Разсъждения върху псалмите, К. С. Луис 4

IV.  Смърт в псалмите

 Според моята политика да започвам първо с това, което е най-непривлекателно, сега трябва да продължа към себеправедността в много от псалмите.  Но не можем добре да се справим с нея, докато не бъдат прегледани някои други неща.  Първо се обръщам към една много различна тема.

Нашите предци изглежда са чели Псалмите и останалата част от Стария Завет с впечатлението, че авторите са писали с едно дълбоко и пълно разбиране на християнската теология;  основната разлика е, че Въплъщението за нас е нещо вече записано, за тях е било нещо предсказано.  По-специално, те рядко са се усъмнявали дали древните автори, като нас, са имали интерес към живота отвъд смъртта, страхували са се от осъждение и са се надявали на вечна радост.

В нашата версия на Молитвеника, а вероятно и в много други, някои пасажи почти неустоимо създават това впечатление.  Така в 17:14 четем за нечестивите хора, „които имат своя дял в този живот“.  Читателят християнин неизбежно чете в това (и Ковърдейл, преводачът, очевидно също така го е разбрал) контраста описан от нашия Господ между богаташа, който имаше своите блага тук на земята, и Лазар, който ги имаше във вечността;  същият контраст, който се загатва в Лука 6:24 – „Горко на вас, богатите, защото приехте утехата си“.  Но съвременните преводачи не могат да намерят нищо подобно в реалния иврит.  В действителност този пасаж е само едно от проклятията, които разглеждахме в предишната глава.  В 17:13 поетът моли Бог да „повали“ (в превода на д-р Мофат „смаже“) нечестивите;  в стих 14 му хрумва по- изтънчен вариант на същото. Да, смачкай ги, но първо ги остави  „да имат своя дял в този живот“.  Убий ги, но първо им докарай лоши времена, докато са живи.

Отново в 49 имаме “нито един не може никак да изкупи брат си… Защото толкова скъпо е струвал откупът на душата им, че всеки трябва да се остави от това завинаги),” (7, 8).  Кой не би помислил, че това се отнася до изкупителното дело на Христос?  Никой човек не може да „спаси” душата на друг.  Цената на спасението е тази, която само Божият Син би могъл да плати;  както се казва в химна, нямаше друг „достатъчно добър, за да плати цената”.  Самото формулиране на нашата версия засилва ефекта – глаголът „откупи“, който (извън заложния бизнес) сега се използва само в богословски смисъл, както и миналото време на глагола “струва”. Не „струва“, но е “струвал” - сякаш се визира, че е струвал веднъж завинаги на Голгота.  Но очевидно еврейският поет е имал предвид нещо съвсем различно и много по-обикновено.  Той просто има предвид, че смъртта е неизбежна.  Както го превежда д-р Мофат: „Никой не може да се откупи.  Никой не може да купи за някаква цена от Бог живот, който никога няма да свърши (откупът на душата е твърде скъп).”

В този момент мога да си представя как един запален любител на псалмите възкликва: „О, досаждай на големите учени и съвременните преводачи!  Няма да им позволя да ми развалят цялата Библия.  Нека поне да задам два въпроса: (i) Не извъртаме ли твърде много идеята за съвпадението, за да искаш от мен да повярвам, че не веднъж, а два пъти, в една и съща книга, просто по случайност (грешни преводи, лоши ръкописи или какво ли още не)  толкова успешно се имитира езика на християнството?  (ii) Искаш да кажеш, че старите значения, които винаги сме придавали на тези стихове, просто трябва да бъдат премахнати?“  И двата въпроса ще бъдат разгледани в следващата глава.  За момента ще кажа само, че на втория моят личен отговор е уверено Не. Връщам се към това, което смятам за факт.

Изглежда съвсем ясно, че в повечето части на Стария Завет има малка или никаква вяра в бъдещ живот;  със сигурност няма вяра, която да има някакво религиозно значение.  Думата, преведена като „душа” в нашата версия на Псалмите, означава просто „живот”;  думата, преведена като „ад“, означава просто „земята на мъртвите“, състоянието на всички мъртви, както добри, така и лоши, Шеол.

 Трудно е да се разбере как един древен евреин е мислил за Шеол.  Не е нещо, за което би искал да мисли.  Религията му не го подтиква да мисли за това.  Нищо добро не можеше да излезе от мисълта за това.  Напротив- може би нещо лошо.  Това беше състояние, за което се смяташе, че е място, от което много зли хора като Вещицата от Ендор могат да извикат призрак.  Но призракът не ни каза нищо за Шеол;  той беше извикан единствено, за да каже неща за нашия собствен свят.  Или пък ако си позволите нездравословен интерес към Шеол, може да бъдете привлечени в една от съседните форми на езичеството и „да ядете от приноса на мъртвите“ (106:28). Зад всичко това може да се различи една концепция, която не е специално еврейска, но е обща за много древни религии.  Гръцкият Хадес е най-познатият пример сред съвременните хора.  Хадес не е нито рай, нито ад;  той е почти нищо.  Говоря за народните вярвания;  разбира се, философи като Платон имат ярка и положителна доктрина за безсмъртието.  И разбира се, поетите могат да пишат фантазии за света на мъртвите.  Те често нямат нищо общо с истинската езическа религия, също както фантазиите, които можем да пишем за други планети, нямат общо с истинската астрономия.  В истинските езически вярвания за Хадес едва ли си струваше да се говори;  свят на сенки, на гниене.  Омир (вероятно далеч по-близо до действителните вярвания от по-късните и по-сложни поети) представя призраците като несмислени.  Те бърборят безсмислено, докато някой жив човек не им даде да пият жертвена кръв. Как са възприемали Хадес гърците по негово време е поразително показано в началото на Илиада, където той казва за хората, убити в битка, че „душите им“ са отишли ​​в Хадес, но „самите мъже“ са били изядени от кучета и лешояди.  Тялото, дори мъртвото тяло, е самият човек;  призракът е само един вид отражение или ехо.  (Мрачният импулс понякога е минавал през ума ми да се чудя дали всичко това е всъщност е вярно; че просто естествената съдба на човечеството, съдбата на неизкупеното човечество, е точно това – да се разгради - и душата, и тялото; да бъде  безсмислена психическа утайка. Ако е така, идеята на Омир, че само напитка от жертвена кръв може да върне разума на призрак, тя би била една от най-поразителните сред многото езически опити да се напипа истината.) Подобна концепция, неясна и периферна дори в езичеството, става подобна и в юдаизма.  Шеол е дори по-затъмнен, в по- заден фон и от Хадес.  Той е отдалечен на хиляди мили от центъра на еврейската религия;  особено в псалмите.  Те говорят за Шеол (или „ад“ или „яма“) толкова, колкото човек говори за „смърт“ или „гроб“, човек който не вярва в каквото и да е бъдещо състояние — човек, за когото мъртвите са просто  мъртви- просто нищо, то тогава няма какво повече да се каже. За звсеки внимателен читател, в много пасажи това е съвсем ясно, дори и в нашия превод. Най-ясният от всички е викът в 89:46: “Помни колко е кратко времето ми; за каква суета си създал всички човешки синове!” В крайна сметка всички стигаме до нищо.  Следователно “всеки човек е само лъх.” (39:6).  Мъдрият и глупавият имат еднаква съдба (49:10).  Веднъж мъртъв, човек вече не се покланя на Бог;  „Пръстта ще те славослови ли?“  (30:9);  “защото в смъртта не се споменава за Тебе“ (6:5).  Смъртта е „земята“, където не само светските неща, но всички неща са „забравени“ (88:12).  Когато човек умре, „всичките му замисли загиват“ (146:4).  Всеки човек „ще последва рода на бащите си и никога няма да види светлина” (49:20): той отива в тъмнина, която никога няма да свърши. На други места, разбира се, звучи така, сякаш поетът се моли за „спасението на душата си” в християнския смисъл.  Почти със сигурност не е така.  В 30:4 “Господи, Ти изведе душата ми от ада” означава „ти ме спаси от смърт“.  “Връзките на смъртта ме обвиха и мъките на преизподнята ме намериха“ (116:3) означава „Смъртта поставяше примки за мен, почувствах съраданието на умиращ човек“ – както имаме израз „Бях на прага на смъртта.”

Както всички знаем от Новия завет, юдаизмът се е променил значително в това отношение по времето на нашия Господ.  Садукеите се придържаха към стария възглед.  Фарисеите и очевидно много други вярваха в живота в отвъдния бъдещ свят.  Кога, на какви етапи и (под ръководството на Бога) от какви източници се е промъкнала тази нова вяра, не е част от нашата настояща тема.  Повече ме вълнува да се опитам да разбера отсъствието на такава вяра, в разгара на интензивно религиозно чувство, през по-ранния период.  За някои може да изглежда удивително, че Бог, след като е разкрил толкова много от Себе Си на тези хора, не е счел, че трябва да ги научи на това. Сега, това мен не ме учудва.  От една страна, имаше нации, близо до евреите, чиято религия се занимаваше предимно с отвъдния живот.  Когато човек чете за древния Египет се създава впечатление за култура, в която основна задача на живота е опитът да се осигури благополучието на мъртвите.  Изглежда, че Бог не е искал избраните хора да следват този пример.  Може да попитаме защо.  Възможно ли е хората да бъдат прекалено загрижени за вечната си съдба?  В известен смисъл, колкото и парадоксално да звучи, трябва да отговоря, да.

Защото ми се струва, че в действителност щастието или нещастието отвъд смъртта, просто сами по себе си, дори не са религиозни теми.  Човек, който вярва в тях, разбира се, ще бъде разумен да се стреми към едното и да избягва другото.  Но това изглежда няма нищо общо с религията подобно на грижата за здравето или спестяването на пари за старостта.  Единствената разлика тук е, че залозите са много по-високи.  А това означава, че с реална и твърда убеденост, предизвиканите от това надежди и тревоги са огромни.  Но те не са по тази причина по-религиозни.  Те са надежди за себе си, тревоги за себе си.  Бог не е в центъра.  Той все още е важен само заради нещо друго.  Всъщност такава вяра може да съществува без изобщо да се вярва в Бог.  Будистите са много загрижени за това какво ще се случи с тях след смъртта, но не са, в никакъв истински смисъл, деисти. Следователно наистина е много възможно, когато Бог е започнал да се разкрива на хората, да им покаже, че само Той (и нищо друго) е тяхната истинска цел и удовлетворението на техните нужди и че Той има претенции към тях единствено на базата на това, което е Той, напълно отделно от всичко, което Той може да даде или отнеме; може би е било абсолютно необходимо това откровение да не започва с никакъв намек за бъдещо Блаженство или бъдеща Погибел.  Това не са правилните начални  точки.  Ефективната вяра в тях, идваща ненавременно бързо, може дори да направи почти невъзможно развитието на (така да го наречем) апетит към Бог;  лични надежди и страхове, твърде очевидно вълнуващи, се наместват първи там.  По-късно, когато след векове на духовно обучение, хората са се научили да желаят и да се покланят на Бога, да се задъхват по Него „както пъхти елен”, това вече е друг въпрос. Защото тогава онези, които обичат Бога, ще желаят не само да Му се наслаждават, но и „да Му се наслаждават завинаги“ и ще се страхуват да не Го загубят.  И именно през тази врата може да влезе една истинска религиозна надежда за Рая и страх от Ада;  като следствие от вяра, която вече е съсредоточена върху Бог, а не като неща с някаква независима или присъща на тях самите тежест.  Може дори да се спори, че в момента, в който „Раят“ престане да означава съюз с Бог, а „Адът“ да означава отделяне от Него, вярата в едното и другото е пакостно суеверие;  тъй като тогава имаме, от една страна, просто „компенсаторна” вяра („втора серия” на тъжната история на живота, в която всичко „ще се оправи”) и, от друга, кошмар, който кара хората в да се крият в убежище или ги прави гонители. За щастие, чрез доброто Божие провидение, силна и устойчива вяра от такъв егоистичен и субрелигиозен вид е изключително трудна за поддържане и вероятно е възможна само за тези, които са леко невротични. Повечето от нас откриват, че вярата ни в бъдещия живот е силна само когато Бог е в центъра на нашите мисли;  че ако се опитаме да използваме надеждата за „небето“ като компенсация (дори и за най-непорочната и естествена мизерия, тази, която е причинена от тежка загуба), тя се разпада.  При тези условия тя може да се поддържа само с упорити усилия на контролирано въображение;  а дълбоко в себе си знаем, че въображението е наш продукт.  Що се отнася до Ада, често съм бил поразен, докато чета „проповедите за адския огън“ на нашите по-стари богослови, от отчаяните усилия, които полагат, за да представят пред своите слушатели тези ужаси по- ярки, от удивлението им, че хора, над които са надвиснали такива ужаси могат да живеят толкова небрежно. Но може би това не е наистина смайващо.  Може би богословите привличат, на ниво егоцентрично благоразумие и егоцентричен терор, към вяра, която на това ниво не може наистина да съществува като постоянно влияние върху поведението — макар че, разбира се, може да бъде разпалено за няколко пламенни минути или дори часове. Но, всичко това е само мнението на един човек.  И може да бъде неоправдано повлияно от собствения ми опит.  Защото на мен (казах го в друга книга, но повторението е неизбежно) беше позволено цяла година да вярвам в Бог и да се опитвам — по някакъв препъващ се начин — да Му се подчиня, преди да ми бъде дадена каквато и да е вяра в бъдещия живот.  И тази година винаги ми се е струвала много ценна.  Следователно може би е естествено да подозирам подобна ценност у вековете, през които евреите са били в същото положение.  Без съмнение могат да бъдат разгледани и други възгледи.

Разбира се, сред древните евреи, както и сред нас, е имало много различни нива.  Не всички от тях, може би и никой от тях в определени периоди от време, са били заинтересовани по тези теми, както и ние.  Това, което по онова време е изпълвало мястото, което по-късно беше заето от надеждата за небето (боя се, че твърде често тази надежда е желана главно като бягство от ада), разбира се, беше надеждата за мир и изобилие на земята.  Това само по себе си е било не по-малко (но всъщност не и повече) субрелигиозно, отколкото благоразумните грижи за отвъдния свят.  Не е било толкова лично и егоцентрично, колкото нашите собствени желания за земен просперитет.  Индивидът като такъв, в онези древни времена, изглежда е бил не толкова осъзнат като себесамостоятелност и е бил в много по-малка степен отделен от другите.  Той не е разграничавал толкова рязко собствения си просперитет от този на нацията и особено на собствените си потомци.  Благословиите за нечие далечно потомство са били благословии за самия човек.  Всъщност не винаги е лесно да се разбере дали говорещият в псалма е отделният поет или самият Израел.  Подозирам, че в някои случаи на поетът дори не му е хрумвал този въпрос. 

Но сериозно ще се заблудим, ако предположим, че тези светски надежди са единственото нещо в юдаизма.  Те не са характерното нещо за него, нещото, което го отличава от древните религии.  И забележете тук странните пътища, по които Бог води Своя народ.  Век след век, чрез удари, които ни се струват безмилостни, чрез поражение, изгнание и клане, на евреите е внушено, че земният просперитет всъщност не е сигурната или дори вероятната награда от връзката с Бог.  Всяка надежда е била разочарована.  Урокът, преподаван в Книгата на Йов, беше мрачно илюстриран на практика.  Подобно преживяване със сигурност би унищожило една религия, която няма друг център освен надеждата за мир и изобилие с „всеки човек под своята лоза и собствената си смокиня“.  И, разбира се, много от тях „отпаднаха“.  Но удивителното е, че религията не е унищожена.  В най-добрите си представители тя става по-чиста, по-силна и по-дълбока.  Чрез прилагането това ужасно дисциплиниране тя е насочена все повече към истинския си център.  Това ще бъде тема на следващата глава.