Говорене с притчи

В Евангелието на Матей, глава 13 Исус обрисува една картина на сеяч, който е излязъл да сее семена. Днес тази алегорична картина е позната и разбираема за почти всички в християнския свят. Но в самата случка, учениците на Христос реагираха по странен начин:

”Тогава се приближиха учениците Му и Му казаха: Защо им говориш с притчи? А Той им отговори: Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено. Защото, който има, на него ще се даде и ще има в изобилие; а който няма, от него ще се отнеме и това, което има. Затова им говоря с притчи, защото гледат, а не виждат; слушат, а не чуват, нито разбират. Спрямо тях се изпълнява пророчеството на Исая, което гласи: „С уши ще чувате, а никак няма да разберете; и с очи ще гледате, а никак няма да видите. Защото сърцето на тези хора е закоравяло. И с ушите си трудно чуват, и очите си затвориха; да не би да видят с очите си и да чуят с ушите си, и да разберат със сърцето си, и да се обърнат, и Аз да ги изцеля.“ А вашите очи са блажени, защото виждат, и ушите ви – защото чуват. Защото, истина ви казвам, че мнозина пророци и праведници са желали да видят това, което вие виждате, но не видяха, и да чуят това, което вие чувате, но не чуха.“ Матей‬ ‭13‬:‭10‬-‭17‬ РИ ББД‬

Този пасаж е от онези- щекотливите, които на пръв поглед казват едно, а при по- задълбочен размисъл казват нещо съвсем различно.

Най- напред странната реакция на учениците. “Защо им говориш с притчи?” Тези евреи имаха солидни старозаветни познания и все пак изглежда, че считаха притчата за неподходяща форма на проповядване, която по- скоро завоалира, отколкото разкрива дадена реалност. Странно, мнооого странно…

Притчата е литературен похват или жанр- най- често има формата на кратък разказ, чрез който се правят паралели и алегории с примери от материалния свят, които правят невидимия духовен свят по- разбираем. Думата идва от гръцкия термин παραβολή. В българския език сме запазили почти същата транслитерация- парабола. Класическата приказка е като по- голямата сестра на притчата- тя е разказ от същия вид, но с далеч по- богати: сюжет, литературни орнаменти и герои. Приказката (и притчата) е най- успешният и популярен начин да изградим своя светоглед и този на децата ни.

Човек би си помислил, че ораторските изяви на Христос бяха точно в десятката- и целяха да бъдат разбираеми, не объркващи.

Христос им отговори по начин, който поне привидно приема схващането на учениците. “Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено. Защото, който има, на него ще се даде и ще има в изобилие; а който няма, от него ще се отнеме и това, което има. Затова им говоря с притчи, защото гледат, а не виждат; слушат, а не чуват, нито разбират.”

Популярното самодоволно разбиране за този пасаж е, че Христос умишлено говори на едни хора разбираемо, а на други - точно обратното. И че на имащите дава, а нямащите ще ограби. Скандално.

Иронията (според мен) е, че Христос всъщност казваше точно обратното. Той говореше на всички чрез най- разбираемия възможен похват. Именно приказката и притчата са похватите, с които учим децата си и те разбират.

Може би това е причината Исус да ни напомня, че трябва да бъдем като деца- с широко отворени очи, уши и ум. У децата има несметно изобилие на възприемчивост, любопитство и желание за открития. Много често възрастният намира тези неща за безполезни. Така в този смисъл децата са тези, които имат и още ще им се даде, а възрастният е този, който постепенно убива своите способности за учене и вероятно ще загуби и каквото му е останало.

Сътворената реалност не е плоскост. Тя е изтъкана от безкрайни пластове и животът в нея прилича на вървене по ръба- в точките, в които на пръв поглед две противоречиви концепции се срещат и съществуват заедно. Библейският текст излага историята и структурата на тази реалност, в която са еднакво верни и неразривно преплетени на пръв поглед парадоксални или противоположни идеи. Такава реалност е много трудна за представяне чрез едноцветни категорични кратки сентенции. Тя може да бъде осъзната чрез опит, който доказва двуполюсното напрежение на живота и чрез наситени многопластови истории, изплетени с алегории, символизъм и метафори.

Затова никога не бива да разглеждаме библейския текст като едноцветна плитка плоскост. Той обяснява концепции, в които има доза парадокс. Например:

Бог е съвършено милостив и съвършено справедлив.

Бог е абсолютен суверен и все пак хората имат свободна воля и отговорност за своя живот.

Спасението е само чрез вяра и все пак Бог ще съди хората според делата им спрямо най- уязвимите.

Християнският живот е по благодат и все пак става чрез послушание.

Бог е трансцедентен и всевишен и все пак е близо до човека.

Библията е едновременно Божие и човешко слово.

През вековете християните са клонили към едната или другата крайност и дори са стигали до гонения едни спрямо други на базата на своите теологични различия. Разглеждането на библейските истини като само едната част на монетата е онова, което причинява мизерията на нямането- концепцията, че който няма, ще изгуби и малкото, което има.

Сещам се за епичната история на битката на волята между Бог и фараона преди излизането на Израил от Египет. В тази история Бог няколко пъти заяви, че ще закорави сърцето на фараона. Преди да помислите, че Бог измени генетично и авторитарно сърцето на фараона или упражни непреодолим психотропен натиск върху решенията му, трябва да забележите, че също толкова пъти се казва, че фараонът сам закорави сърцето си. Това отново показва богатството на боговдъхновения разказ. В онази битка опонентите бяха богове. От едната страна беше Яхве- Богът създател на всичко видимо и невидимо, единственият истинен Бог. От другата страна беше фараонът- онзи, който бе възприеман и сам се възприемаше като син на боговете, човекобог. Този човекобог градеше собствена реалност, в която нямаше място за отворени очи и уши, за попиване на откровение и знание. Гордостта на този човекобог не даваше място на нищо друго. Беше неизбежно появата и претенциите на Яхве да не закоравеят сърцето му. Той беше един от онези, на които и малкото което имаха им се отне.

Откъс от книгата на Исая описва същото:

”С уши непрекъснато ще чувате, но няма да схванете, и с очи непрекъснато ще гледате, но няма да разберете. Направи да закоравее сърцето на този народ и направи да натегнат ушите им, и затвори очите им, да не би да гледат с очите си и да слушат с ушите си, и да разберат със сърцето си, и да се обърнат и да бъдат изцелени.“ Исая‬ ‭6‬:‭8‬-‭10‬ РИ ББД‬

Бог е създал такава реалност, че когато човекът или народът, които вместо да са верни, са се превърнали в предатели, изкривили са душите си и са станали съучастници в кражби, взимане на подкупи, угнетяване на уязвимите (Исая‬ ‭1‬:‭21‬, ‭23‬) вкаменяват сърцата си, запушват ушите си и затварят очите си. Такива хора и такъв народ няма да схванат богатството на небесното изцеление. Нищо, че Бог го разкрива по възможно най- ясния начин.

Говоренето с притчи е най- разбираемият и проникновен вид изказ, който изразява в дълбочина концепция под формата на образна история. Притчите са притегателната магнитна сила, която събира плюса и минуса. Притчите дават благодатната възможност да възприемем богатството на сътворената реалност.

Photo: Freepic AI generated