Разсъждения върху псалмите К. С. Луис 1 и 2

Разсъждения върху псалмите

К. С. Луис

I Въведение

“Това не е научен труд. Аз не съм хебраист, нито висш критик, нито античен историк, нито археолог.  Пиша към неуките за неща, в които аз самият съм неук.  Ако е необходимо извинение (а може би е) за написването на такава книга, моето извинение би било нещо подобно.  Често се случва така, че двама ученици заедно успяват да си помогнат в решаването на трудните задачи в домашната работа по-добре отколкото учителя би им помогнал. 

защото, когато самият аз като учител се опитвах да отговарям на въпроси, които ми задаваха учениците, понякога само след минута виждах на лицата им това изражение, което ме уверяваше, че те изпитват точно същото разочарование, което бях претърпял аз от собствените ми учители.  Съученикът може да помогне повече от учителя, защото знае по-малко.  Трудността, която искаме той да ни обясни, е тази, с която той се е сблъсквал наскоро.  Експертът е срещнал тази трудност толкова отдавна, че я е забравил.  Сега той вижда цялостно този предмет-  в толкова различна светлина, че не може да си представи какво наистина затруднява ученика;  той вижда дузина други трудности, които би трябвало да го тревожат, но за ученика това не е така.

И така, в тази книга аз пиша като един любител към друг, говоря за трудностите, които съм срещал, или проблясъците, които съм придобил, когато чета Псалмите, с надеждата, че това може поне да заинтригува, а понякога дори да помогне на други читатели дилетанти.  В книгата аз просто "сравнявам бележки", без да имам претенциите да поучавам. На някои хора може да им се стори, че съм използвал псалмите само като куки, на които да закача поредица от различни есета.  Не знам дали щеше да навреди, ако бях написал книгата по този начин, и нямам възражения, ако някой реши да я чете по този начин.  Но всъщност не беше написана така.  Мислите, които съдържа тази книга са тези, към които бях подтикнат при четенето на Псалмите- понякога породени от моята наслада в тях, понякога от срещата с това, на което в началото не можех да се насладя.

Псалмите са написани от много поети и в много различни исторически периоди.  Вярвам, че някои пслами може да ги отнесем към периода от царуването на Давид;  Мисля, че някои учени допускат, че Псалм 18 (малко по-различна негова версия се среща в 1 Царе 22) може да е от самия Давид.  Но много от тях са от период след „пленничеството“, което би трябвало да наречем депортирането във Вавилон.  В една научна работа хронологията би била първото нещо, което трябва да се определи, но в книга от този вид нищо повече не трябва или не може да се каже по този въпрос. Това, което трябва да се каже обаче, е, че Псалмите са стихотворения и поеми, предназначени за пеене: не доктринални трактати, нито дори проповеди.  Тези, които говорят за четене на Библията „като литература“ понякога имат предвид, мисля, че я четат, без да обръщат внимание на основното нещо, за което става дума;  също като четене на Бърк без интерес към политиката или четене на Енеида без интерес към Рим.  Това ми се струва безмислено.  Но има един по-разумен смисъл, в който Библията, тъй като все пак е литература, не може да се чете правилно, освен като литература;  също и различните части от нея би трябва да се четат като различните видове литература, които са.  Най-категорично Псалмите трябва да се четат като стихотворения;  като лирика, с всички волности и всички формалности, с хиперболите, с емоционалните, а не логическите връзки, които са присъщи на лириката.

Те трябва да се четат като стихотворения, за да бъдат разбрани;  както френски трябва да се чете като френски или английски като английски.  В противен случай ще пропуснем това, което се намира в тях и ще си помислим, че виждаме в тях нещо, което го няма. 

Тяхната главна формална характеристика, най-очевидният елемент в тяхната структура, за щастие е този, който оцелява в превода.  Повечето читатели ще знаят, че имам предвид това, което учените наричат ​​„паралелизъм“;  тоест практиката да се казва едно и също нещо два пъти с различни думи.  Съвършен пример е “Този, Който седи на небесата, ще се смее; Господ ще се поругае над тях.” (2:4) или отново: “и ще направи да се яви правдата ти като светлината и съдът ти като пладне.” (37:6).  Ако това не бъде разпознато като модел, читателят или ще се намери заплетен в калчища (като някои от по-старите проповедници) в усилията си да извлече различно значение от всяка половина на стиха, или всичко това ще му се струва доста глупаво.

В действителност това е много чист пример за това какво включват всичките 4 модела и следователно цялото изкуство.  Принципът на изкуството е определен от някого като „същото нещо в различно място“.  Така в селски танц правите три стъпки и след това отново три стъпки.  Това е “същото”.  Но първите три крачки са надясно, а вторите три- наляво.  Това е “различното”.  В една сграда може да има крило от едната страна и крило от другата, но и двете с еднаква форма.  В музиката композиторът може да каже ABC, след това abc и след това αβγ.  Римата се състои в сглобяване на две срички, които имат един и същи звук, с изключение на първоначалните им съгласни, които са други.  „Паралелизъм“ е характерната еврейска форма на същото в различното, но се среща и при много английски поети. Например Марлоу: 

“Срязан е клонът, който можеше да израсне напълно прав

 И  лавровото клонче на Аполон е изгорено…”

 или в детински проста форма, използвана в тържествена песничка: 

 “Йосиф беше старец и старец беше той.”

 Разбира се, паралелизмът често е частично скрит нарочно (тъй както баланса между едрите образи в картината може да е нещо далеч по- ефектно от пълната симетрия. И разбира се, други и по-сложни модели могат да бъдат втъкани в творбите, както в Псалм 119, или в 107 в неговия припев.  Споменавам само най-очевидното, самият паралелизъм.  Това е (зависи от гледната точка) или чудесен късмет, или мъдра Божия подредба, така че поезията, която е трябвало да бъде преведена на всички езици, да има за основна формална характеристика тази, която не се изгубва в превода (както става с метриката).

Ако имаме някакъв вкус към поезията, ще се насладим на тази характеристика на Псалмите.  Дори онези християни, които не могат да ѝ се насладят, я уважават;  защото нашият Господ, пропит с поетичната традиция на Своята страна, с удоволствие я използва.  „Защото с какъвто съд съдите, с това ще бъдете съдени;  и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери” (Матей 7:2).  Втората половина на стиха не прави логично допълнение;  тя повтаря като ехо, с вариации, първата половина. „Искайте и ще ви се даде;  търсете и ще намерите;  хлопайте и ще ви се отвори” (7:7).  Съветът е даден в първата фраза, след което се повтаря два пъти с различни изображения.  Можем, ако желаем, да видим в това изключително практическа и дидактическа цел- като да̀де на тези истини, които напълно си заслужава да запомним един ритмичен и омагьосващ изказ, Той направи почти невъзможно да ги забравим.  Иска ми се да мисля, че има и нещо повече.  Струва ми се уместно, почти неизбежно, когато онова велико въображение, което в началото, за своя собствена наслада и за наслада на хората и ангелите и (в техния правилен начин) на животните, беше измислило и формирало целия свят на природата, след като е решило да се изрази в човешка реч, тази реч понякога трябва да бъде поезия. Защото поезията също е малка форма на въплъщение, даващи плът на това, което преди е било невидимо и нечувано. А също мисля, че няма да ни навреди да си спомним, че, ставайки Човек, Той преклони шията Си под сладкото иго на наследствеността и ранната среда.  Човешки погледнато, Той би научил този стил, ако не от някой друг (всичко беше за Него), то поне от Майка Му.“избавление от неприятелите ни и от ръката на всички, които ни мразят, за да покаже милост към бащите ни и да спомни святия Свой завет,” ‭‭(Лука‬ ‭1:72‬) ‭Тук е същият паралелизъм.  (И между другото, едва ли това е единственият аспект, в който можем да кажем за Неговата човешка природа „Той беше син на майка си“? Има ярост, дори някаква прилика с Девора, примесена със сладостта в Магнификатът, който повечето рисувани Мадони  не успяваха да изобразят достоверно, съответствайки на честата строгост на собствените Му изказвания. Сигурен съм, че личният живот на светото семейство в много отношения е бил „мек“ и „нежен“, но едва ли по начина, по който някои автори на химни имат предвид. Човек може да подозира, при подходящи случаи, известна строгост; и всичко на фона на това, което хората в Йерусалим смятаха за грубия диалект на северната провинция.)

Разбира се, не съм се опитвал да „обхвана цялата тема“ дори и на собственото ми аматьорско ниво.  Подчертах едни неща и ​​пропуснах други както са ме водили собствените ми интереси.  Не казвам нищо за дългите исторически псалми, отчасти защото са означавали по-малко за мен и отчасти защото изглежда изискват малко коментар.  Казвам възможно най-малко за историята на псалмите като част от различни „служения“- това е широка тема и не е за мен.  И започвам с онези характеристики на Псалтира, които в началото са най-отблъскващи.  Други човеци от моя набор ще знаят защо.  Нашето поколение беше възпитано да изажда всичко в чинията;  и здравият принцип на детската гастрономия беше първо да се излапат гадните неща и да се оставят вкусотиите за на края.

Работил съм основно от превода, който англиканците намират в молитвеника си;  този на Ковърдейл.  Дори измежду старите преводачи той в никакъв случай не е най-точният;  и разбира се, един солиден съвременен учен има повече иврит в малкия си пръст, отколкото бедният Ковърдейл имаше в цялото си тяло.  Но по красота, по поетика, той и св. Йероним, великият преводач на латински, превъзхождат всички, които познавам.  Обикновено проверявах и понякога коригирах неговата версия с тази на д-р Мофат.

 И накрая, както скоро ще стане ясно за всеки читател, написаното не е това, което се нарича „апологетична“ творба.  Никъде не се опитвам да убедя невярващите, че християнството е истина.  Обръщам се към тези, които вече вярват в това, или към тези, които са готови, докато четат, да „оставят настрана своето неверие“.  Човек не може винаги да защитава истината;  трябва да има време, в което да се храни от нея.

Писах също като член на англиканската църква, но избягвах спорни въпроси, доколкото е възможно.  Имаше веднъж случай, когато трябваше да обяснявам как се различавам по определен въпрос както от римокатолиците, така и от фундаменталистите: надявам се, че заради този случай няма да загубя благоволението или молитвите на нито един от двата лагера.  Нито се страхувам много от това.  Според моя опит най-ожесточеното противопоставяне не идва нито от тях, нито от други дълбоко вярващи хора, рядко идва и от атеисти, а по- скоро от полувярващи от всякакъв вид.  Има някои просветени и прогресивни стари джентълмени от този вид, които никаква любезност не може да умилостиви и никаква скромност не може да обезоръжи.  Но пък смея да твърдя, че съм много по-досаден човек, отколкото си представям.  (Дали, може би, в Чистилището ще видим собствените си лица и ще чуем собствените си гласове такива, каквито са били в действителност?)

…………

II

 „Осъждението“ в Псалмите

 Ако има някаква мисъл, при която християнинът трепери, това е мисълта за Божия „съд“.  „Денят“ на Страшния съд е „онзи ден на гнева, онзи страшен ден“.  Молим се Бог да ни избави „в часа на смъртта и в деня на съда“.  Християнското изкуство и литература са изобразявали тези ужаси в продължение на векове. Този тон в християнството със сигурност се връща към учението на нашия Господ;  особено към страшната притча за овцете и козите.  Това няма как да остави дори една съвест недокосната, тъй като в тази притча  „козите“ са осъдени изцяло за греховете си като пропуски;  сякаш тя ни убеждава, че най-тежкото обвинение срещу всеки от нас се насочва не към нещата, които е направил, а към тези, които никога не е правил – които може би никога не е и мислил да направи.

 Затова с голяма изненада за първи път забелязах как псалмистите говорят за Божиите присъди.  Те говорят така: “Да се веселят и да възклицават народите; защото ще съдиш племената с правда” (67: 4), “Нека се развеселят полетата и всичко, което е на тях; тогава ще пеят с радост всички дървета и гората пред Господа, защото Той иде, защото иде да съди земята” (96: 12, 13).  Съдът очевидно е повод за всеобща радост.  Хората го искат:  “Съди ме, Господи, Боже мой, според правдата Си.” (35:24).

Причината за това скоро става много ясна.  Древните евреи, като нас, мислят за Божия съд като за земен съдебен апарат.  Разликата е, че християнинът си представя делото, което трябва да бъде разгледано, като наказателно дело със себе си на подсъдимата скамейка;  евреинът си го представя като гражданско дело със себе си като ищец.  Единият се надява на оправдаване или по-скоро на помилване;  другият се надява на огромен триумф с тежки щети за ответната страна.  Затова той се моли “застъпи се за моето право!“ и “Ти води моето дело!” (35: 23).  И въпреки че, както казах малко по- горе, нашият Господ в притчата за овцете и козите рисува характерната християнска картина, на друго място Той е много характерен по еврейски.  Забележете какво Той има предвид под „неправеден съдия“.  С тези думи повечето от нас биха имали предвид някой като съдия Джефрис или създанията, които седяха на пейките на германските трибунали по време на нацисткия режим: някой, който тормози свидетели и съдебни заседатели, за да осъди и след това жестоко да накаже невинни хора.  Отново мислим за наказателен процес.  Надяваме се, че никога няма да се явим на подсъдимата скамейка пред такъв съдия.  Но Неправедният съдия в притчата е съвсем различен персонаж.

Няма опасност да се явиш в неговия съд против волята си: трудността е точно обратното — да влезеш в него.  Очевидно това е граждански иск.  На бедната жена (Лука 18: 1-5) е била отнета малката й ивица земя — място колкото за кочина или кокошарник — отнета й от по-богат и по-могъщ съсед (в днешно време това би бил отделът по градоустройство или  някакво друго „учреждение“).  И тя знае, че има неопровержим съдебен казус.  Ако само успееше да го внесе в съда и да той да бъде разгледан по законите на страната, гарантирано тя щеше да си върне този къс земя.  Но няма кой да я изслуша, тя не успява да стигне до дело. Не е чудно, че тя с нетърпение очаква да се стигне до „присъда“.

Зад това се крие древна и почти световна опитност, спрямо която ние (англичаните - моя бележка) сме били пощадени.  На повечето места и през повечето времена е било много трудно за „малкия човек“ да има възможност да представи иска си за изслушване.  Съдията (и, без съмнение, един или двама от неговите подчинени) трябва да бъдат подкупени.  Ако не можете да си позволите да „напълните дланта му“, делото ви никога няма да стигне до съда.  Нашите съдии не получават подкупи.  (Вероятно приемаме тази благословия твърде много за даденост; тя няма да остане с нас автоматично).  Ето защо не е нужно да се учудваме, ако Псалмите и пророците са пълни с копнеж за съд и считат съобщението, че „съдът“ идва като добра новина.  Стотици и хиляди хора, които са лишени от всичко, което са притежавали и  за които правото е почти изцяло на тяхна страна, най-накрая ще бъдат изслушани.  Разбира се, че те не се страхуват от осъждане.  Те знаят, че техният случай има само една развръзка - само ако можеше да бъде изслушан.  Когато Бог дойде да съди, най-накрая това ще стане.

Десетки пасажи изясняват тази теза.  В Псалм 9 ни е казано, че Бог ще „съди света справедливо” (9) и това е така, защото Той „не забравя вика на бедните“ (13).  Той „е защитник на вдовиците” (68:6).  Добрият цар в Псалм 72:2 ще „съди“ хората праведно;  тоест той ще „спаси бедния“.  Когато Бог „възвестява правосъдие“, той ще помогне на всички “угнетени на земята“ (76:9), на всички плахи, безпомощни хора, спрямо които злините никога не са били поправени.  Когато Бог обвинява земните съдии в „грешно отсъждане“, Той продължава като им казва да видят, че бедните „имат право“ (82: 2, 3).

В тази светлина „справедливият“ съдия е преди всичко този, който поправя злина в гражданско дело.  Без съмнение, такъв съдия би водил справедливо  и едно наказателно дело, но едва ли псалмистите са имали това предвид.  Християните викат към Бога за милост преди справедливостта;  те викат към Бог за справедливост преди несправедливостта.  Божественият съдия е защитникът, спасителят.  Учените показват, че в Книгата на Съдиите думата, която превеждаме като Съдия, може почти да бъде сведена до “защитник/ отмъстител”, защото въпреки че тези „съдии” понякога изпълняват това, което би трябвало да наречем съдебни функции, много от тях са много по-загрижени за спасяването на потиснатите израилтяни от филистимци и други със силата на оръжия. Те са по-скоро като Джак - Убиецът на великани, отколкото като съвременен съдия с перука.  Рицарите в рицарските романи, които се занимават да спасяват бедстващи девойки и вдовици от великани и други тирани, действат почти като „съдии“ в стария еврейски смисъл: такъв е и съвременният адвокат (а аз познавам такива), който върши неплатена работа за бедни  клиенти, за да ги спаси от сторена злина.

Мисля, че има много основателни причини да смятаме християнската картина на Божия съд като много по-дълбока и далеч по-безопасна за нашите души от еврейската.  Но това не означава, че еврейската концепция трябва просто да бъде изхвърлена.  Аз поне вярвам, че все още мога да извлека солидно количество храна от нея.

 Той допълва християнската картина по един важен начин.  Защото това, което ни тревожи в християнската картина, е върховната чистота на стандарта, спрямо който ще бъдат съдени нашите действия.  Но пък и знаем, че никой от нас никога няма да достигне този стандарт.  Всички сме в една и съща лодка.  Всички трябва да възлагаме надеждите си на Божията милост и на делото на Христос, а не на собствената си доброта.  Но ето че еврейската картина на граждански иск рязко ни напомня, че може би ние сме грешни не само спрямо Божествения стандарт (това е така), но и спрямо един много човешки стандарт, който всички разумни хора признават и който ние самите обикновено искаме да наложим  върху другите.  Почти сигурно е, че съществуват неудовлетворени искове, човешки претенции срещу всеки един от нас.

Защото кой наистина може да повярва, че във всичките си отношения с работодатели и служители, със съпруг или съпруга, с родители и деца, в кавги и в сътрудничество, винаги е постигал (да не говорим за благотворителност или щедрост) просто честност и справедливост?  Разбира се, забравяме повечето от нараняванията, които ние сме направили.  Но пострадалите не забравят, дори и да простят.  И Бог не забравя.  И дори това, което можем да си спомним, е достатъчно страшно.  Малцина от нас винаги, в пълна степен, са давали на нашите ученици, пациенти или клиенти (или както и да се наричат нашите конкретни „потребители“) това, за което ни плащат.  Не винаги сме свършвали своя дял от някаква доста изморителна работа, ако сме успявали да намерим колега или партньор, който може да бъде подлъган да понесе тежестта.

 Нашите кавги дават много добър пример за начина, по който християнските и еврейските концепции се различават, но все пак трябва да се имат предвид и двете.  Като християни, разбира се, трябва да се покаем за целия гняв, злоба и своеволие, които от наша страна са дали възможност на дискусията да се превърне в кавга.  Но съществува и въпрос на много по-ниско ниво: „при вече станала кавга (ще разгледаме това по-късно), честно ли се борихте?“  Или съвсем не несъзнателно сме фалшифицирали целия въпрос?  Преструвахме ли се, че сме ядосани за едно нещо, когато знаехме (или можехме да знаем), че гневът ни има различна и много по-непредставима причина?  Преструвахме ли се на „наранени“ в нашите уязвими и нежни чувства (фини натури като нас са толкова уязвими), когато завистта, неудовлетворената суета или осуетеното своеволие бяха истинският ни проблем?  Подобни тактики често са успешни.  Другите страни отстъпват. Те отстъпват не защото не знаят какво всъщност ни е, а защото отдавна го знаят твърде добре и знаят че този спящ дракон може да се събуди, този скелет може да бъде изваден от шкафа му, само  с цената на застрашаване на цялата им връзка с нас.  Проблемът ни има нужда от операция, но те знаят, че никога няма да се подложим на нея.  И така ние печелим;  чрез измама.  Но несправедливостта се усеща много дълбоко.  Всъщност това, което обикновено се нарича „чувствителност“, е най-мощният двигател на домашната тирания, понякога тирания през целия живот.  Как трябва да се справяме с това у другите, не съм сигурен;  но трябва да бъдем безмилостни към първите му прояви в себе си.

Постоянните протести в псалмите срещу онези, които потискат „бедните“ може първоначално да изглеждат по-малко приложими за нашето собствено общество, отколкото за повечето от останалите общества.  Но може би това е повърхностно разбиране;  може би това, което се променя, не е потисничеството, а само идентичността на „бедните“.  Често се случва някой от мой познат да получи иск спрямо данъка върху доходите, който той оспорва.  В резултат на това понякога искът се  връща преизчислен, понякога намален с петдесет процента.  Един човек, когото познавах, адвокат, отиде в данъчна служба  и попита какво са имали предвид с първоначалното изчисление.  Създанието зад тезгяха почна да хихика и каза: „Е, никога не вреди да пробваме.“  Значи, когато се прави опит за измама срещу обигран човек, който знае как да се грижи за себе си, не може да се нанесе голяма вреда. Е, човекът изгуби време и всички ние в известна степен споделяме позора от това да принадлежим към общност, където подобни практики се толерират, но това е всичко.

Когато обаче този вид държавен служител изпрати подобен  нечестен иск до бедна вдовица, която вече наполовина гладува заради високо облагаем „незаработен“ доход (всъщност спечелен от години на себеотрицание от страна на съпруга й), който инфлацията е намалила почти до нищо,  вероятно следва съвсем различен резултат.  Тя не може да си позволи правна помощ;  нищо не разбира от тези неща, ужасена е и плаща - намалява още от храната и отоплението си, които и преди са били съвсем недостатъчни.  Служителят, който успешно го е „изпробвал“ с нея, е именно „нечестивият“, който „заради собствената си гордост преследва сиромаха“ (10:2).  Разбира се, за разлика от древния бирник, който върши тези неща за незабавно собствено обогатяване, сегашният служител прави това, за да напредне в службата или да угоди на господарите си.

А тази разлика е от значение. Колко важна е тази разлика в очите на Този, Който отмъщава за сирачето и за вдовицата, не знам.  Държавният служител може да помисли по този въпрос в часа на смъртта и ще научи отговора в деня на „съда“.  (Но — кой знае? — Може би съм несправедлив към държавните служители. Може би те гледат на работата си като на спорт и спазват законите на играта; и както спортсменски ловец няма да стреля по седяща птица, така и тези служители може да прилагат незаконните си искове към само към онези, които  могат да се защитават и да отвръщат на удара и дори и не са помисляли да  "пробват" тази тактика с безпомощните. Ако е така, мога само да се извиня за грешката си. Ако казаното от мен, не е оправдан упрек за това, което са, може все пак  да бъде полезно като предупреждение за това, в което тепърва могат да се превърнат. Измамата е склонна да създава навик.)

Но, ще бъде очевидно, че използвам еврейската концепция за граждански съд  в моя (християнска) полза, като представям себе си като обвиняем, а не ищец.  Авторите на псалмите не правят това.  Те очакват с нетърпение „присъда“, защото смятат, че са били онеправдани и се надяват да видят, че злините срещу тях са поправени.  Наистина има някои пасажи, в които псалмистите се приближават до християнското смирение и мъдро губят самочувствието си.  Така в Псалм 50 (един от най-добрите) Бог е обвинителят (стихове 6 и 21);  и в Псалм 143:2 имаме думите, които повечето християни често повтарят – “Не влизай в съд със Своя служител, защото пред Твоето лице няма да се оправдае нито един жив човек.” Но тези случаи са изключение. Почти винаги Псалмопевецът е възмутен ищец. Очевидно, той е напълно сигурен, че ръцете му са чисти.  Никога не е причинил на другите ужасните неща, които другите са причинили нему.  „Ако съм направил нещо подобно“—ако някога съм се държал като такъв и такъв, тогава нека тези хора „стъпчат живота ми в пръстта“ (7: 3-5).  Но разбира се, че не съм.  Не е като че ли моите врагове си връщат за всяка злина, която някога съм им направил.  Напротив, „отвръщат ми със зло за доброто“.  Дори след това продължих да показвам най-голямо милосърдие към тях.  Когато те бяха болни, аз се молех и постех за тях (35: 12-14).

Всичко това, разбира се, има своята духовна опасност.  Това води до онзи типично еврейски капан на себеправедност, който нашият Господ толкова често сериозно порицаваше.  Ще трябва да го разгледаме в съвременна светлина.  За момента обаче смятам, че е важно да се направи разлика: между убеждението, че човек е в правото си и убеждението, че той принципно е „праведен“, добър човек.  Тъй като никой от нас не е праведен, второто убеждение винаги е заблуда.  Но всеки от нас може да е (вероятно всички в един или друг момент) прав по някакъв конкретен проблем.  Нещо повече, по-лошият човек може да е прав срещу по-добрия.  Като цяло характерът и на двамата няма нищо общо с това.  Въпросът дали спорният молив принадлежи на Томи или Чарлз е доста различен от въпроса кое от двете деца е по- милото. А родителите, които позволяват на едното да повлияе на решението им за другото, биха били много несправедливи. (Ще бъде още по-лошо, ако кажат, че Томи трябва да остави молива на Чарлз, независимо дали му принадлежи или не, защото това ще покаже, че има добър нрав. Това може и да е вярно, но това е ненавременна истина. Увещанието към  милосърдие не трябва да идва като ездач на отказа от справедливост. Вероятно ще даде на Томи доживотна убеденост, че милосърдието е свещенодействие за оправдаване на кражби и умаловажаване на пристрастността.) Следователно в никакъв случай не е нужно да предполагаме, че псалмистите ни подвеждат или лъжат, когато твърдят, че срещу своите врагове в определен момент те са напълно прави.  Възможно е докато казват това, гласовете им да дразнят грубо ухото ни и да ни подсказват, че те са неприветливи хора.  Но това е друг въпрос.  А и да бъдеш жертва на злина, обикновено не прави хората приветливи. 

Но, разбира се, фаталното объркване между това да бъдеш прав и да си праведен скоро се стоварва върху тях.  В Псалм 7, който вече цитирах, виждаме прехода.  В стихове от 3 до 5 поетът е просто в правото си;  но чрез стих 8 той казва: „съдѝ и мене, Господи, според правдата ми; и според моята невинност нека ми бъде.” В много от псалмите има още по-фатално объркване – това между желанието за справедливост и желанието за отмъщение.  Тези важни теми ще трябва да бъдат разгледани отделно.  Себеправедните псалми ще бъдат разгледани на много по-късен етап;  сега можем да разгледаме отмъстителните псалми, тези с проклятията. Именно те направиха Псалтира до голяма степен затворена книга за много съвременни църкви.  Съвсем естествено, свещениците се страхуват да излагат пред своите паства тези поеми, така пълни с тази страст, за която учението на нашия Господ не допуска никакво място.  Все пак трябва да има някаква християнска полза от тях;  ако все още вярваме (както аз вярвам), че цялото Свещено писание е в някакъв смисъл — макар и не всички негови части в същия смисъл — Божието слово.  (Смисълът, в който разбирам това, ще бъде обяснен по-късно.)