Разсъждения върху Псалмите, К. С. Луис 7

 

VII Мълчаливо одобрение на злото

 Всеки внимателен читател на псалмите би забелязал, че те ни говорят със суровост не само заради това, че сами правим зло, но и заради нещо друго.  В 26:4 добрият човек не само е свободен от „суета“ (лъжа), но дори не е „обитавал с“, не е бил в интимни отношения с тези, които са „суетни“.  Той ги е „мразил“ (26:5).  Така, в 31:7 той е „мразил“ идолопоклонниците.  В 50:18 Бог обвинява човека не за това, че е крадец, а за „съгласяването с“ крадеца (в превода на д-р Мофат „ти си приятел на всеки крадец, когото видиш“).  В 141:4-6, където нашият превод изглежда доста грешен, общият смисъл все пак се проявява и изразява същото отношение.  Почти комично Псалмистът от 139 пита „Не мразя ли тези, които Те мразят, Господи?  .  .  .  Та аз ги мразя, сякаш са ми врагове!”  (21, 22).

Сега, очевидно всичко това – да понесем на плещите си да мразим онези, които смятаме за врагове на Бога, да избягваме събранието на онези, които смятаме за нечестиви, да съдим съседите си, да се смятаме за „твърде добри“ спрямо някои от тях (не по снобския начин, което е  тривиален грях в сравнение с това, но в най-дълбокия смисъл на думите „твърде добър“) – е изключително опасна, почти фатална игра.  Това води направо до „фарисейство“ в смисъла, който учението на нашия Господ придава на тази дума.  Това води не само до нечестивост, но и до абсурда на онези, които в по-късни времена започват да бъдат наричани „стриктните праведници“.  Това е моето предположение от самото начало и мисля, че дори в псалмите това зло вече действа.  Но ние не трябва да бъдем фарисейски дори спрямо фарисеите.  Глупаво е да се четат такива пасажи, без да се осъзнава, че става дума за съвсем истински проблем.  И изобщо не съм сигурен в решението. Десетки пъти сме чували да се казва, че редакторът на някой вестник е негодник, че някой политик е лъжец, че някое официално лице е тиранин в офиса и дори нечестен, че някой се е държал отвратително с жена си, че някоя знаменитост (кинозвезда, автор или какъв ли още не) води най-подъл и злонамерен живот.  А общото правило в съвременното общество е, че никой не отказва да се срещне с някой от тези хора и да се държи с тях по най-приятелски и най-сърдечен начин.  Хората дори ще се стремят да ги срещнат.  Те дори няма да спрат да купуват вестника на негодника, като по този начин плащат на собственика за лъжите, отвратителните злоупотреби спрямо личния живот и личната трагедия, богохулствата и порнографията, които иначе твърдят, че осъждат.

Казах, че тук има проблем, но всъщност те са два.  Единият е социален и почти политически.  Може да се запитаме дали онова състояние на обществото, в което нечестивостта не е подложена на социално наказание, е здравословно;  дали не би трябвало да бъдем по-щастлива страна, ако някои важни хора бяха парии, както някога беше палачът - изгонван от всеки клуб, разприятелен от всеки познат и подложен на белегът от камшичен удар или плесница по лицето, ако някога се е осмелил да заговори с почтена жена.  Това води до по-големия въпрос дали голямото зло на нашия граждански живот не е фактът, че сега изглежда няма средно положение  между безнадеждно примиряване и революция в пълен размах.  Протестите замряха, умерените протести.  Може да се твърди, че ако прозорците на различни министерства и вестници бяха по-често чупени, ако определени хора бяха по-често подлагани под натиск и биваха замеряни по улиците (умерено- с кал, а не с камъни), би трябвало да се справяме много по-добре. Не е съвсем желателно на всеки човек да се позволят едновременно удоволствията на тиранин или водач на тайно общество заедно с тези на честен свободен човек сред равните му.  Не знам отговорът на този въпрос.  Опасностите от промяна в посоката, която очертах, са много големи;  но такива са и злините на сегашното ни кротко примиряване.

 Тук се занимавам само с проблема, който се появява в нашия личен и вътрешен живот.  Как трябва да се държим в присъствието на много лоши хора?  Ще огранича това, като променя „много лоши хора“ на „много лоши хора, които са влиятелни, проспериращи и неразкаяни“.  Ако те са отритнати, бедни и нещастни, чието нечестие очевидно не се е „отплатило“, тогава всеки християнин знае отговора. Христос, който говори на самарянката при кладенеца, Христос с жената, хваната в прелюбодейство, Христос вечерящ с бирниците, е нашият пример.  Имам предвид, разбира се, че Неговото смирение, Неговата любов, Неговото пълно безразличие към социалното опозоряване и погрешното представяне, което може да си навлече, са примери за нас;  Небесата знаят, че всеки от нас, който не е бил специално подготвен за това чрез свещеничество, възраст, стар познат или сериозна молба на самите грешници, не би могъл без наглост и презумпция да възприеме и най-малката следа от властта Му да изобличава и прощава.  (Човек трябва да бъде много внимателен, за да не би желанието да покровителства и нездравият стремеж да бъде на всяко гърне мерудия да се маскира като призвание да помогнем на „падналите“ или да замъгли знанието, че ние също сме паднали – може би и много повече в очите на Бог.) Но, разбира се, вероятно е имало и други, които също са били съпричастни с „бирници и грешници“ и чиито мотиви са били много различни от тези на нашия Господ.

Митарите бяха най-ниските членове на това, което може да се нарече Виши или колаборационисткото движение в Палестина;  мъже, които ограбваха сънародниците си, за да събират пари за окупационната власт в замяна на тлъст процент от плячката.  Като такива те приличаха на палача, отхвърлен извън всяко прилично социално общуване.  Но някои от тях се справяха доста добре финансово и без съмнение повечето от тях се радваха до известна степен на закрилата и презрителното благоволение на римското правителство.  Може да се предположи, че някои хора са се сдушвали с тях по много лоши причини — за да получат „остатъци“, или за да бъдат в добри отношения с такива опасни съседи.  Освен нашия Господ сред гостите им щяха да са и дребни мошенници и такива, които искаха да бъдат „на печелившия вагон“;  хора много подобни на един млад мъж, когото някога познавах. 

Той беше стриктен социалист в Оксфорд.  Считаше, че всичко трябва да се управлява от държавата;  частното предприемачество и независимите професии според него бяха голямото зло.  След това той замина и стана учител.  След около десет години дойде да ме види.  Той каза, че политическите му възгледи са били напълно преобърнати.  Никога не сте чували по-пълно отричане.  Сега той беше видял, че държавната намеса е фатална.  Това, което го беше обърнало, беше опитът му като учител с Министерството на образованието — набор от невежи намесници, въоръжени с непоносима власт да досаждат, спъват и прекъсват работата на истински, практикуващи учители, които познават предметите, които преподават, които познават момчета, родители и всички реални условия на тяхната работа.  За самия развой на тази история няма никакво значение дали сте съгласни с неговата гледна точка за министерството;  важното е, че той поддържаше това мнение.  Защото истинската цел на историята и на посещението му, когато се разкри, почти ми спря дъха.  Мислейки всичко това, той дойде да види дали имам някакво влияние, което би могло да му помогне да получи работа в Министерството на образованието. Ето перфектният използвач.  Веднага след заключението му, че  „Това е отвратителна тирания“ следваше въпросът „Как възможно най-бързо да престана да бъда една от жертвите и да стана един от тираните?“  Ако бях успял да запозная младия мъж с някого в министерството, мисля, че може да сме сигурни, че маниерите му към този омразен „намесник“ щяха да бъдат до крайност любезни и приятелски.  По този начин някой, който е чул предишните му нападки срещу намесите на Министерството и след това е станал свидетел на действителното му поведение спрямо намесника е възможно да заключи, че този млад мъж е изпълнен с най-чистото християнство и обича човека, когото смята за грешник, докато мрази това, което смята за грях (това, разбира се, ако този някой благосклонно “вярва на всичко”) 

Разбира се, това е пример на измамничество, толкова грубо и безсрамно, че е комично.  Не са много тези от нас, които биха постъпили точно така.  Но има по-изтънчени, по-социални или интелектуални форми на използвачество, които могат да ни подведат.  Много хора имат много силно желание от любопитство или суета да се срещнат с известни или „важни“ хора, включително такива, които не одобряват.  Това им дава предмет за разговор или дори за описване  (всеки може да създаде своя книга със спомени).  Усещането е, че някак се отличаваш,  ако великият, макар и омразен човек те разпознае на улицата.  И там, където има такива мотиви, се счита още по-хубаво да го познаваш доста добре, да бъдеш близък с него.  Би било приятно, ако той извика „Здравей, Бил“, докато ти се разхождаш по улицата с лесно впечатляващ се селски братовчед.  Не знам дали само едно такова желание само по себе си е много сериозен дефект.  Но аз съм склонен да мисля, че християнинът би бил разумен да избягва, където може прилично, всяка среща с хора, които са насилници, похотливи, жестоки, нечестни, злобни и така нататък. Не защото сме „твърде добри“ за тях.  В известен смисъл, защото не сме достатъчно добри.  Не сме достатъчно добри, за да се справим с всички изкушения, нито сме достатъчно умни, за да се справим с всички проблеми, които поражда една вечер, прекарана в такова общество.  Изкушението е да одобрим , да се съгласим;  чрез нашите думи, погледи и смях, да „приемем“.  Изкушението никога не е било по-голямо от сега, когато всички ние (и с право) толкова се страхуваме от  снобарство или „самодоволство“.  И разбира се, дори и да не търсим такива хора, ние ще бъдем постоянно в такава компания, желаем или не.  Това е истинската и неизбежна трудност. Ще чуем подли истории, разказани като смешни;  не просто развратни истории, а (според мен много по-сериозни и по-малко забележими) истории, които разказвачът не би могъл да разкаже, освен ако не предаваше нечие доверие.  Ще чуем позорно омаловажаване на отсъстващите, често маскирано като съжаление или хумор.  Нещата, които държим за свещени, ще бъдат подигравани.  Жестокостта ще бъде хитро защитена от предположението, че нейната единствена противоположност е „сантименталността“.  Самите предпоставки за всеки възможен добър живот - всички безкористни мотиви, целия героизъм, цялата истинска прошка - ще бъдат, не изрично отричани, (защото тогава въпросът би могъл да се обсъди), но ще се приема, че са това измишльотини, глупости, в които вярват само децата.

Какво трябва да направи човек?  Защото, от една страна, със сигурност има известна степен на безпротестно участие в подобни разговори, което е много лошо.  Ние укрепваме ръцете на врага.  Насърчаваме го да вярва, че „тези християни“, след като притъпите бдителността им и насядате заедно около масата за вечеря, наистина мислят и се чувстват точно като него.  По подразбиране ние се отричаме от нашия Учител;  като се държим така, сякаш „не познаваме Човешкия син“.  От друга страна трябва ли човек да демонстрира отношение, подобно на кралица Виктория, която казваше че „не е впечатлена“?  Трябва ли да бъдете непрекъснато спорещи, прекъсвайки потока на разговор във всеки момент с „Не съм съгласен, не съм съгласен“?  Или да станете и да си отидете?  Но чрез тези действия можем също да потвърдим някои от най-лошите им подозрения за „тези християни“.  Както винаги са твърдели за нас, че сме просто невъзпитани сноби.

Мълчанието е добро убежище.  Хората няма да го забележат толкова лесно, колкото сме склонни да предполагаме.  Още повече, че малцина от нас се наслаждават на мълчанието, тъй като може да сме в опасност да се насладим на по-насилствени методи.  Мисля, че понякога несъгласието може да бъде изразено и без привидност, ако се прави аргументирано, а не диктаторски;  подкрепата често идва от някои участник в събранието, който най- малко сме очаквали да го стори или от повече от един, докато открием, че онези, които са мълчаливо несъгласни, всъщност са мнозинство.  Може да последва дискусия с реален интерес.  Разбира се, правата страна може да бъде победена в този спор.  Това има много по-малко значение, отколкото си мислех.  Самият човек, който ви е оспорил, понякога години по-късно ще се окаже, че е бил повлиян от казаното от вас.

 Разбира се, идва някаква степен на зло, срещу което ще трябва да се направи протест, колкото и малък да е шансът за успех.  Има весели споразумения в цинизъм или бруталност, от които човек непременно трябва да излезе.  Ако не може да се направи, без да изглеждаме сноби, тогава трябва да изглеждаме сноби. Защото това, което наистина има значение, не е дали изглеждаш, а дали си сноб. Ако не ни харесва да изразяваме протест, ако сме силно изкушени да не го правим, е малко вероятно да бъдем сноби в действителност.  Тези, които положително се наслаждават на (както го наричат) „свидетелстването“, са в различна и по-опасна позиция.  Колкото до самото привидно снобарство — макар че е много лошо да си сноб, има социални атмосфери, толкова отвратителни, че в тях е почти тревожен симптом, ако човек никога не е бил наричан такъв.  По същия начин, въпреки че педантизмът е глупост, а снобизмът е порок, все пак има кръгове, в които само човек, безразличен към всякаква точност, ще избегне да бъде наречен педант, а други, където маниерите са толкова груби, крещящи и безсрамни, че човек  (каквото и да е социалното му положение) с някакъв естествен добър вкус ще бъде наречен сноб.

Това, което прави този контакт с нечестивите хора толкова труден, е, че за успешното справяне със ситуацията са необходими не само добри намерения, дори с вложени смирение и смелост;  може да изисква социални и дори интелектуални таланти, които Бог не ни е дал.  Следователно не е себеправедност, а просто благоразумие да го избягваме, когато можем.  Псалмистите не сгрешиха, когато описаха добрия човек, като някой, който избягва „мястото  на презрителите“ и се страхува да общува с нечестивия, за да не „яде“ (да кажем ли, да се смее, да се възхищава, одобрява, оправдава?)  „неща, които им харесват“.  Както обикновено, в отношението им, с всичките си опасности, има едно ядро на много здрав разум.  „Не ни въвеждай в изкушение“ често означава, наред с други неща, „Отказвай ми тези удовлетворяващи покани, тези изключително интересни контакти, онова участие в брилянтните движения на нашата епоха, които толкова често, с такъв риск, желая“.

Тясно свързани с тези предупреждения срещу това, което нарекох „мълчаливо одобрение на злото“, са протестите на Псалтира срещу другите грехове на езика.  Мисля, че когато започнах да го чета, те малко ме изненадаха;  Донякъде очаквах, че в една по-първична и по-насилствена епоха, когато се върши повече зло с ножа, с голямата пръчка и с огнената стрела, по-малко ще се прави зло с приказки.  Но в действителност псалмистите почти не споменават по-чест вид зло от това, което споделят и най-цивилизованите общества.  „Гърлото им е отворен гроб, те ласкаят“ (5:10), „под езика му има безбожие и суета“ или „лъжесвидетелстване“, както го превежда д-р Мофат (10:7), „измамни устни“ (12:3), „лъжливи устни“ (31:20), „думи, пълни с измама“ (36:3), „шепот“ на зли хора (41:7), жестоки лъжи, които „режат като бръснач“ (52:3), говорене, което звучи „гладко като масло“ и ще рани като меч (55:22), безмилостна подигравка (102:8).  Има го навсякъде в Псалтира.  Човек почти чува непрестанното шепнене, мърморене, лъжи, мъмрене, ласкателство и разпространение на слухове.  Тук не се изискват исторически обяснения, ние сме в света, който познаваме.  Ние дори откриваме в този мърморещ и мрънкащ хор гласове, които са познати.  Един от тези гласове може да е твърде лесно разпознаваем.