността" към "Тъмните векове", то е само защото смятам, че оттогава сме свидетели на още по-дълбока промяна.

 

Следващата граница, която е очертана, макар и съвсем наскоро, е тази между Тъмните векове и Средновековието. Ние я поставяме някъде около началото на XII век. Тази граница очевидно не може да се конкурира с предшественика си в религиозната област, нито пък може да се похвали с толкова драстично преразпределение на населението. Но тя почти компенсира тези недостатъци по други начини. В крайна сметка промяната от Древна към Тъмна епоха се е състояла главно в загуби. Не изцяло. Тъмните векове не са били толкова безплодни от гледна точка на прогреса, както понякога си мислим. През тях кодексовия формат или книгата с панти побеждава свитъка или "ролките" - техническо подобрение, което е почти толкова важно за историята на науката, колкото и изобретяването на печатарството. От него зависи цялата точна наука. И ако - тук говоря с корекция - те са изобретили и стремето, то те са направили нещо почти толкова важно за военното изкуство, колкото и изобретателят на танковете. Но като цяло те са били период на регресия: по-лоши къщи, по-лоша канализация, по-малко бани, по-лоши пътища, по-малко сигурност. (В "Беоулф" забелязваме, че старият меч се очаква да бъде по-добър от новия.) През Средновековието настъпва период на широко разпространено и блестящо усъвършенстване. Възстановява се текстът на Аристотел. Бързото му усвояване от Алберт Магнус и Тома Аквински открива нов свят на мисълта. В архитектурата новите решения на техническите проблеми водят до нови естетически ефекти. В литературата старите алитерации и асонанси отстъпват място на римувания и сложен стих, който в продължение на векове носи основната тежест на европейската поезия. В същото време поетите изследват изцяло нов диапазон на чувствата. Дотолкова съм далеч от това да подценявам тази конкретна революция, че и преди съм бил обвиняван, че я преувеличавам. Но „голямо“ и „малко“ са термини за сравнение. Бих смятал тази промяна в литературата за най-голяма, ако не знаех за по-голяма. Не ми се струва, че творчеството на трубадурите, на Хрестиен и на останалите наистина е било толкова голяма новост, колкото поезията на двадесети век. Човек, отгледан върху „Шансон дьо Ролан“, може би е бил озадачен от „Ланселот“. Той би се запитал защо авторът е отделил толкова много време на чувствата и толкова (сравнително) малко на действията. Но той би знаел, че авторът е направил точно това. В един важен смисъл той би знаел "за какво" е стихотворението. Ако е разбрал погрешно намерението, то поне е щял да разбере думите. Ето защо не смятам, че промяната от "Тъмни" към " Средни" векове може от литературна гледна точка да бъде оценена като равностойна на промяната, която е настъпила през моя житейски период. И, разбира се, в областта на религията тя дори не започва да се мери с нея.

 

 

Остава да се разгледа трета възможна граница. Бихме могли да поставим границата някъде към края на XVII в., когато се приема модела на Коперник, доминира Декарт и (в Англия) се основава Кралското дружество. Всъщност, ако разглеждаме историята на мисълта (в по-тесния смисъл на думата), вярвам, че именно тук бих поставил своята граница. Но ако разглеждаме историята на нашата култура като цяло, въпросът е друг. Със сигурност науките тогава са започнали да напредват по-силно и по-бързо. На този напредък могат да се дължат почти всички по-късни и (според мен) по-сериозни промени. Но последиците са закъснели. Науките дълго време приличаха на лъвче, чиито игри радват господаря му насаме; те още не бяха вкусили човешка кръв. През целия XVIII в. тонът на обикновения ум остава по-скоро етичен, риторичен, юридически, отколкото научен, така че Джонсън8 наистина може да каже: "Познаването на външната природа, както и науките, които това познание изисква или включва, не са голямата или обичайна дейност на човешкия ум". Лесно е да се разбере защо. Науката не е била дело на човека, защото човекът все още не се е превърнал в дело на науката. Тя се е занимавала предимно с неживата природа и е създавала малко технологични странични продукти. Когато Уат измисли своя двигател, когато Дарвин започне да се занимава с предците на Човека, Фройд - с душата му, а икономистите - с всичко, което е негово, тогава наистина лъвът ще е излязъл от клетката си. Освободеното му присъствие сред нас ще се превърне в един от най-важните фактори в ежедневието на всеки от нас. Но не още-  не и през XVII век.

 

 

Именно поради тези причини смятам, че най-голямото от всички разделения в историята на Запада е това, което разделя настоящето от епохата на Джейн Остин и (Сър Уолтър- моя бел.) Скот. Разбира се, датировката на тези неща трябва да бъде доста мъглява и неопределена. Никой не би могъл да посочи година или десетилетие, в което промяната безспорно е започнала, и вероятно тя все още не е достигнала своя връх. Но някъде между нас и поредицата „Уейвърли“, някъде между нас и „Доводите на разума“ (Persuasion) зее пропаст. Разбира се, едва стигнах до този резултат, и се запитах дали това не е илюзия на перспективата. Разстоянието между телеграфния стълб, който докосвам, и следващия телеграфен стълб изглежда по-дълго от сбора на разстоянията между всички останали стълбове. Възможно ли е това да е илюзия от същия вид? Не можем да измерим периодите, както бихме могли да измерим разстоянието между стълбовете. Мога само да изложа основанията, заради които, след често обмисляне, се оказах принуден да потвърдя заключението си.

 

(1). Започвам с това, което смятам за най-слабото: промяната в политическия ред между епохата на Скот и нашата епоха. По този показател предложената от мен граница би имала сериозни претенденти. Промяната е може би по-малка от тази между Античността и Тъмните векове. И все пак тя е много голяма; и мисля, че обхваща всички нации, както тези, които наричаме демокрации, така и диктатурите. Ако исках да сатиризирам сегашния политически ред, щях да заимствам за него името, което Пънч измисли по време на Първата германска война: Govertisetnent. Това е дума- комбинация и означава „управление чрез реклама“.

 

 

Но моето намерение не е сатирично; опитвам се да бъда обективен. Промяната е следната. Във всички предишни епохи, за които се сещам, основната цел на властниците, с изключение на редки и кратки периоди, е била да запазят спокойствие на поданиците си, да предотвратят или потушат широко разпространените вълнения и да убедят хората да се занимават спокойно с различните си дейности. И като цяло поданиците им са се съгласявали с тях. Те дори се молели (с думи, които звучат странно старомодно) да могат да водят "спокоен живот във всякакво благочестие и праведност" и да "прекарват времето си в спокойствие и тишина". Но сега организирането на масови вълнения изглежда почти нормален орган на политическата власт. Живеем в епохата на „агитации“ и „кампании“. Нашите властници са се превърнали в нещо като училищни възпитатели и винаги изискват "усърдие". И забележете, че съм виновен за лек архаизъм, като ги наричам "властници". Модерната дума е „лидери.“ На друго място съм посочвал, че това е дълбоко значима промяна в речника. Нашите изисквания към тях са се променили не по-малко от техните към нас. Защото от един властник се изисква справедливост, неподкупност, усърдие, може би милосърдие; от един лидер - бързина, инициативност и (предполагам) това, което хората наричат "магнетизъм" или " индивидуалност".

 

 

От политическа гледна точка тази предложена граница има респектиращи, но не и задължителни характеристики.

 

 

(2). Мисля, че в областта на изкуствата тази промяна се извисява над всички възможни съперници. Не мисля, че някоя предишна епоха е създала творби, които да са били толкова разтърсващи и зашеметяващо нови, колкото са били творбите на кубистите, дадаистите, сюрреалистите и Пикасо в нашето време. И съм напълно сигурен, че това важи и за изкуството, което обичам най-много, а именно поезията. Този въпрос често е бил обсъждан с известна разпаленост, но мисля, че тя е била предизвикана от подозрението (невинаги неоснователно), че онези, които твърдят, че поезията на съвремието е безпрецедентно нова, целят по този начин да я дискредитират. Нищо обаче не е по-далеч от целта ми, отколкото да давам каквито и да било оценки, независимо дали са благоприятни или не. И ако веднъж успеем да елиминираме този критичен въпрос и се съсредоточим върху историческия факт, то не виждам как някой може да се съмнява, че модерната поезия е не само по-голяма новост от всяка друга "нова поезия", но и нова по нов начин, почти в ново измерение. Да се твърди, че цялата нова поезия някога е била толкова трудна, колкото нашата, е невярно; да се твърди, че всяка е била, е двусмислица. Някои по-ранни стихотворения са били трудни, но не по същия начин. Александрийската поезия е била трудна, защото е предполагала образован читател; когато станеш образован, намираш отговорите на загадките. Скалдическата поезия е била неразбираема, ако не сте знаели kenningar (староскандинавски/ северен старогермански– моя бел.), но разбираема, ако сте знаели. И - това е истинският смисъл - всички александрийски книжовници и всички скалди (норвежци и исландци – моя бел. ) щяха да са съгласни с отговорите. Вярвам, че същото важи и за мрачните замисли на Дон; за всеки от тях има едно правилно тълкуване и Дон би могъл да ви го каже. Разбира се, може да не разберете какво е „замислил“ Уърдсуърт в „Лирически балади“; но всеки е разбирал какво е казал. Не виждам в нищо от това и най-малък паралел със състоянието на нещата, разкрито от неотдавнашния „симпозиум“, разглеждащ „Яйце за готвене“ на г-н Т. С. Елиът (Cooking Egg.)9  Тук седем възрастни (двама от които са от Кеймбридж), чиито животи са били специално посветени на изучаването на поезията, обсъждат една много кратка поема, която е на бял свят от тридесет и няколко години; и между тях няма и най-малкото съгласие по отношение на това какво, в който и да е смисъл на думата, означава тя. Не ми се иска да решавам дали това състояние на нещата е добро или лошо. 10 Твърдя само, че то е нещо ново. В цялата история на Запада, от Омир насам - бих казал почти от Епоса за Гилгамеш насам - не е имало нито един завой или прелом в развитието на поезията, сравним с този. В такъв смисъл предложеното от мен разделение няма съперник, от когото да се страхува.

 

 

(3). На трето място е голямата религиозна промяна, за която трябваше да спомена и преди: "разкръстването". Разбира се, по времето на Джейн Остин и много преди това е имало много скептици, както и сега има много християни. Но презумпцията се е променила. По нейно време някакъв вид и степен на религиозна вяра и практика са били норма: сега, въпреки че с удоволствие бих повярвал, че и видът, и степента са се подобрили, те са изключение. Вече твърдях, че тази промяна надминава онази, която Европа е претърпяла при своето покръстване. Трудно е да имам търпение към онези Еремийци, в пресата или на амвона, които ни предупреждават, че "се връщаме към езичеството". Може би щеше да е доста забавно, ако беше така. Би било приятно да видим как някой бъдещ министър-председател се опитва да убие голям и жив млечнобял бик в Уестминстър Хол. Но това няма да се случи. Това, което се крие зад подобни празни пророчества, ако те не са нещо друго освен небрежен език, е фалшивата идея, че историческият процес позволява обикновено обръщане на посоката; че Европа може да излезе от християнството "през същата врата, през която е влязла", и да се окаже отново там, където е била. Това не се случва. Постхристиянският човек не е езичник; със същия успех може да се мисли, че омъжената жена възвръща девствеността си чрез развод. Постхристиянинът е откъснат от християнското минало и следователно двойно повече от езическото минало.

 

 

(4). Накрая изваждам своя коз. Между Джейн Остин и нас, но не и между нея и Шекспир, Чосър, Алфред, Вергилий, Омир или фараоните, се раждат машините. Това ни издига в една област на промяна, която е далеч над всичко, което сме разглеждали досега. Защото това е паралелно на големите промени, с които разделяме епохите на праисторията. Това е равностойно на промяната от камък към бронз или от пасищно към земеделско стопанство. Тя променя мястото на човека в природата. Темата е възхвалявана, докато на всички ни омръзне, затова тук няма да кажа нищо за икономическите и социалните ѝ последици, колкото и неизмерими да са те. Това, което ни засяга повече, е психологическият й ефект. Как стана така, че използваме силно емоционалната дума „застой“ с целия ѝ зловонен и маларичен подтекст за това, което в други епохи биха нарекли „постоянство“? Защо думата едновременно ни внушава тромавост, неефективност, варварство? Когато нашите предци са говорили за първобитната църква или за първобитната чистота на нашата конституция, те не са имали предвид нищо първобитно в пренебрежителен смисъл. (Единственото пейоративно значение, което Джонсън придава на "примитивен" в своя речник, е многозначително: "Формален; афектирано тържествен; имитиращ предполагаемата сериозност на старите времена"). Защо „най-новото“ в рекламите означава „най-доброто“? Е, нека признаем, че тези семантични развития дължат нещо на вярата в спонтанния прогрес от XIX век, която сама по себе си дължи нещо или на Дарвиновата теория за биологичната еволюция, или на онзи мит за универсалния еволюционизъм, който всъщност е толкова различен от нея, а и по-ранен. Защото двата велики образни изказа на мита, за разлика от теорията - Хиперион на Кийтс и Пръстенът на Вагнер - са преди Дарвин. Нека им отдадем дължимото. Но аз твърдя, че онова, което е наложило този климат на възгледите толкова твърдо върху човешкия ум, е един нов архетипен образ. Това е образът на старите машини, които се заместват от нови и по-добри. Защото в света на машините новото най-често наистина е по-добро, а примитивното наистина е тромаво. И този образ, мощен в съзнанието на всички ни, царува почти без конкуренция в съзнанието на необразованите хора. Защото за тях, след женитбата и раждането на децата им, самите крайъгълни камъни на живота им са техническите постижения. От старата тротинетка до мотоциклета и оттам до малката кола; от грамофона до радиото и от радиото до телевизията; от огнището до печката - това са самите етапи на тяхното поклонничество. Но независимо дали това се дължи на тази или на друга причина, със сигурност този подход към живота, който е оставил тези следи в езика ни, е нещото, което ни отделя най-силно от нашите предци и чието отсъствие би ни се сторило най-чуждо, ако можехме да се върнем в техния свят. И обратното, нашето схващане, че всичко е временно и скоро ще бъде заменено, че постигането на блага, които още не сме имали, а не защитата и опазването на тези, които вече имаме, е основната задача на живота, би ги шокирало и объркало най-много, ако те можеха да посетят нашия свят.

 

 

Затова твърдя, че избраното от мен разделение на периодите по първия критерий е съвсем на ниво; по втория и третия критерий то безспорно ги превъзхожда, а по четвъртия - съвсем ясно ги превъзхожда - без никакъв спор. Стигам до заключението, че това наистина е най-голямата промяна в историята на западния човек.

 

 

Във всеки случай това убеждение определя целия ми подход към работата ми от този пост. Не си подготвям предварително извинение, за да не се окаже, че след време ще изнасям лекции върху „Епоса за Гилгамеш“ или върху поредицата Уейвърли. Полето „Средновековие и Ренесанс“ вече е твърде широко за моите сили. Но вие виждате как за мен определената област трябва да изглежда преди всичко като образец на нещо много по-голямо, нещо, което е започнало още при съставянето на „Илиада“ и е било все още почти непокътнато, когато се е водила битката при Ватерло. Разбира се, в рамките на този огромен период съществуват всевъзможни различия. Има много удобни разлики между областта, с която ще се занимавам аз, и други области; има важни разлики и в рамките на избраната област. И все пак въпреки всичко това - цялата тази област, от гръцкото или предгръцкото си начало до вчерашния ден, погледнато от огромното разстояние, на което стоим днес, разкрива една хомогенност, която със сигурност е важна и може би по-важна от вътрешните ѝ различия. Ето защо няма да мога да ви говоря за моя конкретен регион, без постоянно да разглеждам неща, които нито са започнали със Средновековието, нито са приключили с края на Ренесанса. По този начин ще бъда принуден да ви представя голяма част от това, което може да бъде описано само като староевропейска или старозападна култура. Ако някой изнасяше лекция за Уоруикшър пред аудитория от марсианци (без да обиждам: марсианците може да са възхитителни същества), той можеше съвестно да избере всички свои данни от това графство: но голяма част от това, което щеше да им разкаже, всъщност нямаше да бъде уоруикшърска легенда, а някаква обща легенда на "земляните".

 

 

Перспективата да се превърна, доколкото мога, в говорител на старата западна култура, ме тревожи. Може да разтревожи и вас. Ще завърша с едно успокоение и едно твърдение.

 

Първо, за успокоението. Не мисля, че е необходимо да се страхувате, че изучаването на един мъртъв период, колкото и продължително да е то и колкото и симпатично да е, трябва да се окаже проява на носталгия или робуване на миналото. В индивидуалния живот, както са ни научили психолозите, ни заробва не припомненото, а забравеното минало. Мисля, че същото важи и за обществото. Изучаването на миналото наистина ни освобождава от настоящето, от идолите на собствения ни пазар. Но мисля, че то ни освобождава и от миналото. Вярвам, че никоя група хора не е по-малко обременена от миналото, отколкото историците.  Неисториците обикновено, без да знаят това, са поробени от едно сравнително близко минало. Данте е чел Вергилий. Някои други средновековни автори¹¹ развиват легендата за Вергилий като велик магьосник. Именно по-близкото минало, цялото качество на ума, развило се през няколко предходни века, ги е подтикнало да го направят. Данте е бил далеч по-свободен; той също така е знаел много повече за миналото. И вие няма да бъдете по-свободни, ако започнете да тълкувате старата западна култура толкова бързо и дълбоко, колкото онези средновековници са тълкували погрешно класическата древност; или дори колкото романтиците са тълкували погрешно Средновековието.¹² Такова погрешно тълкуване вече е започнало. Да се спре неговото развитие, докато все още е възможно, със сигурност е подходяща задача за един университет.

 

 

А сега за твърдението, което звучи арогантно, но, надявам се, не е такова. Казах, че огромната промяна, която ви отделя от Стария Запад, е била постепенна и дори сега не е завършена. Колкото и голяма да е пропастта, тези, които са родени от различните й страни, все още могат да се срещнат-  срещат се в тази зала. Това е съвсем нормално във времена на големи промени. Кореспонденцията на Хенри Мор¹³ и Декарт е интересен пример; човек би си помислил, че двамата мъже са писали в различни векове. И тук идва проблемът. Самият аз принадлежа много повече към този старозападен ред, отколкото към вашия. Ще твърдя, че това, което по един начин е дисквалификация за моята задача, по друг е квалификация. Дисквалификацията е очевидна. Не искате да ви се чете лекция за неандерталския човек от неандерталец, а още по-малко за динозаврите от динозавър. И все пак, това ли е цялата история? Ако жив динозавър се влачеше бавно в лабораторията, нямаше ли всички да се огледаме, докато бягаме? Какъв шанс да разберем най-после как наистина се е движил, как е изглеждал, как е миришел и какви звуци е издавал! И ако неандерталецът можеше да говори, тогава, въпреки че техниката му на изнасяне на лекции можеше да се окаже много нескопосана, нямаше ли почти сигурно да научим от него някои неща за него, които и най-добрият модерен антрополог не би могъл да ни каже? Той щеше да ни разкаже, без да знае, че разказва. Едно нещо знам: Бих дал много, за да чуя някой древен атинянин, дори и глупав, да говори за гръцката трагедия. Дълбоко в себе си той щеше да знае толкова много неща, които ние напразно търсим. Във всеки един момент някоя случайна фраза би могла, неизвестно защо, да ни покаже къде съвременната наука от години е на грешен път. Дами и господа, заставам пред вас донякъде така, както би могъл да застане онзи атинянин. Аз чета като местен човек текстове, които вие трябва да четете като чужденци.

 

 

Виждате защо казах, че твърдението не е наистина високомерно; кой може да се гордее, че говори свободно майчиния си език или че се ориентира в бащината си къща? Моето твърдо убеждение е, че за да четете правилно литературата на Стария Запад, трябва да преустановите повечето от нагласите и да разкарате повечето от навиците, които сте придобили при четенето на модерната литература. И тъй като това е преценка на местен човек, твърдя, че дори защитата на моето убеждение да е слаба, фактът на моето убеждение е историческа даденост, на която трябва да отдадете пълно значение. По този начин, ако се проваля като критик, мога да бъда полезен като образец. Дори бих се осмелил да отида по-далеч. Не само от свое име, но и от името на всички останали мъже от Стария Запад, които може да срещнете, бих казал: използвайте образците си, докато можете. Няма да има още много динозаври.

 

___________

[1] J. Seznec, La Survivance des dieux antiques (London, 1940) trans. B. F. Sessions (Kingsport, Tennessee, 1953), P. 3

2 New York, 1920

3 A delicious passage in Comparetti, Vergil in the Middle Ages, trans. E. F. M. Benecke (London, 1895):, p. 241,

contrasts the Middle Ages with "more normal periods of history.

4 G. M. Trevelyan, English Social History (London, 1944), P. 92.

5 Etymologiarum, ed. W. A Lindsay, 2 vols. (Oxford, 1911), V. xxxix.

6 Не е сигурно, че който и да е от двата процеса, видян (ако можехме да го видим) sub specie aeternitatis (от перспективата на вечността), би бил по-важен, отколкото изглежда на историка на културата. Количеството на християнския (т.е. на каещия се и възроден) живот в една епоха, за разлика от „християнската цивилизация“, не може да бъде оценено от смъртните.

7  De Descriptione Graec. II, xxxvii.

8 Life of Milton

9 Essays in Criticism, Ill, 3 (July 1953).

10 В музиката има произведения, които изискват повече талант от изпълнителя, отколкото от композитора. Защо да не настъпи период, когато изкуството да се пише поезия ще бъде по-ниско от изкуството да се чете? Разбира се, тогава съперничещите си прочити ще престанат да бъдат " правилни " или " неправилни " и ще се превърнат във все по-малко блестящи " изпълнения.“

11 За тяхната идентичност виж Comparetti, Virgilio nel Medio Evo, ed. G. Pasquali (Firenze, 1943), P. xxii. Дължа тази справка на г-н G. C. Hardie

12 Както показват моите примери, подобни погрешни тълкувания могат сами по себе си да доведат до резултати, които имат стойност на въображение. Ако нямаше романтично изопачаване на Средновековието, нямаше да имаме Ева от Света Агнес. Има място както за оценяване на въображаемото минало, така и за осъзнаване на разликата му с реалното минало; но ако искаме само първото, защо да идваме в университет? (Темата заслужава много по-обстойно разглеждане, отколкото мога да дам тук.)

13 Сборник с няколко философски съчинения (Кеймбридж, 1662 г.).

 

* Edward Gibbon (1737- 1794) е английски есеист, историк и политик..(бел.прев)

**

Епитрахил – свещеническа одежда която се окачва на врата и се спуска по гърдите надолу.

Трабея- тип плащеница, която символизира царска власт

Латиклава- пришити цветни ленти към дрехите на римските сенатори, указващи висок ранг

Глашатайски табард- къса мъжка туника от средновековието, украсена с герб или хералдически образи

 

Тексът в оригинал в достъпен в тази библиотека: https://archive.org/details/DeDescriptioneTemporum

 

photo: wikimedia commons