“Християнска апологетика” К. С. Луис (1945) (God in the dock)

 

Лекцията е изнесена пред духовници и служители на Англиканската църква

"Някои от вас са свещеници, а други лидери на младежки организации. И аз почти нямам право да ви поучавам. Свещениците трябва да учат мен, не аз да поучавам тях. Пък и никога не съм помагал в организирането на младежи и докато бях млад, успешно избягвах да бъда организиран. Ако се обръщам към вас, това е в отговор на молба, толкова настоятелна, че възприех изпълнението на молбата като послушание.

От мен се очаква да ви говоря за апологетика. Апологетика разбира се, означава защита. Първият въпрос е - какво възнамерявате да защитите? Християнството, разбира се: и християнството, така както го разбира църквата на Уелс. И тук- съвсем в началото трябва да се заема с една неприятна работа. Редовият енориаш остава с впечатлението, че в Англиканската църква често чуваме от нашите свещеници учение, което не е Англиканско Християнство. То може да се отклони от Англиканското Християнство по два начина:

(1) То може да бъде толкова „широко“, „либерално“ или „модерно“, че всъщност изключва всякакъв истински свръхестествен елемент и по този начин престава да бъде християнско изобщо.

(2) От друга страна, то може да е римско.

Разбира се, не е моя работа да ви давам определение какво представлява Англиканското Християнство - аз съм ваш ученик, а не ваш учител. Но аз настоявам, че където и да начертаете линиите, задължително е да съществуват ограничаващи линии, отвъд които вашата доктрина ще престане да се счита за Англиканска или Християнска: и предполагам също, че тези линии трябва да се появяват много по-скоро, отколкото си мислят много съвременни свещеници. Мисля, че е ваше задължение да фиксирате ясно границите в собствените си умове: и ако искате да ги преминете, трябва да смените професията си.

Това е ваше задължение не конкретно като християни или свещеници, а като честни хора. Тук има опасност духовенството да развие специална професионална съвест, която замъглява съвсем обикновения морален въпрос. Хората, които са преминали отвъд тези гранични линии и в двете посоки, са склонни да протестират, че съвсем искрено са стигнали до своите неортодоксални мнения. В защита на тези мнения те са готови да понесат обиди и да се лишат от професионално развитие. И започват да се чувстват като мъченици. Но с това те напълно пропускат онова, което толкова сериозно скандализира редовия църковен член. Ние никога не сме се съмнявали, че неортодоксалните мнения са искрени: това, от което се оплакваме, е че продължавате с вашето служение, след като сте започнали да поддържате тези неортодоксални мнения. Винаги сме знаели, че човек, който изкарва прехраната си като платен служител на Консервативната партия, може искрено да промени възгледите си и искрено да стане комунист. Това, срещу което възразяваме е, че той може искрено да продължи да бъде служител на консерваторите и да получава пари от една партия, докато подкрепя политиката на друга.

Дори когато по този начин сме изключили поучаване, което е в пряко противоречие с нашата професия, ние трябва да дадем още по- ясни дефиниции на нашата задача.

Ние трябва да защитаваме самото християнство - вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в Символа на вярата, изложена от Отците. Това трябва ясно да се разграничава от общата представа, която всеки от нас може да има за Бога и хората. Всеки от нас има своя индивидуален акцент, всеки поддържа в допълнение към вярата и много мнения, които му се струват съвместими с нея и верни, и важни. И е възможно да са такива. Но като апологети не е наша работа да ги защитаваме. Ние защитаваме християнството; не "моята религия". Когато споменаваме своите лични мнения, ние винаги трябва да правим съвсем ясна разликата между тях и самата вяра. Св. Павел ни даде образец за това в 1 Коринтяни 7:25, по определена тема, той няма дадена заповед от Господа, но дава „мнението си“. Така никой не остава със съмнение относно разликата в статута. Това разграничение, което честността изисква, дава на апологета и сериозно тактическо предимство. Голямата трудност е да накараш съвременната публика да осъзнае, че проповядваш християнството единствено и просто защото смяташ, че то е вярно; те винаги предполагат, че го проповядваш, защото то ти харесва или мислиш, че е добро за обществото или нещо подобно.

Едно ясно изложено разграничение между това, което вярата всъщност казва, и това, което бихте искали тя да каже или това, което вие разбирате, или това, което лично смятате за полезно или смятате за вероятно, принуждава аудиторията ви да осъзнае, че сте обвързани с вашите данни точно както ученият е обвързан с резултатите от експериментите; че не казвате само това, което ви харесва. Това веднага им помага да осъзнаят, че темата, която обсъждаме, е въпрос на обективни факти, а не лековати идеали и гледни точки. Второ, тази внимателна загриженост за запазване на християнското послание като нещо различно от собствените идеи има много добър ефект върху самия апологет. Тя го принуждава отново и отново да се вглежда в онези елементи от първоначалното Християнство, които лично той смята за неясни или отблъскващи. Той е спасен от изкушението да пропусне или да злослови, или да пренебрегва това, което намира за неприятно. А човекът, който се поддава на това изкушение, разбира се, никога няма да напредне в християнските знания. Защото очевидно доктрините, които човек намира за лесни са тези доктрини, които дават християнско потвърждение за истини, които човек вече е знаел. Съвсем естествено е новата истина, за която не сте знаели, че ви е необходима да бъде скрита именно в доктрините, които най-малко харесвате и най- малко разбирате. Същото нещо се случва в науката. Явлението, което е обезпокоително, и което не се вписва в настоящите научни теории, е явлението, което става причина да се преразгледат нещата и по този начин води до нови знания. Науката напредва, защото учените, вместо да бягат от такива обезпокоителни явления или да ги заглушават, постоянно ги търсят. По същия начин ще има напредък в християнските знания само когато приемем предизвикателството на трудните или отблъскващите доктрини. Едно "либерално" християнство, което се смята за свободно да променя вярата, когато вярата изглежда объркваща или отблъскваща, е в пълен застой. Напредъкът се постига само в съпротивляваща се материя.

От това произлизат последствия за личното разбиране на апологета. Има два въпроса, които той естествено ще си зададе:

(1) „В крак“ ли съм с последните течения в теологията?

(2) Дали устоявам твърдо сред всички тези (super monstratas vias) ветрове на учения?

Искам категорично да кажа, че вторият въпрос е далеч по -важният. Възпитанието ни и цялата атмосфера на света, в който живеем, ще направят така, че основното ни изкушение ще бъде това да се подлъгваме по нови ветрове от доктрини, а не да ги игнорираме. Много малка е вероятността да сме скрити на завет от тях, вместо това наистина е много вероятно да сме роби на модата. Ако човек трябва да избира между четенето на нови книги и четенето на стари, той трябва да избере старите, не защото те непременно са по -добри, а защото съдържат точно онези истини, които нашата епоха пренебрегва. Стандартът на неизменното християнство трябва стои ясен в съзнанието ни и точно спрямо този стандарт трябва да тестваме всяка съвременна мисъл. Всъщност на всяка цена трябва да не се движим с времето. Ние служим на Един, Който е казал: „Небето и Земята ще се променят, но думите ми няма да се изменят“.

До този момент ви говоря за богословския прочит. Научното разбиране е друг въпрос. Ако имате познания по някаква наука, е много желателно да продължите да я опознавате. Трябва да отговорим на сегашното научно отношение към християнството, а не на отношението, което учените са възприели преди сто години. Науката непрекъснато се променя и трябва да се опитаме да сме в крак с нея. По същата причина трябва да сме много предпазливи преди да се вкопчваме във всяка научна теория, която засега изглежда е в наша полза. Можем да споменем такива неща; но трябва да ги споменаваме мимоходом и без да твърдим, че са нещо повече от „интересни“. Изречения, започващи с: „Науката вече доказа“, трябва да се избягват. Ако се опитаме да основаваме нашата апологетика на някакво скорошно развитие в науката, обикновено ще открием, че точно когато сме положили финалните щрихи в нашия аргумент, науката вече е променила мнението си и тихо е оттеглила теорията, която използвахме като наш фундамент. Солиден и полезен принип тук е - Timeo Danaos et dona ferentes- „страхувам се от гърците, дори когато те идват с дарове.“ Докато сме на тема наука, позволете ми да се отклоня за момент. Вярвам, че всеки християнин, който е квалифициран да напише добра научно -популярна книга за която и да е наука, може да направи много повече с това, отколкото с някаква творба в апологетиката.

Ние сме изправени пред следната трудност. (Често) можем да накараме хората да обърнат внимание на християнската гледна точка за около половин час; но в момента, в който са напуснали лекцията ни или са приключили четенето на нашите статии, те се потапят обратно в свят, където противоположната позиция се приема за даденост. Докато съществува тази ситуация, широко разпространеният успех е просто невъзможен. Трябва да атакуваме линиите на комуникация на врага. Това, което искаме, не са още книжки за християнството, а повече книжки от християни по други теми, в които тяхното християнство се усеща. Можете да видите това най -лесно, ако погледнете от другата страна. Нашата вяра е малко вероятно да бъде разклатена от която и да е книга за хиндуизма. Но ако всеки път, когато четем елементарна книга по геология, ботаника, политика или астрономия, откриваме, че те подкрепят хиндуистки учения, това ще ни разтърси. Не книгите, написани в пряка защита на материализма, правят съвременния човек материалист; това правят материалистичните предпоставки във всички останали книги. По същия начин не книгите за християнството наистина ще смутят материалиста. Но той би се смутил, ако всеки път, когато потърсеше книга за лесно въведение в някаква наука, да се окаже, че най -добрата работа на пазара е написана от християнин. Първата стъпка към преобръщането на тази страна е поредица, продуцирана от християни, която може да победи издателства като Penguin и Thinkers Library на собствената им територия. Християнството в тези творби би трябвало да бъде латентно, а не натрапчиво: а познанията в тях разбира се да бъдат напълно почтени. Ако познанията (науката) се изкривяват в интерес на апологетиката, това би било грях и глупост.

Но - да се върна към първоначалната тема. Нашата задача е да представим това, което е вечно (което остава същото вчера, днес и утре) на конкретния език на нашата епоха. Лошият проповедник прави точно обратното: възприема идеите на нашата епоха и ги изопачава да подхождат на традиционния език на християнството. Така например той може да мисли за пенсионната и здравната реформа (Доклада Бевъридж) и да говори за идването на Божието царство. Ядрото на мисълта му е чисто съвременно; само повърхността е традиционна. А вашето поучение трябва да е вечно в основата си, но да носи модерно облекло. Това повдига въпроса за теологията и политиката. Най-близкото, което мога да достигна като уреждане на граничния проблем между тях, е следното: че теологията ни учи какви цели са желани и какви средства са законни, докато политиката ни учи какви средства са ефективни. Така теологията ни казва, че всеки човек трябва да има прилична заплата. Политиката казва с какви средства това може да се постигне. Теологията ни казва кои от тези средства са в съответствие със справедливостта и милосърдието. По политическия въпрос водителството не идва от откровение, а от естествено благоразумие, познаване на сложни факти и зрял опит. Ако притежаваме тези квалификации, разбира се, можем да заявим политическите си мнения: но тогава трябва да изясним съвсем ясно, че даваме личната си преценка и нямаме заповед от Господ. Не много свещеници имат тази квалификация. Повечето политически проповеди не учат паството на нищо повече от това, което пише във вестниците, за които е абониран проповедника.

Нашата голяма опасност в момента е да не би църквата да продължи да практикува обикновена мисионерска техника в това, което се е превърнало в мисионерска ситуация. Преди век нашата задача беше да назидаваме онези, които са били възпитани във вярата: настоящата ни задача е главно да обърнем и да обучаваме неверниците. Великобритания е също толкова част от мисионерското поле, колкото и Китай. Ако бяхте изпратени като мисионери в Бантус, щяхте да научите техния език и традиции. Нуждаете се от подобно обучение относно езика и умствените навици на вашите собствени необразовани и невярващи сънародници. Много свещеници са доста невежи по тази тема.

Каквито познания имам по въпроса, съм ги научил от лекции, които съм водил в лагерите на Кралските въздушни сили. В тях имаше предимно англичани и следователно някои от нещата, които ще кажа, може да не са от значение за ситуацията в Уелс. Вие ще отсеете това, което не важѝ.

(1) Намирам, че необразованият англичанин е почти пълен скептик по отношение на историята. Очаквах, че той няма да повярва на евангелията, защото съдържат чудеса; но всъщност той не им вярва, защото те касаят неща, случили се преди две хиляди години. По същата причина той не би повярвал в битката при Акциум, ако чуеше за нея. За хора, които са получили образование като нашето, това състояние на ума е много трудно за осъзнаване. За нас настоящето винаги е изглеждало като една част от огромен непрекъснат процес. В неговото съзнание настоящето обхваща почти цялото поле на възприятие. Отвъд него, изолирано от него и съвсем маловажно, е нещо, наречено „старите дни“- някаква малка комична джунгла, в която се скитат разбойници, кралица Елизабет, рицари в броня и т.н. След това (най-странното от всички) отвъд старите дни идва картина на „първобитния човек“. Той попада в категорията „наука“, а не „история“ и следователно се смята за много по-истински от старите дни. С други думи, в праисторията се вярва много повече, отколкото в историята.

(2) Той има недоверие (много рационално за нивото на познанията си) към древните текстове. Така един човек някога ми казваше: „Тези записи са написани в дните преди да съществува печатната преса, нали? И нямате оригиналния лист хартия, нали? И така, това, за което става дума, е, че някой е написал нещо и някой друг го е прешисал, а някой друг е преписал това и така нататък. Е, докато стигне до нас, ни най-малко няма да прилича на оригинала“ Това възражение е трудно за оборване, защото човек не може веднага да започне да преподава цялата наука на текстовата критика. Но в този момент тяхната истинска религия (т.е. вярата в „науката“) ми идва на помощ. Уверението, че съществува „наука“, наречена „текстова критика“, и че нейните резултати (не само по отношение на Новия завет, но и по отношение на древните текстове като цяло) са общоприети, обикновено се приема без възражения. (Едва ли е необходимо да подчертавам, че думата „текст“ не трябва да се използва, тъй като за вашата публика тя означава само „цитат от Писанията.“)

(3) Усещането за грях почти напълно липсва. Следователно нашата ситуация е много различна от тази на апостолите. Езичниците (и още повече прозелитите), на които те проповядваха, бяха преследвани от чувство за вина и естествено за тях Евангелието беше „добра новина“. Ние говорим на хора, които са били обучени да вярват, че всичко, което се обърква в света, е по вина на някой друг – капиталистите, правителството, нацистите, генералите и т.н. Те се обръщат към самия Бог като негови съдници. Те искат да знаят не дали могат да бъдат оправдани за грях, а дали Той може да бъде оправдан за създаването на такъв свят.

Когато атакувате тази фатална безчувственост, е безполезно да насочвате вниманието към:

(а) греховете, които слушателите ви не вършат, или

(б) нещата, които правят, но не смятат за грехове.

Обикновено те не са пияници. Те са предимно развратници, но пък не смятат, че развратът е грешен. Следователно е безполезно да се спираме на която и да е от тези теми. (В днешно време, когато контрацептивите премахнаха очевидния нежелан резултат от разврата, не смятам, че можем да очакваме хората да го признаят за грях, докато не приемат християнството като цяло.)

Не мога да ви предложа безпогрешна техника за събуждане на чувството за грях. Мога само да кажа, че според моя опит, ако човек започне от греха, който е бил негов основен проблем през последната седмица, много често се изненадва от начина, по който този подход постига целта. Но какъвто и метод да използваме, нашите постоянни усилия трябва да бъдат да отклоним ума им от обществените дела и „престъпления“ и да ги сведем до конкретни лични безобразия – към цялата мрежа от злоба, алчност, завист, несправедливост и самонадеяност в живота на „обикновените почтени хора“ като самите тях (и нас).

(4) Трябва да научим езика на нашата публика. И позволете ми да кажа в началото, че няма никаква полза да определяме a priori какво разбира или не разбира „простият човек“. Трябва да разберете от опит. Така повечето от нас биха предположили, че ако променим израза „нека правосъдието съди истинно и с безразличие“ на „истинно и безпристрастно“ това ще го направи по-разбираемо за необразованите; но един мой познат свещеник откри, че неговият клисар не вижда никаква трудност в думата безразличие („Това означава да не се прави разлика между един човек и друг“, обяснил той), но няма представа какво означава безпристрастно. По този въпрос за езика най-доброто, което мога да направя, е да направя списък с думи, които се използват от хората в смисъл, различен от нашия.

ИЗКУПЛЕНИЕ. Всъщност не съществува в говоримия съвременен английски език, въпреки че би била призната за „религиозна дума“. Доколкото предава някакъв смисъл на необразованите, мисля, че означава компенсация. Никоя дума няма да им опише какво имат предвид християните под изкупление: трябва да перифразирате.

СЪЩЕСТВО. (съществително) В популярната реч тази дума никога не означава „независим субект“. Често означава това, което трябва да наречем „личностно същество“ (напр. един човек ми каза „Вярвам в Святия Дух, но не мисля, че Той е същество!“)

КАТОЛИЧЕСКИ (ВСЕЛЕНСКИ). Означава папски.

МИЛОСЪРДИЕ. Означава (a) милостиня (b) „благотворителна организация“ (c) много по-рядко – снизхождение (т.е. „милосърдното отношение към човек се възприема като такова, което отрича или оправдава греховете му, а не като такова, което обича грешника въпреки тях).

ХРИСТИЯНИН. Този термин вече не включва почти никаква идея за вяра. Обикновено значи някакъв неясен одобрителен термин. Въпросът „Какво представлява християнинът?“ ми е задаван отново и отново. Отговорът, който искат да получат, е „Християнинът е почтен човек, който е безкористен и т.н.

ЦЪРКВА. Означава (а) свещена сграда, (б) духовенството. Думата с нищо не напомня за "събранието на всички верни хора". Обикновено се използва в лош смисъл. Пряката защита на църквата е част от нашите задължения; но използването на думата църква там, където няма време да се защити, отблъсква отзивчивостта и трябва да се избягва, когато е възможно.

ТВОРЧЕСКИ. Сега това означава просто „талантлив“, „оригинален“. Идеята за сътворението в теологичния смисъл отсъства от умовете им.

СЪЗДАНИЕ–ЖИВО СЪЩЕСТВО означава „нещо животинско“, „неразумно животно“. Такъв израз като „Ние сме само създания“ почти сигурно би бил разбран погрешно.

РАЗПЯТИЕ, КРЪСТ и т.н. Векове на химни и религиозни песни толкова са изчерпали тези думи, че сега те много слабо - ако изобщо могат- предават идеята за екзекуция чрез мъчения. По-добре е да перифразираме; и по същата причина да кажем бит с камшици вместо новозаветната дума бичуван.

ДОГМА. Използва се от хората само в лош смисъл, за да означава „недоказано твърдение, изказано по арогантен начин“.

НЕПОРОЧНО ЗАЧАТИЯ. В устата на необразования говорител това винаги означава раждането от Девата.

МОРАЛНОСТ означава целомъдрие.

ЛИЧНОСТ. Спорих поне десет минути с един човек относно съществуването на „личен дявол“, преди да открия, че личност за него означава нещо телесно. Подозирам, че това е широко разпространено. Когато казват, че не вярват в „личен Бог“, те често могат да имат предвид само, че не са антропоморфисти.

ПОТЕНЦИАЛЕН. Ако изобщо се използва, то е в инженерен смисъл: никога не означава „възможен“.

ПЪРВИЧЕН. Означава груб, тромав, недовършен, неефективен. „Първичното християнство“ изобщо не би означавало за тях това, което значи за вас.

ЖЕРТВА. Няма асоциации с храма и олтара. Те познават тази дума само в журналистическия смисъл („Нацията трябва да е готова за тежки жертви.“).

ДУХОВЕН. Означава преди всичко нематериален, нетелесен, но със сериозно объркване от християнската употреба на „дух“; оттук и идеята, че всичко, което е „духовно“ в смисъла на „без плътска чувственост“, е по някакъв начин по-добро от всичко плътско-чувствено: напр. те наистина не вярват, че завистта може да бъде толкова лоша, колкото пиянството.

ВУЛГАРНОСТ. Обикновено означава нецензурност или „непристойност“. Има лоши обърквания (и не само в необразованите умове) между: (а) мръснишко или похотливо: това, което е замислено да провокира похот. (б) Неприличното: това, което нарушава добрия вкус или приличието. (c) Вулгарност като неправолинейност: това, което е социално „низко“. „Добрите“ хора са склонни да смятат вулгарността от (b) за толкова грешна, колкото тази от (a), в резултат на което другите смятат вулгарността от (a) също толкова невинна, колкото тази от (b).

В заключение - трябва да преведете всяка част от вашата теология на народен език. Това е много обезпокоително и означава, че можете да кажете много малко за половин час, но е от съществено значение. Освен това е от най-голяма полза за вашата собствена мисъл. Стигнах до убеждението, че ако не можете да преведете мислите си на „необразован“ език, значи мислите ви са били объркани. Умението да превеждате е показател за това, че човек наистина е наясно със собствените си разбирания. Трябва да бъде задължително изискване в общия изпит за всяко ръкополагане да се превежда някакъв пасаж от богословско произведение на народно разбираем език.

Сега преминавам към въпроса за действителното настъпление. То може да е емоционално или интелектуално. Ако говоря само за интелектуалния вид, това не е защото подценявам другия, а защото нямам дарбите, необходими за осъществяването му и съответно не мога да дам съвет. Но искам да кажа най-категорично, че когато един оратор има тази дарба, директният евангелски призив от типа „Елате при Исус“ може да бъде толкова завладяващ днес, колкото е бил преди сто години. Виждал съм го в действие, предшествано от религиозен филм и придружено от пеене на химни, и то със забележителен ефект. Аз нямам тази способност, но тези, които я имат, трябва да я прилагат с всички сили. Чудя се дали идеалният мисионерски екип не трябва да се състои от един, който води с аргументи, и един, който (в най-пълния смисъл на думата) проповядва. Поставете аргументиращия първи, за да подкопаете интелектуалните предразсъдъци на слушателя; тогава нека евангелистът да отправи своя призив. Виждал съм това да се прави с голям успех. Но сега ще се занимавая само с интелектуалното настъпление. Non omnia possumus omnes (не всички умеем всичко).

И първо, една насърчителна дума.

Необразованите хора не са ирационални хора. Открих, че те ще изтърпят и следват мисълта в един доста продължителен дебат, ако карате бавно. Даже често, необичайното им носи наслада (защото рядко преди са влизали в дебат).

Не се опитвайте да разводнявате християнството. Не трябва да има никаква претенция, че можете да имате християнство без свръхестествения елемент. Доколкото виждам, християнството е точно религията, от която чудотворното не може да бъде отделено. Трябва откровено да се аргументирате за свръхестественото от самото начало.

Двете популярни „трудности“, с които вероятно ще трябва да се справите, са тези:

(1) „Сега, когато знаем колко огромна е Вселената и колко незначителна е Земята, е смешно да вярваме, че Богът на Вселената се интересува особено от нашите грижи.“ В отговор на това първо трябва да коригирате тяхната грешка относно един конкретен факт. Незначителността на Земята по отношение на Вселената не е съвременно откритие: преди близо две хиляди години Птолемей (Алмагест, кн. 1, гл. V) казва, че като отчитаме разстоянието от фиксираните звезди, земята трябва да се третира като математическа точка без особена величина. Второ, трябва да посочите, че християнството казва какво Бог е направил за човека; не казва (защото не знае) какво е правил или не е правил в други части на Вселената. Трето, може да си спомните притчата за едната изгубена овца. Ако земята е била специално търсена от Бог (което ние не знаем), това може да не означава, че тя е най-важното нещо във Вселената, а само че се е отклонила. И накрая, оспорете цялата тенденция да се приравняват концепциите за размер и важност. Дали слонът е по-важен от човека или кракът на човека е по-важен от мозъка му?

(2) „Хората са вярвали в чудеса в старите времена, защото тогава не са знаели, че те противоречат на законите на природата.“ Не е вярно- познавали са природните закони. Ако Св. Йосиф не е знаел, че девственото раждане е в противоречие с природата (т.е. ако не е знаел нормалния произход на бебетата), защо, след като е открил бременността на жена си, той е бил „готов да я напусне“? Очевидно нито едно събитие не би било записано като чудо, освен ако записващите не знаеха естествения ред на нещата и не виждаха, че това е изключение. Ако хората все още не знаеха, че слънцето изгрява от изток, те дори нямаше да се интересуват от това, че веднъж е изгряло от запад. Те нямаше да го запишат като чудо – изобщо нямаше да го запишат. Самата идея за „чудо” предполага познаване на законите на природата; не можете да имате концепция за изключение от правилото, ако нямате концепция за правило.

Много е трудно да се представят аргументи на популярно ниво за съществуването на Бог. И много от най-популярните аргументи ми се струват невалидни. Някои от тях вероятно са дошли от дискусия сред приятелски настроени членове на публиката. Това повдига целия проблем на „неудобния поддръжник“. Брутално (и опасно) е да го отблъснеш; но често е нечестно да се съгласиш с това, което той казва. Обикновено се опитвам да избягвам да казвам каквото и да било за валидността на неговия аргумент сам по себе си и отговарям: „Да. Това може да убедителни за вас и мен. Но се страхувам, че ако тръгнем по тази линия, нашият приятел тук отляво може да възрази за това и това...“

За щастие, макар и да е много странно, открих, че хората обикновено са склонни да чуят обсъждането на божествеността на нашия Господ, преди да стигнат до съществуването на Бог. В началото, когато имах възможност да изнясям по две лекции, обикновено посвещавах първата на обикновения теизъм; но скоро се отказах от този метод, тъй като изглеждаше, че предизвиква малък интерес. Броят на явните и категорични атеисти очевидно не е много голям.

Когато стигнем до самото Въплъщение, обикновено намирам, че може да се използва някаква форма на Aut Deus Aut Malus Homo (трилемата за Христос- моя бел.) Повечето от тях започват с идеята за „великия човешки учител“, който е обожествен от Неговите суеверни последователи. Трябва да се отбележи колко невероятно е това сред евреите и колко различно е от всичко, случило се на Платон, Конфуций, Буда, Мохамед. Собствените думи и твърдения на Господа (за които мнозина са доста невежи) трябва да бъдат ясно представени. (Целият случай, на популярно ниво, е много добре изложен във Вечният човек на Честъртън.)

Обикновено трябва да се каже и нещо за историчността на евангелията. Вие, които сте обучени теолози, ще можете да направите това по начини, по които аз не можах. Моята собствена реплика беше да кажа, че съм професионален литературен критик и считам, че знам каква е разликата между легенда и историческо писание: че евангелията със сигурност не са легенди (в известен смисъл те не са достатъчно добри като легенди): и че ако те не са история, тогава те са реалистична проза от вид, който изобщо не е съществувал преди осемнадесети век. Малки епизоди като писането на Исус в пръстта, когато Му доведоха жената, хваната в прелюбодеяние (които изобщо нямат доктринално значение) са белег за това.

Една от големите трудности е да държиш вниманието на публиката към въпроса за истината. Те винаги си мислят, че препоръчвате християнството не защото е вярно, а защото е добро. И в дискусията те всеки момент ще се опитват да избягат от въпроса „вярно – невярно“ към неща за добро общество, или морал, или доходите на епископите, или испанската инквизиция, или Франция, или Полша – или каквото и да било. Непрекъснато трябва да ги насочвате обратно, и отново обратно, към истинската тема.

Само така ще можете да подкопаете:

(а) Тяхното убеждение, че известна доза „религия“ е желателна, но няма нужда да се задълбочават в това. Човек трябва да продължи да изтъква, че християнството е твърдение, което, ако е невярно, няма значение, но ако е вярно, то е от безкрайно значение. Единственото нещо, което християнството не може да бъде, е нещо от средна важност.

(b) Тяхното твърдо неверие спрямо Член XVIII.(Член от англиканската Prayer Book, който казва, че спасението е само чрез Христос- моя бел.) Разбира се, трябва да се отбележи, че цялото спасение е само чрез Исус, не е необходимо да заключим, че Той не може да спаси онези, които не са Го приели изрично в този живот. И трябва (поне според моето мнение) да стане ясно, че ние не обявяваме всички други религии за напълно фалшиви, а по-скоро казваме, че в Христос всичко, което е истинско във всички религии, е завършено и съвършено. Но, от друга страна, където и да срещнем безсмислената идея, че две взаимно изключващи се твърдения за Бог могат да бъдат верни, трябва да я атакуваме.

Що се отнася до мен, понякога съм казвал на слушателите си, че единствените две неща, които наистина си струва да бъдат разгледани, са християнството и хиндуизмът. (Ислямът е просто най-голямата от християнските ереси, будизмът е просто най-голямата от хиндуистките ереси. Истинското езичество е мъртво. Всичко, което е било най-добро в юдаизма и платонизма, оцелява в християнството.) За един зрял ум всъщност не съществува безкрайно разнообразие от религии, които заслужават внимание. Можем salva reverentia (без особено благоговение) да разграничим религиите, както разграничаваме супите, на „застроени“(плътни) и „бистри“. Под плътни имам предвид онези религи, които имат оргии и екстази, мистерии и местни обекти на привързаност: Африка е пълна с плътни религии. Под бистри имам предвид онези, които са философски, етични и универсални: стоицизмът, будизмът и „Етичната църква“ са бистри религии.

Но, ако съществува истинска религия, тя трябва да е едновременно плътна и бистра: защото истинският Бог трябва да е направил и детето, и човека, и дивака, и гражданина, и главата, и корема. И единствените две религии, които изпълняват това условие, са хиндуизмът и християнството. Но хиндуизмът го изпълнява несъвършено. Бистрата религия на отшелника Брахман в джунглата и плътната религия на съседния храм вървят рамо до рамо. Отшелникът Брахман не се тревожи за храмовата проституция, нито поклонникът в храма за метафизиката на отшелника. Но християнството наистина събаря средната стена на преградата. То взима един новоповярвал от Централна Африка и му казва да се подчинява на просветената универсална етика: взима академичен сухар от двадесети век като мен и ми казва да постя преди да стигна до мистерията да пия от кръвта на Господ. Повярвалият дивак трябва стане бистър, аз трябва да стана плътен. Така човек разбира, че е стигнал до истинската религия.

И още нещо накрая. Открих, че нищо не е по -опасно за собствената вяра на човека от работата на апологета. Никоя доктрина на тази вяра не ми се струва толкова призрачна, толкова нереална както тази, която току що съм защитил успешно в публичен дебат. За момент изглежда сякаш тя се опира само мен: в резултат на това, когато се отдалечите от този дебат, тази доктрина изглежда не по -солидна от един слаб стълб. Ето защо ние , апологетите взимаме живота си в свои ръце и можем да бъдем спасени само когато непрекъснато се отделяме от мрежата на нашите собствени аргументи, както и от нашите интелектуални противници и влизаме в реалността - от християнската апологетика в Самия Христос. Ето защо и ние се нуждаем от непрекъсната помощ един към друг - oremus pro invicem (Нека се молим един за друг).