Разсъждения върху псалмите, К. С. Луис 5

 

V „Прекрасната красота на Господа“

 „Нека сега да спрем всичко това и да поговорим за веселие.“  Досега (не можех да се сдържа да не го напиша)  тази книга беше това, което старицата в Скот описа като „сухо морално дрънкане“.  Най-накрая можем да се обърнем към по-хубавите неща.  Ако смятаме, че „веселие“ е неподходяща дума за тях, това вероятно показва колко силно се нуждаем от нещо, което Псалмите могат да ни дадат (може би) по-добре от всяка друга книга на света.

Знаем, че Давид танцуваше пред Ковчега. Той танцуваше с такава необузданост, че една от жените му (вероятно тя е от този тип хора- по-модерен, макар и не по-добър) помисли, че се прави на глупак.  Давид не се интересуваше дали се прави на глупак или не.  Той се радваше в Господа. Това ни напомня, че макар юдаизмът да е поклонение на единствения истински и вечен Бог, той е древна религия.  Това означава, че външните му елементи и много от неговите нагласи са били много по- подобни на нагласите в езичеството, отколкото цялата тази благовъзпитаност – този режим на стъпване на пръсти и снижен глас – което думата „религия“ внушава на толкова много хора сега.  В един смисъл, разбира се, това поставя бариера между юдаизма и нас.  Ние не би трябвало да се наслаждаваме на древните ритуали.  Всеки храм в света, елегантният Партенон в Атина и светият храм в Йерусалим, е бил свещена кланица.  (Дори евреите изглежда се смущават при мисълта да се върнат към тези практики. Те не са възстановили Храма, нито са съживили жертвоприношенията.) Но дори това си има две страни.  Ако храмовете миришеха на кръв, миришеха и на печено месо;  от тях идваше дъх на празненство и домашна нотка, както и свещена.

Когато четях Библията като момче, си изградих идеята, че Йерусалимският храм е свързан с местните синагоги така, както голямата катедрала е свързана с енорийските църкви в една християнска страна.  В действителност няма такъв паралел.  Това, което се случваше в синагогите, беше доста различно от това, което се случваше в храма.  Синагогите бяха къщи за събрания, където се четеше Законът и където можеше да се произнесе обръщение – често от някой изтъкнат посетител (както в Лука 4:20 или Деяния 13:15).  Храмът беше мястото за жертвоприношения, мястото, където се извършваше основното поклонение към Яхве.  Всяка енорийска църква е потомък и на двете.  Със своите проповеди и уроци тя показва своя произход от синагогата.  Но тъй като Евхаристията се отслужва и всички други тайнства се извършват в нея, тя е като Храма;  тя е място, където обожанието към Божеството може да бъде практикувано в пълнота.  Юдаизмът без Храма беше осакатен, лишен от централното си действие;  но всяка църква, плевня, болнична стая или поле може да бъде християнски храм.

Най-ценното нещо, което Псалмите правят за мен, е да изразят същата наслада от Бог, която накара Давид да танцува.  Не казвам, че това е толкова чисто или толкова дълбоко нещо като Божията любов, достигната от най-големите християнски светци и мистици.  Но не го сравнявам с това, сравнявам го с послушното „ходене в църква” и усиленото „изказване на нашите молитви”, нещо с което повечето от нас, слава Богу, не винаги, но често намират за достатъчно.  Срещу това състояние, тази наслада се откроява като нещо удивително силно, жизнено и спонтанно;  нещо, към което можем да гледаме с невинна завист и да се надяваме да се заразим с него, докато четем. 

Причината за тази наслада е доста съсредоточена върху Храма.  Тези обикновени поети всъщност не правят разлика между любовта към Бога в това, което бихме могли (доста опасно) да наречем „духовно чувство“ и тяхното удоволствие от празниците в храма.  Не трябва да разбираме това погрешно.  Евреите не бяха, като гърците, аналитичен и логичен народ;  всъщност и останалите древни народи не бяха аналитични.  За евреите би било невъзможно да видят разграничението, което лесно ние можем да направим между тези, които наистина се покланят на Бог в църквата, и тези, които се радват на „красива служба“ в смисъла на старинен мюзикъл или просто по сантиментални причини. Най-близо стигаме до тяхното душевното състояние, ако си представим един благочестив съвременен земеделски работник в църква по време на Рождество или на Деня на благодарността. Имам предвид, разбира се, този, който наистина вярва, който е редовен общуващ;  не някой, който отива само в тези редки случаи и по този начин (не в най-лошия, а в най-добрия смисъл на тази дума) е езичник, практикуващ езическо благочестие, прави поклон пред Неизвестното божество— а в други пъти Забравеното божество — на големи годишни празници.  Човекът, когото си представям, е истински християнин.  Но бихте сбъркали, ако поискате от него да разграничи, в такива моменти, някакъв изключително религиозен елемент в ума си от всички останали – сърдечното му социално удоволствие да участва в общността, удоволствието от химните (и тълпата),  споменът му за други подобни служби от детството, заслуженото му очакване на почивката след прибиране на реколтата или Рождествената вечеря след църква. Всички тези неща са едно в ума му.  Това би било още по-вярно за всеки древен човек и особено за древния евреин.  Той беше селянин, много близък до земята.  Никога не беше чувал за музика, празници или земеделие като неща, отделни от религията, нито за религията като нещо отделно от тях.  Животът беше един.  Това, разбира се, го е направило уязвим за духовни опасности, които по-цивилизованите хора могат да избегнат;  но и му даде привилегии, които на тях липсват.

Така, когато псалмистите говорят за „виждане“ на Господ или копнеят да Го „видят“, повечето от тях имат предвид нещо, което им се е случило в храма.  Но пагубна грешка е да се каже: „те само искат да кажат, че са видели фестивала“.  По-добре би било да се каже „Ако ние бяхме там, вероятно щяхме да видим само фестивала“.  Така в псалм 68 “Видя се шествието Ти, Боже, шествието на моя Бог, на моя Цар в светилището. Напред вървяха певците, след тях свирещите с инструменти сред девици, биещи тимпани.” (24, 25), сякаш поетът казва “Вижте, ето Той идва”.  Ако аз бях там щях да видя просто музикантите и момичетата с тамбурите;  може би, като някакво допълнение (както казваме)щях да съм „почувствал“ присъствието на Бог (или не). Древният поклонник не би бил наясно с такъв дуализъм.  По същия начин, ако един съвременен човек желае да „пребивава в дома Господен през всичките дни на живота си, за да гледа прекрасната красота на Господа“ (27:4), предполагам, той би имал предвид, че се надява да получи,  не, разбира се, без посредничеството на тайнствата и помощта на други „служения”, но като нещо, което се отличава от тях и не трябва да се предполага като техен неизбежен резултат, чести моменти на духовно “виждане” и „осезаемата” любов към Бога.  Но подозирам, че поетът на този псалм не прави разлика между „виждането на прекрасната красота на Господа“ и самите актове на поклонение.

 Когато умът стане по-способен да осъзнава абстракция и анализ, това старо единство се разпада.  И веднага щом е възможно да се разграничи обредът от виждането на Бог, има опасност обредът да се превърне в заместител и съперник на самия Бог. Когато стане възможно ритуалът да се възприеме за нещо отделно, той ще стане такъв съперник;  и дори може да поеме собствен бунтарски, злокачествен живот.  Има етап в живота на детето, в който то не може да отдели религиозното от просто празничния характер на Коледа или Великден.  Разказаха ми за много малко и много набожно момче, което било чуто да си мърмори на Великден сутринта стихотворение (негова собствена композиция), което започва така: „Шоколадови яйца и Исус възкръсна“.  Това ми се струва, за неговата възраст, както възхитителна поезия, така и възхитителна набожност.  Но, разбира се, скоро ще дойде време, когато такова дете вече няма да може без усилие и спонтанно да се наслаждава на това единство.  То ще стане способно да различава духовния от ритуалния и празничен аспект на Великден;  шоколадовите яйца вече няма да са свещено тайнство. И след като вече е направило разликата, то ще трябва да постави едното или другото на първо място.  Ако постави духовното на първо място, то все още ще може да вкуси нещо от Великден в шоколадовите яйца;  ако постави яйцата на първо място, скоро те няма да се отличават от всяка друга благотия. Те ще са поели независим и следователно скоро увяхващ живот.  Вероятно в някакъв период в юдаизма или в преживяванията на някои евреи, се е случило приблизително паралелна ситуация.  Единството се е разпаднало;  жертвените обреди са станали различими от срещата с Бога.  Това за съжаление не означава, че обредите ще престанат или ще станат по-малко важни.  Те могат, по различни зли начини, да станат дори по-важни от преди.  Те могат да бъдат ценени като вид търговска сделка с алчен Бог, който по някакъв начин наистина иска или се нуждае от големи количества трупове и чието благоволение не може да бъдат осигурено при никакви други условия.  Още по-лошото е, че те могат да се разглеждат като единственото нещо, което Той иска, така че тяхното точно изпълнение да Го удовлетвори, без да се съобразяват с Неговите изисквания за милост, „съд“ и истина.  За самите свещеници цялата система ще изглежда важна просто защото тя е едновременно техния занаят и препитание;  цялата им педантичност, цялата им гордост, цялото им икономическо положение е свързано с това.  Те ще развиват занаята си все повече и повече. 

И разбира се, корективът на тези възгледи за жертвоприношението може да се намери в самия юдаизъм.  Пророците непрекъснато се бореха срещу това.  Дори Псалтирът, макар и до голяма степен да е Храмова колекция, също правеше-  например в Псалм 50, където Бог казва на Своя народ, че цялото това поклонение в Храма, разглеждано само по себе си, изобщо не е истинската цел и конкретно осмива езическата им по произход представа, че Той се храни  с печено месо.  „Ако бях гладен, мислиш ли, че щях да се обърна към теб?“ (12).  Понякога съм си представял, че Той би могъл по подобен начин да попита определен тип съвременен духовник: „Ако исках музика — ако провеждах проучване за някакви неизвестни особености от историята на Западния обред — наистина ли мислиш, че бих разчитал на теб за информация?”

Тази възможна деградация на жертвения принос и укорите към нея обаче са толкова добре известни, че няма нужда да ги подчертаваме тук.  Искам да подчертая това, от което мисля, че ние (или поне аз) се нуждаем от повече: радостта и насладата от Бога, които ни посрещат в псалмите; без значение колко задълбочено или бегло, в този или онзи случай, тези неща вероятно са свързани с Храма.  Това е живият център на юдаизма.  Тези поети знаеха много по-малко причини от нас да обичат Бога.  Те не знаеха, че Той им предлага вечна радост;  още по-малко, че Той ще умре, за да я спечели за тях.  И все пак те изразяват копнеж по Него, за самото Негово присъствие, което идва само при най-добрите християни или при християните в най-добрите им моменти. Те копнеят да живеят през всичките си дни в храма, за да могат постоянно да виждат „прекрасната красота на Господа” (27:4).  Копнежът им да се изкачат в Йерусалим и „да се явят пред Божието присъствие“ е като физическа жажда (42).  От Йерусалим Неговото присъствие проблясва „в съвършена красота“ (50:2).  Когато им липсва тази среща с Него, душите им са пресъхнали като безводна земя (63:2).  Те жадуват да бъдат „заситени с насладите“ на Неговия дом (65:4).  Само там могат да бъдат спокойни, като птица в гнездото си (84:3).  Един ден прекаран в тези „наслади“ е по-добър от цял ​​живот, прекаран другаде (10).

 Бих нарекъл това по-скоро  „апетит към Бог“, отколкото „любов към Бога“ (макар че изразът може да изглежда груб за някои). „Любовта към Бога” твърде лесно внушава думата „духовен” във всички онези отрицателни или ограничителни значения, които за нещастие тя е придобила. 

Тези стари поети изглежда не считат себе си за достойни или набожни заради това, че имат такива чувства;  нито пък, от друга страна, считат че са привилегировани като са получили благодатта да ги притежават.  Те са едновременно по-малко превзети в това отношение от най-лошите измежду нас и по-малко смирени (може да се каже, че са по-малко изненадани) от най-добрите измежду нас.  Всичко това има цялата весела спонтанност на естествено, дори физическо желание.  То е радостно и весело.  Те се радват и се веселят (9:2).  Сърбят ги пръстите за арфата (43:4), за лютнята и арфата — събуди се, лютня и арфа!—(57:9);  хайде да пеем, да донесем тамбурата, донесете „веселата арфа с лютнята“, ще пеем весело и ще вдигнем весел шум (81:1, 2).  Шум, ще да кажете.  Само музика не е достатъчна.  Нека всички, дори и мрачните езичници, пляскат с ръце (47:1).  Нека имаме звънтящи чинели, не само добре настроени, но и гръмки, също и танци (150:5).  Нека дори отдалечените острови (всички острови бяха отдалечени, тъй като евреите не бяха моряци) споделят този възторг (97:1).

Не казвам, че тази жар — ако щете дори буйство — може или трябва да се възроди.  Част от него не може да бъде съживена, защото не е мъртва, все още е в нас.  Би било безсмислено да се преструваме, че ние, англиканците, сме ярък пример.  Мисля, че римляните, православните и Армията на спасението са запазили повече от нея, отколкото ние. У нас има една ужасна загриженост за проява на добрия вкус.  Но дори ние все още можем да се веселим. Втората причина е много по-дълбока.  Всички християни знаят нещо, което евреите не са знаели:  това колко „скъпо е струвало да се изкупят душите ни“.  Животът ни като християни започва с кръщение в смърт;  нашите най-радостни празници започват и се съсредоточават върху разчупеното тяло и пролятата кръв.  Следователно в нашето поклонение има трагична дълбочина, която липсваше на юдаизма.  Нашата радост трябва да бъде онази радост, която може да съществува редом с нея;  за нас има духовен контрапункт там където за евреите имаше обикновена мелодия. Но това ни най-малко не отменя радостния дълг, който според мен, например, дължа на най-веселите псалми.  Там, въпреки наличието на елементи, които сега ни е съвсем трудно да считаме за религиозни, и отсъствието на елементи, които някои биха счели съществени за религията, аз намирам преживяване, изцяло ориентирано към Бога, търсенето само на Божието присъствие, не някакъв друг дар, а дарът, който е Сам Той- радост до най-висока степен и безпогрешно истински.  Това, което виждам (така да се каже) в лицата на тези стари поети ми говори повече за Бога, когото те и ние обожаваме.

Но тази характерна еврейска наслада или плам намират и друг начин на изразяване.  Ще го видим  в следващата глава.