Неутралитет или пристрастност

 

Цялата идея за неутралитет спрямо сегашната война на Русия срещу Украйна ме интригува в рамките на християнската гледна точка. Слабо ме интересува позицията на хора извън църквата. Но определено се опитвам да разбера защо християни и християнски общества защитават идеята за неутралитет- политически, личен, църковен. 

Струва ми се, че отчасти причина за такъв поглед към нещата идва от осакатен или непълен мироглед. Християнското учение поучава, че срещата с Христос, решението за покаяние и следване на Бога- всяко от тези неща е строго индивидуално и лично. Т.е. човек отговаря за себе си, за собствените си решения и грехове, за собствената си вина. Това е вярно. Не подлежи на спор. Но християнството са̀мо започва от тук. 

Алегорията на следните стихове е прекрасна, дълбокозначима: 

„Влезте през тясната врата, защото широка е вратата и просторен е пътят, които водят към погибел, и мнозина минават през тях, защото тясна е вратата и стеснен е пътят, които водят към живота, и малцина ги намират.“  Матей‬ ‭7:13-14‬ ‭НП‬‬

През тясната врата се влиза сам. Няма място за преминаване на групи. Вратата и пътят към погибел са широки, те са за безименните тълпи. 

Преди да познава Христос, човекът е изгубен. Дори в тълпата, той е сам. 

Но когато дойде при Христос, човекът вече не е сам. Той престава да бъде част от безименната тълпа, но става част от Христовата църква- общество от неповторими хора с неповторими имена и дарби, които се вплитат като части от тяло- с различни функции, но безкрайно ценни. 

Сега вече човек носи отговорност лично- но не само за себе си. Христовият човек е част от Църквата, за която носи отговорност- най- малкото за местното си общество.

Господ видимо възприема Своите Си като общност. Обръща се към тях като към едно цяло. Споровете Му с тях, похвалите Му- също са към общество. Вижте как Господното слово идеше чрез Пророците към целия Израел. Вижте как чрез апостолите Павел и Петър Господ говореше на църквите. Вижте как Бог порицава и хвали целокупните общества на седемте църкви в Откровение. 

До входа на Царството се стига поединично- само с Божията подкрепа. Влезеш ли през тясната порта, се отваря цял един свят- подобно на градината в Едем. И подобно на първото творение и първите му надзиратели, Бог очаква при това ново творение, при влизането в това ново за нас Царство, да се грижим, съзидаваме и надзираваме един друг. И провалът на обществото, в което живея и в което влиянието ми се усеща, става общ и личен провал. В този смисъл всички правим ученици- до тук Великото поръчение се изпълнява безотказно. Страшното е какви ученици сме и какви ученици правим.

Ето затова не разбирам идеята за неутралитет пред лицето на злото. По какъвто и да е от горещите проблеми на нашия свят- лъжи, измами, робство, войни, аборти, евтаназия и т.н. Хората нямат проблем да ги обсъждат абстрактно или философски. Но когато ножът опре до кокала и проблемът е конкретен, близо до нас, сега- ние ставаме неутрални, отказваме да съдим. Но има много голяма разлика между Божията повеля да не гледаме съчицата в окото на брат си и това да отсъждаме що е добро и зло. Двете неща по същността си представляват съдене- преценяване, премерване, отличаване на зло от добро. И Бог очаква от нас като хора, които са Го познали да можем да се справим и да не отбягваме такова преценяване. Неодобрението Му е единствено в мотивацията ни или избирателността на нашето съдене. 

Редното е да забележиш и съчицата и гредата- и в очите на ближния, и в своите очи. Редното е да мериш с една и съща праведна мярка. При всеки случай. 

Проблемът е, че понякога отказваме да мерим. Понякога пред лицето на голямо зло ние пазим неутралитет, отказваме да преценим. Псалмистът нарича смъртта “царството на мълчанието”- защо позволяме “царството на мълчанието” да владее над нас, щом сме живи? 

“Кой ще се надигне в моя полза срещу насилниците? Кой ще се застъпи за мене срещу тези, които вършат беззаконния? Ако Господ не беше мой помощник, много скоро душата ми щеше да живее в царството на мълчанието.” Псалми‬ ‭94:16-17‬ ‭