За чистотата и примесите

На Балканите се наблюдават няколко форми на объркано и пълно с примеси християнство. Някои се ширят удобно в евангелските, а други в православните среди- понякога се преплитат, а друг път враждуват помежду си. Много е трудно да се каже има ли и каква доза автентичност на вяра се влага в тези експресии, но на мен ми се струват еднакво неадекватни, повърхностни и заблуждаващи.

Тези форми са нещо такова:

„модерно- хип“ християнство

„окултно“ християнство

„национално и фолклорно“ християнство и

„фарисейско“ християнство.

„Хип“ християнството чете Писанията като лотарийни билетчета или колелото на късмета. Присвоява и приписва на личния живот на своя човек всякакви величествени обещания, дадени или пророкувани по отношение на Месията или еврейския народ. Набляга се на „царския“ аспект на вярата, а този на слуга се пренебрегва или преиначава така, че да не нарани усещането за личен, уникален и бляскав просперитет. Те са предимно патент на евангелските среди.

„Окултното“ християнство се занимава с всякакви спиритически битки, пророчества, прокоби, шумни служения, показни изцеления, екзорсизъм и прочие. В него с еднакво въодушевление се анатемосват демони, неудобни хора, болести и трудни ситуации и се „извикват в съществувание“ нови желани реалности. Тези неща са намерили своето място и сред евангелските и сред православните среди. Практиките може на пръв поглед да се различават, но са изключително сходни в своето ядро- нищо, че едните го наричат врачуване, а другите „свежо“ откровение, анатемосване/ освобождение и т.н.

Последователите на „Фолк“ християнството не са особено четливи- те ползват снимки на странни икони или детелинки, които се докосват, целуват или споделят за късмет. В тези среди редом до Христовото разпятие или даже над него се нареждат като святи: носиите, националния флаг, оцелелите езически практики, Тангра, траките, че даже и една матушка. Тях намираме в православните реалии.

„Фарисейското“ християнство е еднакво усвоено в православните и в евангелските среди. Същевременно този тип „християнство“ е най- враждуващ. Евангелските фарисеи ненавиждат „иконопоклонниците“ и всички възможни „православни“ или „езически“ ритуали. Те се считат за свише освободени от такива неща и натоварени с мисията да „освободят“ и всички останали. Това фарисейство почива на убеждения, че Христос е дошъл да постави меч между братя и християнството се изразява в битки за идеологични територии и всеки отпор е само убедително доказателство, че „Христос са мразели, нормално е да мразят и нас.“ Православното фарисейство има същият характер- то ненавижда всичко различно от себе и го счита за легитимен враг в своята форма на свещена война.

В екстремни случаи описаните по- горе са реални хора. Но в повечето случаи всеки от нас залита към някоя от тези канавки. Всички сме донякъде продукт на средата си, израстването и възпитанието от родители, приятели и училище. Всички строим някакви свои кули и тронове. И само ако сме достатъчно смирени ще се отърваваме от тях, ако позволим на Бог да влезе и да ги събаря.

К. С. Луис описва това много добре:

„Имам нужда от Христос, а не от нещо, което прилича на Него. …

Предполагам, че от изображенията има някаква полза, иначе не биха били толкова популярни. (Няма голяма разлика дали те са картини и статуи извън ума или въображаеми конструкции в него.) За мен обаче опасността от тях е по-очевидна. Образите на Святото лесно се превръщат в святи образи – свещени. Моята представа за Бог не е божествена идея. От време на време тази представа се налага да бъде разбивана. Самият Той я разбива. Той е великият иконоборец. Сякаш почти можем да кажем, че това разбиване е един от белезите на Неговото присъствие? Въплъщението е върховният пример; то съсипва всички предишни идеи за Месията. И повечето хора са „обидени“ от иконоборството; но блажени тези, които не са.

... Цялата реалност е иконоборческа.

... Не моята представа за Бог, а Бог.

... Да, и също не моята представа за моя съсед, а моя съсед. Защото не правим ли често тази грешка по отношение на хората, които са все още живи – които са с нас в една стая? Да говорим и да действаме не със самия човек, а с образа (почти като резюме), който сме си направили от него в собствените ни умове? И той трябва значително да се отклони от него, преди дори да забележим този факт. В реалния живот (това е един начин, по който се той различава от романите) думите и действията му, ако се вгледаме внимателно, едва ли са напълно „в негов стил“, едва ли са напълно „в негов стил“, тоест в това, което ние наричаме неговия характер.

... Всички си мислим, че сме “хванали цаката” един на друг.

… И през цялото това време може би отново градя кула с карти. И ако го правя, Той отново ще събори сградата. Той ще я събаря толкова често, колкото се окаже необходимо. Освен ако най-накрая не трябва да бъда отхвърлен като безнадежден и да бъда оставен да строя дворци от карти в ада завинаги; „равен сред мъртвите“.(Пс. 88:5)"

Откъсът е от "Наблюдение над една скръб."

Photo: Freepic AI generated