Разсъждения върху псалмите, К. С. Луис 3

III. Проклятията

 В някои от псалмите духът на омразата, който ни удря в лицето, е като жегата от устата на пещ.  В други същият дух престава да бъде страшен, защото (за съвременния ум) е почти комичен в своята наивност.

 Примери за първия могат да бъдат намерени в целия Псалтир, но може би най-лошият случай е в псалм 109. Поетът се моли нечестив човек да властва над врага му и „Сатана” да застане от дясната му страна (6).  Това вероятно означава нещо различно от естественото предположение на християнския читател.  „Сатана” е обвинител, може би информатор.  Когато врагът “се съди, нека излезе виновен и молитвата му нека стане грях.”(7). Според мен, тук се има предвид не молитва му към Бога, а молбите му към човешки съдия, които трябва да нажежи още повече резултатът (да удвои присъдата, защото той се молеше да бъде намалена наполовина).  Нека дните му са малко, работата му да бъде дадена на друг (8).  Когато той умре, сираците му да бъдат просяци (9,10).  Нека напразно търси някой на света да го съжали (12).  Нека Бог винаги помни срещу него греховете на родителите му (14).  Още по-пъклен в един конкретен стих е иначе красивият псалм 137, където се произнася благословия на всеки, който грабне вавилонско бебе и разбие главата му в паважа (9).  А в псалм 69:23, 24 виждаме усъвършенстването на злобата: “Нека тяхната трапеза бъде примка пред лицето им и мирните трапези – за примамка. Нека да се помрачат очите им, за да не виждат. И нека слабините им да треперят постоянно!”

Примерите, които (поне при мен) лесно извикват усмивка, могат да се появят най-обезпокоително в Псалмите, които обичаме;  143 например, след като единадесет стиха ни държи в състрадателно напрежение, което води до сълзи в очите, добавя в дванадесетия, почти като закъсняла мисъл: “И със Своята милост унищожи моите врагове”. Още по-наивно, почти по детски, 139, в средата на своя химн на възхвала подхвърля фразата: “О, да би убил безбожните, Боже!” (19) , сякаш е изумен, че толкова просто средство за справяне с човешките злини не е хрумнало на Всевишния.  Най-лошото в известния псалм „Господ е мой пастир“ (23)- след зеленото пасище, ​​тихите води, сигурната увереност в долината на сянката, изведнъж се натъкваме на (5) “Приготвяш трапеза пред мен пред лицето на враговете ми”, или, както го превежда д-р Мофат, „Ти си моят домакин, устройваш пир за мен, докато враговете ми са принудени да гледат“.  Наслаждението на поета от сегашния му просперитет не би било пълно, освен ако онези ужасни петкановци (които го гледаха отвисоко) не бяха принудени да наблюдават с омраза цялата тази картина.  Този пример може да не е толкова пъклен, колкото пасажите, които цитирах по-горе;  но дребнавостта и вулгарността му, особено в такава обстановка, са трудни за преглъщане.

Един от начините за справяне с тези ужасни или (ако посмеем да кажем) презрени псалми е просто да ги оставим на мира.  Но за съжаление лошите части няма как чисто и лесно да бъдат изрязани; както стана видно, те често са преплетени с най-изящните неща.  И ако все още вярваме, че цялото Свещено Писание е „написано за наше поучение“ или че многовековната употреба на псалмите в християнското богослужение не е била напълно в противоречие с Божията воля, и ако си спомним, че умът и езикът на нашия Господ бяха  ясно потопени в Псалтира, ние ще предпочетем, ако е възможно, да ги употребяваме ползотворно. Каква полза можем да извлечем от тях? 

Част от отговора на този въпрос не може да бъде даден, докато не разгледаме темата за алегорията.  За момента мога само да опиша, при положение, че може да е полезно за някой друг, употребата или ползата, която аз самият, непреднамерено и постепенно, извличам от тях. 

 В началото бях сигурен и все още се чувствам сигурен, че не трябва нито да се опитваме да ги обясняваме, нито да се поддаваме за миг на идеята, че тъй като се намира в Библията, цялата тази отмъстителна омраза трябва по някакъв начин да е добра и благочестива.  Трябва да се изправим пред двата факта.  Омразата е налице – гнояща, злорадстваща, неприкрита – и ако по някакъв начин я одобряваме или се съгласяваме с нея, или (което е още по-лошо) я използваме, за да оправдаем подобни страсти в себе си, то самите ние сме зли. Само след като направим тези две признания, можем да продължим нататък безопасно. 

Първото нещо, което ми помогна — както често се случва - дойде от ъгъл, който изобщо не изглеждаше религиозен.  Открих, че тези проклятия по един начин са изключително интересни.  Защото в тях човек вижда едно чувство, което всички познаваме твърде добре- презрение, изразяващо се със съвършена свобода, без прикриване, без гузност, без срам — както малцина освен децата биха го изразили днес.  Разбира се, не мислех, че това е така, защото древните евреи не са имали общоприети норми или ограничения.  Древните и ориенталските култури в много отношения са по-конвенционални, по-церемониални и по-учтиви от нашата собствена.  Но техните ограничения се изразяват в други неща. Не е било нужно омразата да се прикрива в името на социалното благоприличие или от страх, че някой ще ви обвини в невротичност.  Следователно ние виждаме това презрение в неговото „диво“ или естествено състояние.

Човек може да очаква, че това незабавно, и полезно, ще насочи вниманието ми към същото нещо в собственото ми сърце.  И това, разбира се, е една много добра полза, която можем да извлечем от проклетийните псалми.  Разбира се, омразите, срещу които се борим в себе си, дори и не мечтаят за толкова ужасяващи отмъщения.  Живеем — поне в някои страни все още живеем — в една по-нежна епоха.  Тези поети са живеели в свят на свирепи наказания, на кланета и насилие, на кръвни жертви във всички страни и дори на човешки жертви в много от тях.  И разбира се, ние сме много по-изтънчени от тях в прикриването на злите си пожелания от другите и от самите нас. Например казваме: “Е, ще дойде време той да съжалява за това“, сякаш просто предсказваме (дори със съжаление);  без да отбележим, без да си признаем, че това, което прогнозираме, ни доставя определено удовлетворение.  И все пак дори и в тенденцията на псалмистите да предъвкват отново и отново някакво нараняване, да се впримчват в един вид самоизмъчване във всяко обстоятелство, което влошава нещата, повечето от нас могат да разпознаят нещо, което сме срещнали в себе си.  В крайна сметка ние сме кръвни братя на тези свирепи, самосъжаляващи се, варвари.

Това, според мен, е ползата, извлечена от тези проклятия.  Но всъщност преди това ми хрумна нещо друго.  Стори ми се, че виждайки в тях неприкритата омраза, виждам и естествения резултат от нараняването на едно човешко същество.  Тук думата “естествен” е важна.  Този резултат може да бъде заличен от благодат, потиснат от благоразумие или социална норма и (което е опасно) напълно прикрит от самозаблуда.  Но точно както естественият резултат от хвърлянето на запалена клечка  в купчина стърготини е да предизвика пожар – макар, че влагата или намесата на някой по-разумен човек може да го предотврати – така естественият резултат от измамата спрямо един човек или подтисничеството над него или пренебрегването му е да предизвика негодувание;  тоест да му наложи изкушението да стане това, което са били псалмистите, когато са написали отмъстителните пасажи.  Човекът може да успее да устои на изкушението;  а може и да не успее. Ако не успее, ако умре духовно заради омразата си към мен, как тогава аз, който предизвиках тази омраза, ще стоя?  Защото в допълнение към първоначалната рана аз му нанесох много по-лоша.  В най- добрия случай аз съм наложил във вътрешния му живот едно ново изкушение, в най-лошия случай - нов обсебващ грях.  Ако този грях го поквари всецяло, значи в известен смисъл аз съм го развратил или съблазнил.  Аз съм станал изкусителят.

Няма смисъл да се говори за прошката сякаш е нещо лесно.  Всички знаем стария виц: „ти може и веднъж си се отказал от цигарите;  аз съм се отказвал десетина пъти."  По същия начин бих могъл да кажа за определен човек: „Простил ли съм му за това, което направи онзи ден?  Прощавал съм му повече пъти, отколкото мога да преброя."  Защото откриваме, че работата по прощаването трябва да се извършва отново и отново.  Прощаваме, умъртвяваме огорчението си;  седмица по-късно някаква верига от мисли ни връща към първоначалното престъпление и откриваме, че старото негодувание пламва, сякаш нищо не е направено по въпроса.  Трябва да простим на нашия брат седемдесет пъти по седем не само за 490 обиди, но и за една.  Така човекът, за когото си мисля, е внесъл едно ново и трудно изкушение в една и без друго твърде обременена душа.  И това, което той е сторил на мен, несъмнено аз съм сторил на други;  Аз, който съм изключително благословен, че ми беше позволен такъв начин на живот, при който, имайки малко власт, имах малка възможност да потискам и озлобявам другите.  Нека всички ние, които никога не сме били училищни инспектори, армейски офицери, училищни директори, надзиратели на болници, надзиратели в затворите или дори магистрати, да благодарим сърдечно за това.

Чудовищно простодушно е да четеш проклятията в псалмите без чувство, освен с ужасение от немилосърдието на поетите.  Наистина са диаболични.  Но трябва да мислим и за онези, които са ги направили такива.  Тяхната омраза е реакция спрямо нещо.  Такива видове омраза са неща, от които (по един вид естествен закон) произлизат жестокостта и несправедливостта.  Ето това (наред с други неща) е значението на злотворството. Отнемете от човека свободата или благата му и може да сте отнели и неговата невинност, донякъде и неговата човечност.  Не всички жертви тръгват да се обесват както г-н Пилгрим;  някои продължават да живеят и да мразят. (Историята на Едуард Пилгрим, който се самоубива в следствие на  бюрократични злоупотреби се е превърнала в архетип - моя бележка) 

После се появи друга мисъл, която ме отведе в неочаквана и отначало нежелана посока.  Реакцията на псалмистите към причинено зло, макар и дълбоко естествена, е дълбоко погрешна.  Човек може да се опита да ги извини с това, че не са били християни и не са знаели кое е правилното.  Но има две причини, поради които това оправдание може да стигне донякъде, но няма да стигне много далеч. Първата е, че в самия юдаизъм корективът на тази естествена реакция вече е съществувал.  “Не крий в сърцето си омраза против брат си;… Не отмъщавай и не изпитвай злоба против сънародниците си, а обичай ближния си, както себе си.” (Левит‬ ‭19:17-18‬) В Изход четем: “Ако намериш заблуден вол или осел на неприятеля си, закарай му го. Ако видиш, че оселът на твоя противник е паднал под товара си, не отбягвай врага си, а помогни заедно с него.” (Изход‬ ‭23:4-5‬) ‭ “Недей се радва, когато врагът ти падне, и сърцето ти да не ликува, когато той се подхлъзне,” ‭‭(Притчи‬ ‭24:17‬ ) И никога няма да забравя изненадата си, когато за първи път открих, че думите на Апостол Павел “Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб.” са пряк цитат от същата книга ‭‭(Притчи‬ ‭25:21‬). Но това е едно от удоволствията от редовното четене на Стария Завет.  Продължаваш да откриваш все повече и повече каква плетка от старозаветни цитати представлява Новият Завет;  как постоянно нашият Господ повтаряше, подсилваше, продължаваше, усъвършенстваше и рафинираше юдейската етика, и колко рядко Той въвеждаше нещо ново.  Това, разбира се, е било напълно известно, съвсем очевидно, за милиони необразовани християни, за които четенето на Библията е било навик.  В днешно време изглежда толкова забравено, че хората си мислят, че по някакъв начин са дискредитирали нашия Господ, ако могат да покажат, че някакъв предхристиянски документ (или това, което те приемат за предхристиянски), като свитъците от Мъртво море, Го е „предварил“.  Сякаш си Го представяме като някой евтинджия като Ницше, който измисля някаква нова етика!  Всеки добър учител, както в юдаизма, така и извън него, е имал някакво предусещане за Него.  Цялата по- свестна религиозна история на предхристиянския свят, е предусещала/ очаквала Христос.  Не би могло да бъде иначе.  Светлината, Която е просветлявала всеки човек от самото начало, може да свети по-ярко, но не може да се промени.  Оригиналният Източник не може изведнъж да започне да бъде, в популярния смисъл на думата, „оригинален“.

Втората причина е по-обезпокоителна.  Ако искаме да извиним поетите на псалмите с основанието, че не са били християни, трябва да можем да посочим същото нещо и дори по-лошо при езическите автори.  Може би, ако познавах повече езическа литература, щях да мога да направя това.  Но в това, което знам (малко гръцки, малко латински и наистина много малко старонорвежки), изобщо не съм сигурен, че мога.  Мога да намеря в тях похотливост, много брутална безчувственост, студена жестокост, приемана за даденост, но не и тази ярост или изливане на омраза.  Разбира се, аз имам предвид случаите, в които авторите говорят от първо лице;  думите, сложени в устата на ядосани герои от пиеса, са съвсем друг въпрос.  Първото впечатление е, че евреите са били много по-отмъстителни и яростни от езичниците. Ако не сме християни, ще отхвърлим това със старата подигравка „Колко странно е, че Бог избра евреите“.  Това е невъзможно за нас, които вярваме, че Бог е избрал тази раса като средството на собственото Си въплъщение, за нас,  които сме длъжници на Израел без изобщо да можем да им се отплатим. 

 Там, където открием трудност, можем да сме сигурни, че ни очаква някакво откритие.  Там, където има покривало, очакваме разкриване на дълбок смисъл.  Тази конкретна трудност си заслужава да бъде проучена.

 Изглежда, че има общо правило в моралната вселена, което може да бъде формулирано „Колкото по-високо, толкова по-застрашено“.  „Средностатистическият първосигнален човек“, който понякога е неверен на половинката си, понякога е пиян, винаги е малко егоист, от време на време (в рамките на закона) хитрува в сделките си, със сигурност, според обикновените стандарти, е „по-низш“ тип от  човекът, чиято душа е изпълнена с някаква велика кауза, на която той подчинява своите апетити, богатството си и дори безопасността си. Но именно от втория човек може да излезе нещо наистина злодейско;  инквизитор, член на Комитета за обществена безопасност (изпълнителната власт по време на “Управлението на терора” на Робеспиер във Франция- моя бележка).  Великите мъже, потенциалните светци, а не малките човечета, стават безмилостни фанатици.  Тези, които са най-готови да умрат за една кауза, могат лесно да станат тези, които са най-готови да убиват за нея.  Човек вижда същия принцип в действие в област (сравнително) толкова маловажна като литературната критика;  най-бруталната творба, най- смазващата омраза измежду всички критици и почти всички автори, може да дойде от най-честния и “безпристрастен” критик, човекът, който най-страстно и безкористно е обсебен от литературата.  Колкото по-високи са залозите, толкова по-голямо е изкушението да изгубите нервите си по време на играта.  Не трябва да надценяваме относителната безобидност на малките, инстинктивни, несериозни хора.  Те не са над някои изкушения, по- скоро са под тях.

Ако никога не съм (и дори не мога да си го представя) изкушен да залагам, това не означава, че съм по-добър от тези, които се изкушават. Плахостта и песимизмът, които ме освобождават от това изкушение, са същите, които ме изкушават да се отдръпна от тези рискове и приключения, които всеки човек трябва да поеме.  По същия начин не можем да бъдем сигурни, че сравнителната липса на отмъстителност у езичниците, макар и със сигурност да е добро само по себе си, е добър симптом.  До този извод стигнах чрез нещо, което ми се случи по време на едно нощно пътуване, предприето в началото на Втората война в купе, пълно с млади войници.  От разговора им стана ясно, че те изобщо не вярват на нещата, което са чели във вестниците за голямата жестокост на нацисткия режим.  Те приемаха за даденост, без никакви аргументи, че всичко това е лъжа, изцяло е пропаганда, изнесена от нашето собствено правителство, за да „нахъса” нашите войски.  И разтърсващото беше, че вярвайки в това, те не изразиха ни най-малък гняв.  Тяхното убеждение, че нашите управници лъжливо приписват най-тежките престъпления на хора като тях, за да накарат други хора да пролеят кръвта си, им се струваше нещо естествено.  Те дори не бяха заинтересовани, не виждаха нищо лошо в това. И в този момент ми се стори, че и най-буйният от псалмистите — или, в този смисъл, всяко дете, което крещи „Но това не е честно“ — е в по-обнадеждаващо състояние от тези млади мъже.  Ако те бяха възприели и почувствали (както трябва да почувства човек) това дяволско нечестие, за което вярваха, че нашите управници извършват, и след това им бяха простили, те щяха да бъдат светци.  Но изобщо да не го възприемат — дори да не се изкушават да негодуват — да го приемат като най-обикновеното нещо на света — това е аргумент за ужасяваща безчувственост.  Очевидно тези млади мъже  (поне по този въпрос) нямаха никаква представа за добро и зло.

По този начин липсата на гняв, особено този вид гняв, който наричаме възмущение, според мен може да бъде най-тревожен симптом.  А наличието на възмущение може да е нещо добро.  Дори когато това възмущение премине в горчива лична отмъстителност, то все пак може да е добър симптом, макар и лош сам по себе си.  Това е грях;  но най-малкото показва, че онези, които го извършват, не са потънали под нивото, на което съществува изкушението към този грях – точно както греховете (често доста ужасяващи) на великия патриот или великия реформатор сочат към нещо в него, което е над личното. Ако евреите проклинаха по-горчиво от езичниците, това беше, мисля, поне отчасти, защото те приемаха правилното и грешното по-сериозно.  Защото, ако погледнем излиянията им, откриваме, че те обикновено са ядосани не просто защото тези неща са им били сторени, а защото тези неща са очевидно грешни, те са омразни както за Бога, така и за жертвата.

Мисълта за „праведния Господ” – който със сигурност трябва да мрази подобни постъпки толкова, колкото и те, който със сигурност трябва (но колко ужасно се бави!) „да съди” или отмъщава, винаги е налице, макар и на заден план.  А понякога излиза и на преден план;  както в псалм 58:11,12 “Невинният ще се зарадва, когато види отмъщение. И човек ще каже: „Наистина има награда за невинния. И така, има Бог, Който съди по земята!“”

‭‭Това е нещо различно от обикновения гняв без възмущение – този почти животински гняв, когато откриеш, че врагът на човека му е сторил точно това, което той би направил на своя враг, ако беше достатъчно силен или достатъчно бърз. Това е различен, със сигурност по-висш, по-добър симптом;  но също така води до по-ужасен грях.  Защото това насърчава човека да мисли, че неговите собствени най-лоши страсти са святи.  Това го насърчава да добави, с вик или с шепот: „Така казва Господ“ към изразяването на собствените си емоции или дори собствените си мнения;  както така ужасно правят Томас Карлайл и Ръдиард Киплинг и някои политици и дори, по свой начин, някои съвременни критици. (Между другото, трябва да имаме предвид точно това, а не просто празните приказки или проклетни с израза “не споменавай напразно името Господне”. Човекът, който казва „По дяволите този стол“ всъщност не желае този стол да бъде  надарен с безсмъртна душа и след това изпратен във вечна погибел.) Защото и тук е вярна аксиомата „Колкото по-високо, толкова по-застрашено“. Евреите съгрешиха по този въпрос по-зле от езичниците не защото бяха по-далеч от Бога, а защото бяха по-близо до Него.  Защото Свръхестественото, влизайки в човешката душа, отваря за нея нови възможности както за доброто, така и за злото.  От тази точка пътят се разклонява: единият път към святостта, любовта, смирението, другият път- към духовната гордост, себеправедността, жаждата за гонение.  И няма път обратно към обикновените банални добродетели и пороци на непробудената душа.  Ако Божественият призив не ни промени към по-добро, товава ще ни направи много по-лоши.  От всички лоши хора на света, религиозните  лоши хора са най-лошите.  От всички създадени същества най-злият е този, който първоначално е стоял в непосредственото присъствие на Бог.  Изглежда няма изход от това.  Това дава ново приложение на думите на нашия Господ за „пресмятането на разноските“.(Луис визира края на Лука 14 глава- цената на ученичеството- моя бележка).

Защото все още можем да видим, в най-лошото от техните проклятия, как тези древни поети са били в известен смисъл близо до Бога.  Макар и грозно изкривено от човешкия инструмент, в тези пасажи може да се чуе нещо от Божествения глас.  Не, разбира се, че Бог гледа на враговете им както те гледаха. Той „не желае смъртта на грешника“.  Но несъмнено спрямо греха на тези врагове Той изпитва същата непримирима враждебност, която поетите изразяват.  Непримирима?  Да, не към грешника, а към греха.  Грехът няма да бъде търпян, нито одобряван, няма да бъде сключен завет с него.  Този зъб трябва да излезе, тази дясна ръка трябва да бъде ампутирана, ако искаме човекът да бъде спасен.  По този начин неумолимостта на псалмистите е много по-близо до една страна на истината, отколкото много съвременни нагласи, които могат да бъдат погрешно счетени от някои за християнско милосърдие.  Например, тази неумолимост е по- близо до истината от пълното морално безразличие на младите войници.  Като и от псевдонаучната толерантност, която свежда всяка порочност до невроза (макар, разбира се, някои привидни порочности са такива). Тази неумолимост дори съдържа нотки на разум, какъвто отсъства у възрастната жена, председател на съда за непълнолетни, която (аз самият го чух) каза на едни млади хулигани, осъдени за добре планиран грабеж с цел печалба (те вече бяха продали плячката, а някои имаха и предишни присъди), че трябва да се откажат от такива „глупави шеги“.  Срещу всичко това свирепите части на псалмите служат като напомняне, че в света има такова нещо като нечестие и че то (ако не и неговите извършители) е омразно за Бога.  По този начин, колкото и опасно да е човешкото изкривяване, Неговото слово звучи и през тези пасажи.

Но можем ли освен да се учим от тези ужасни псалми, да ги използваме и в живота си на благочестие?  Вярвам, че можем;  но тази тема трябва да бъде запазена за по-късна глава.