Разсъждения върху Псалмите, К. С. Луис 6

 

VI „По-сладки от мед“

  В трагедията на Расин “Атали” хорът на еврейските момичета пее ода за първоначалното даване на Закона на планината Синай, която има забележителния рефрен ô charmante loi (Действие I, сцена iv).  Разбира се, няма как да стане — ще граничи с комичното — изразът да се преведе този „о, очарователен закон“.  Думата “очарователен” на английски се е превърнала в хладка и дори покровителствена дума;  използваме я за хубава вила, за книга, която е нещо по-малко от страхотна, или за жена, която е нещо по-малко от красива.  Как трябва да преведем charmante не знам;  "Очарователен?"  - "възхитителен?"  - "красив?"  Нито един термин не пасва съвсем.  Това, което е сигурно обаче, е, че Расин (могъщ поет, потопен в Библията) тук се приближава по-близо от всеки съвременен писател, който познавам, до това чувство, много характерно за определени псалми.  И това е чувство, което в началото ми се стори напълно объркващо. “Желателни са повече от злато, повече от изобилие чисто злато, и по-сладки от мед и от капките на медена пита.” (19:10). Човек може добре да разбере това, ако то се отнася за Божиите милости, Божиите посещения, Неговите атрибути.  Но това, за което всъщност говори поетът, е Божият закон, Неговите заповеди;  Неговите „решения“, както д-р Мофат добре превежда в стих 9 (защото „присъди“ тук очевидно означава решения относно поведението).  Това, което се сравнява със златото и меда, са онези „повеления“ (в латинската версия „укази“), които, както ни се казва, „радват сърцето“ (8).  Защото цялото стихотворение е за Закона, а не за „осъждение“ в смисъла, на който беше посветена първа глава. В началото това ми се струваше много озадачаващо.  „Не кради, не прелюбодействай“ – мога да разбера, че човек може и трябва да уважава тези „повеления“ и да се опитва да им се подчинява и да се съгласи с тях в сърцето си.  Но е много трудно да се проумее как биха могли да бъдат, така да се каже, вкусни, как тези неща въодушевяват.  Ако това е трудно във всеки един момент, то е двойно по- трудно, когато подчинението на едното или другото се противопоставя на някакво силно и може би само по себе си невинно желание.  Мъж, затворник на злощастния си предишен брак с някой лунатик или престъпник, който никога не умира - да няма възможност да се събере с жена, която той вярно обича, или гладен човек, оставен сам, без пари, в магазин, пълен с мирис и гледка на пресен хляб, печено кафе или свежи ягоди — могат ли тези човеци да счетат забраната за прелюбодейство или кражба за сладки като мед?  Те могат да се подчинят, може и да спазят „повелението“.  Но със сигурност по-уместно сравнение за тези заповеди би било клещите на зъболекаря или предната линия във война, отколкото нещо приятно и сладко.

Един добър християнин и сериозен учен, на когото веднъж зададох този въпрос, каза, че смята, че поетите имат предвид удовлетворението, което хората изпитват, знаейки, че са се подчинили на Закона;  с други думи, това са  „удоволствията на чистата съвест“.  Според него те биха означавали нещо много подобно на това, което Уърдсуърт е имал предвид, когато казва, че не познаваме нищо по-красиво от „усмивката“ на лицето на Дълга * – усмивката й, когато нейните заповеди са били изпълнени.  Би било прибързано от моя страна да се опитам да се различавам от такъв човек, а и неговото виждане със сигурност има страхотен смисъл.  Трудността идва от това, че изобщо не ми изглежда псалмистите да казват нещо подобно.

В 1:2 ни се казва, че добрият човек „се наслаждава в закона на Господа и в Неговия закон се поучава ден и нощ.” Да се ​​„поучава/ упражнява“ в него очевидно не означава да му се подчинява (въпреки че, разбира се, добрият човек ще направи и това), а да го изучава, както казва д-р Мофат, да го „изследва“.  Разбира се, „Законът“ тук не означава просто десетте заповеди, а цялото сложно законодателство (религиозно, морално, гражданско, наказателно и дори конституционно), съдържащо се в Левит, Числа и Второзаконие.  Човекът, който „задълбочено изследва“ закона, се подчинява на заповедта на Исус Навин (Исус Навин 1:8): “Тази Книга на закона да не се отдалечава от устата ти; но да размишляваш върху нея денем и нощем.” Това означава, измежду други неща, че Законът е за изучаване или, както трябва да кажем, „предмет”;  нещо, върху което ще има коментари, лекции и изпити.  И такива имаше. В този смисъл, тази част (религиозно погледнато, най-малко важната част) от това, което един древен евреин е имал предвид, когато е казал, че „се възхищава на Закона“, беше много подобно на това, което някой от нас би имал предвид, ако каже, че някой „обича“ историята, или физиката, или археологията .  Това може да означава напълно невинна — макар и, разбира се, просто естествена — наслада от любимата тема;  или, от друга страна, може да означава удоволствията от тщеславието, гордостта от собственото учене и последващото презрение към външните, които не споделят това удоволствие, или дори продажното възхищение от изследванията, които осигуряват собствената му стипендия и социално положение.

 Опасността от тази втора възможност, разбира се, се увеличава десетократно, когато въпросното изследване от самото начало е подпечатано като свещено.  Защото тогава опасността от духовна гордост се добавя към тази от обикновената педантичност и тщеславие.  Човек понякога (не често) се радва, че не е велик богослов- толкова лесно би могъл да сбърка в мисълта, че велик богослов е равно на добър християнин. Изкушенията, на които е изложен един велик филолог или велик химик, са тривиални в сравнение с горните.  Когато темата е свещена, гордите и умните хора могат да стигнат до мисълта, че външните хора, които не познават темата, са не просто по-низши от тях по умение, но и по-низши в очите на Бог;  както казаха свещениците (Йоан 7:49): “това простолюдие, което не знае закона, проклето е.” И тъй като тази гордост се увеличава, „предметът“ или изследването, което дава такава привилегия, ще става все по-сложно, списъкът на забранените неща ще се увеличава, докато дойде момент, в който да преживееш един ден без предполагаем грях ще заприлича на сложен степ-танц и тази ужасна оплитаща мрежа създава у едни себеправедност, а у други- непрестанна тревожност.  Междувременно „по-солидните въпроси на Закона“, самата праведност, се свива до незначителност под тази огромна обрасла плевел, така че законниците прецеждат комара и поглъщат камилата.

Така Законът, подобно на жертвоприношението, може да поеме собствен злокачествен живот и да работи срещу това, заради което е съществувал.  Както Чарлз Уилямс пише: „Когато средствата са автономни, те са смъртоносни“.  Това патологично състояние на Закона допринесе за радостното възприемане на Св. Павел на Христос като Избавител от Закона (не твърдя , че това е единствената или основната причина за това). Именно срещу същото това патологично състояние нашият Господ изрече някои от най-строгите Си думи;  то е грехът и същевременно с това наказанието на книжниците и фарисеите.  Но това не е тази страна на въпроса, която искам да подчертая тук, нито пък тя се нуждае от подчертаване сега.  Предпочитам да оставя Псалмите да ми покажат отново доброто, от което това лошо се е извратило. 

Както всички знаят, специално посветеният на закона псалм е 119, най-дългият в цялата колекция.  И всеки може би е забелязал, че от литературна или техническа гледна точка, той е най-формалният и сложният от всички.  Техниката се състои в използване на поредица от думи, които за целите на това стихотворение са повече или по-малко синоними (слово, повеления, заповеди, свидетелства и т.н.), и подреждането им през всяка секция от осем стиха  —които сами по себе си съответстват на буквите от азбуката.  (Това може да е доставило на древното ухо същия вид удоволствие, което получаваме от италианския метър, наречен Sestina, където вместо рими имаме едни и същи крайни думи, повтаряни в различен ред във всяка строфа.) С други думи, това стихотворение не е и не претендира, че е спонтанно излияние на сърцето като, да речем, Псалм 18. Това е структуриран модел, нещо, направено като бродерия, бод по бод, през дълги, тихи часове, с любов към темата и с наслада от бавната, прецизна изработка.

Сега, това само по себе си ми се струва много важно, защото ни допуска в съзнанието и настроението на поета.  Веднага можем да се досетим, че той чувстваше Закона донякъде така, както чувстваше своята поезия;  и двете включваха конкретно и любящо подравняване към един изкусен модел.  Това веднага намеква за един вид отношение, от което фарисейското схващане би могло по-късно да израсне, но което само по себе си, макар и не непременно религиозно, е съвсем невинно.  За онези, които не могат да симпатизират, това ще изглежда като самодоволство или педантичност (или като невротично суетене), но не е задължително да е някое от тези неща.  Може да е насладата от Реда, удоволствието “просто” да схванеш нещо- като при танцуването на менует.  Разбира се, поетът е наясно, че тук става дума за нещо несравнимо по-сериозно от менует.  Той също така е наясно, че е много малко вероятно самият той да постигне това съвършенство на дисциплината: “Дано се оправят пътищата ми, за да пазя Твоите повеления!” (5).  Към този момент пътищата му не са оправени и той не успява. Но усилието му да пази повеленията не произтича от робски страх.  Редът на Божествения разум, въплътен в Божествения Закон, е красив.  Какво друго да направи човек, освен да се опита да го възпроизведе, доколкото е възможно, в ежедневния си живот?  Неговото „удоволствие“ е в тези повеления (16);  да ги изучаваш е като да намериш съкровище (14);  те му влияят като музика, те са неговите „песни” (54);  имат вкус на мед (103);  те са по-добри от среброто и златото (72).  Тъй като очите на човек са все по-отворени, той вижда все повече и повече в тях и това предизвиква удивление (18).  Това не е самодоволство, нито дори прекомерна съвестност;  това е езикът на човек, запленен от морална красота.  Ако изобщо не можем да споделим неговия опит, ние ще бъдем губещите.  И все пак не мога да не си представя, че китайски християнин – такъв, чиято собствена традиционна култура е била, че „училищният преподавател е този, който да го доведе при Христос“ – би оценил този псалм далеч по- добре от повечето от нас;  защото това е стара идея в тяхната култура, идеята, че животът най- вече трябва да бъде подреден и че неговият ред трябва да възпроизвежда Божествен ред.

Но има още нещо от нашата вникване в това сериозно стихотворение.  На три пъти поетът твърди, че Законът е „истинен” или „истина” (86, 138, 142).  Намираме същото в 111:7, „всички негови заповеди са верни (в българския превод- непоколебими, моя бележка)“.  (Разбрах, че думата може да се преведе и като „неизменен“ или „солиден“; това, което в еврейския смисъл е „истинско“ е това, което „отговаря на реалността (holds water)“, това, което „не поддава“ или не се срива.)  Един съвременен логик би казал, че Законът е заповед и да се определя една заповед като  „вярна“ няма смисъл;  „Вратата е затворена“ може да е вярно или невярно, но „Затвори вратата“ не може.  Но мисля, че всички виждаме доста добре какво имат предвид псалмистите.  Те настояват, че в Закона се намират „истинските” или „правилните” или стабилните, добре обосновани насоки за живот.  Законът отговаря на въпроса „С какво ще очисти младежът пътя си?“  (119:9).  Той е като лампа, водител (105).  Има много съперничещи си посоки за живот, както показват езическите култури около нас.  Когато поетите наричат ​​насоките или „указанията“ на Яхве „верни“, те изразяват увереността, че тези, а не онези други, са „истинските“ или „валидните“ или неоспоримите;  че те се основават на самата природа на нещата и самата природа на Бог. С тази увереност те се позиционират безусловно на правилната страна на спора, възникнал много по-късно сред християните.  През осемнадесети век имаше ужасни теолози, които твърдяха, че „Бог не е заповядал някои неща, защото са правилни, но някои неща са правилни, защото Бог ги е заповядал“.  За да бъде напълно ясна позицията, един от тях дори каза, че макар, че така се е случило- Бог ни е заповядал да обичаме Него и един друг, Той със същия ефект може да ни заповяда да мразим Него и един друг и тогава омразата щеше да бъде нещо правилно.  Очевидно това беше просто (ези- тура) произволно Негово решение. Такава гледна точка, естествено, превръща Бог в един обикновен произволен тиранин.  Би било по-добре и по-малко нерелигиозно да не вярваме в никакъв Бог и да нямаме етика, отколкото да имаме такава етика и богословие като това.  Евреите, разбира се, никога не обсъждат тези неща абстрактно и философски.  Но от раз и напълно, те приемат правилната гледна точка, разсъждавайки реалистично.  Те знаят, че Господ е “праведен” (не само послушанието пред Господ е “праведно”) и Господ заповядва “праведност“, защото я обича (11:8). Той заповядва това, което е добро, защото е добро, защото Той е добър.  Следователно Неговите закони съдържат „истина“, присъща валидност, твърда реалност, вкоренени са в собствената Му природа и следователно са толкова солидни, колкото тази Природа, която Той е създал.  Но самите псалмисти го изразяват най-добре; “правдата Ти е като великолепните планини; законите Ти са бездна голяма;” ‬ (36:6‬).[3]  Тяхната наслада от Закона е наслада от това, че са се докоснали до твърдостта;  подобно на насладата на пешеходеца когато усети солидния път под краката си, след като лъжливо пряк дълго път го е спъвал в кални полета. Защото имаше и други пътища, на които липсваше „истина“.  Евреите имаха за свои непосредствени съседи, близки до тях по раса, както и по положение, езичници от най-лошия вид, езичници, чиято религия не беше белязана от нищо от онази красота или (понякога) мъдрост, които можем да намерим сред гърците.  Този фон направи „красотата“ или „сладостта“ на Закона по-видима;  не на последно място защото тези съседни езичници са били постоянно изкушение за евреите и може би в някои от екстремните си страни не са били толкова различни от тяхната собствена религия.  Изкушението е било в това да се обърнат към тези ужасни обреди в ужасни времена- например когато асирийците настъпваха.  Ние, които не толкова отдавна чакахме ежедневно нашествие на врагове, като асирийците, опитни и постоянни в систематична жестокост, знаем как са се чувствали.  Те бяха изкушени, тъй като Господ изглеждаше глух, да опитат онези ужасяващи божества, които изискваха много повече и следователно може би даваха повече в замяна. Но когато някой евреин в един по-щастлив момент или пък по-добър евреин дори в такъв труден момент, погледнеше тези форми на поклонение— когато разбираше за свещената проституция, свещената содомия и бебетата, хвърляни в огъня на Молох — неговия собствен „закон“, когато е поглеждал обратно към него, трябва да е блестял с необикновено сияние.  По-сладък от мед;  или ако тази метафора не подхожда на нас, които не са сладколюбиви като всички древни народи (отчасти защото имаме много захар), нека кажем като планинска вода, като чист въздух след тъмница, като спокойствие след кошмар.  И все пак, най-доброто изображение е в псалм 19-ти. Считам тази поема за най- великата  в Псалтира и за един от най-великите текстове в света.  Повечето читатели ще запомнят структурата му;  шест стиха за природата, пет за закона и четири - лична молитва.  Истинските думи не предоставят логическа връзка между първото и второто движение.  В това отношение техниката му наподобява тази на най-модерната поезия.  Един съвременен поет би преминал с подобна рязкост от една тема в друга и ще ви остави сами да откриете свързващата нишка.  Но той вероятно би направил това съвсем умишлено;  той може да има, макар целенасочено да я е прикрил, съвършено ясна и съзнателна връзка в собствения си ум, която би могъл да ви изрази в логическа проза, ако иска.  Съмнявам се, че древният поет е бил такъв.  Мисля, че той е чувствал инстинктивно, без усилие и без да разсъждава върху това, толкова тясна връзка, наистина (за въображението му) такава идентичност между първата тема и втората, че преминава от едната към другата, без да осъзнава, че е направил някакъв преход.  Първо той мисли за небето;  как ден след ден смайващата картина, която виждаме там, ни показва великолепието на своя Създател. Тогава той мисли за слънцето, мадоженската радост на изгрева му, невъобразимата скорост на ежедневното му пътуване от изток на запад.  И накрая, за неговата горещина;  не, разбира се, меката топлина на нашия климат, а безоблачните, ослепителни, тиранични лъчи, които удрят хълмовете, претърсвайки всяка пукнатина.  Ключовата фраза, от която зависи цялото стихотворение, е „няма нищо скрито от топлината му“.  Той пронизва навсякъде със своя силен, чист плам.  Тогава изведнъж, в стих 7, той говори за нещо друго, което на него едва ли му изглежда като нещо друго, защото е толкова подобно на всепронизващата, всеоткриваща слънчева светлина.  Законът е „съвършен“, Законът дава светлина, той е чист и вечен, той е „сладък“.  Никой не може да добави нещо над Закона, и нищо не може да ни приближи по-пълно до старото еврейско усещане за Закона;  сияен, суров, очистващ, въодушевяващ.  Едва ли е нужно да добавяме, че този поет е напълно свободен от себеправедност и последната част се занимава с неговите „тайни грешки“.  Както е усещал слънцето, може би в пустинята, да го издирва във всяко кътче на сянка, където се е опитвал да се скрие от него, така той чувства, че Законът претърсва всички скривалища на душата му.

Доколкото тази идея за красотата, сладостта или скъпоценността на Закона е възникнала от контраста на околните форми на езичество, скоро може да имаме повод да я възстановим.  Християните все повече живеят на духовен остров;  нови и съперничещи начини на живот го заобикалят от всички посоки и  все път техните приливи и отливи идват по-нагоре по плажната ивица.  Нито един от тези нови начини все още не е толкова мръсен или жесток, колкото някакво семитско езичество.  Но много от тях пренебрегват всички индивидуални права и вече са достатъчно жестоки.  Някои придават на морала изцяло нов смисъл, който не можем да приемем, други отричат, че морал изобщо е възможен.  Може би всички рязко ще се научим да ценим чистия въздух и „сладката разумност“ на християнската етика, която в една по-християнска епоха може да сме приемали за даденост.  Но, разбира се, ако го направим, тогава ще бъдем изложени на опасност от самодоволство.  Може да стигнем до там да „благодарим на Бога, че не сме като другите хора“.  Това е най-голямата трудност за мен, поставена от Псалмите. 

*Луис има предвид поемата “Ода за Дълга” на Уилям Уърдсуърт, в която Дългът е описан като дъщеря на Божия глас. Ето част от поемата: 

Ода за Дълга

УИЛЯМ УЪРДСУЪРТ /1770 - 1850/

Сурова дъщеря на Божия глас!  

О Дълг!  ако ти харесва името такова, 

Ти си Пътеводна светлина, тояга, 

що проверява грешните и порицава;

… 

Строг законодател!  И все пак носиш

най-сладка благодат от Божеството;

Не познаваме нищо толкова красиво

каквото е усмивката на твоето лице.