Честъртън, The Catholic Church and Conversion (1926)

 

В тази статия Честертън говори за Католическата вяра. Но всъщност всички негови наблюдения важат за Христовата църква, която твърдо стои в Писанието, традицията и приемствеността на апостолите, която ап. Павел обобщава много добре в писмото си до Тимотей: 

“И така, ти, чадо мое, укрепвай в благодатта, която е в Христа Исуса. И каквото си чул от мене при много свидетели, това предай на верни човеци, които да са способни и други да научат. Съучаствай в страданията като добър воин Исус Христов. Никой служещ като воин не се заплита в житейски работи, за да угоди на този, който го е записал за воин. Също и ако се състезава някой в игрите, той не бива увенчан, ако не се е състезавал според правилата.” ВТОРО ТИМОТЕЙ‬ ‭2:1-5‬ ‭БЛБ‬‬

“Да ни поправи там, където грешим “

 Католическата църква е единственото, което спасява човек от унизителното робство да бъде дете на своята епоха.  Сравних я с Новите религии;  но точно там тя се различава от Новите религии. Новите религии в много отношения са скроени да пасват на новите условия;  но те са подходящи само за новите условия.  Когато тези условия се променят в рамките на един век или нещо такова, нещата, за които те настояват в момента, ще станат почти безсмислени.  Ако Вярата има цялата свежест на нова религия, тя има и цялото богатство на стара религия;  и още повече- тя има всички запаси на стара религия.  Що се отнася до това, античността ѝ сама по себе си е голямо предимство-  особено голямо предимство за целите на обновяването и младостта.  Само като правим аналогия с физическото тяло предполагаме, че старите неща са непременно сковани.  Това е обикновена метафора от кости и артерии.  В интелектуален смисъл старите неща са гъвкави.  Преди всичко те са разнообразни и предлагат много алтернативи.  Има нещо като ротация на посевите в религиозната история;  старите полета могат да стоят незасяти за известно време и след това да бъдат обработени отново.  Но след като новата религия или каквото и да е подобно намерение е пожънала своята единствена реколта от див овес, който вятърът обикновено издухва, тя остава безплодна.  Нещо старо като Католическата църква има натрупана оръжейна и хазна с богат избор;  тя може да избира между вековете и да доведе една епоха да спаси друга епоха.  Тя може да призове стария свят да коригира баланса на новия.

Новите религии са скроени да пасват на новия свят;  и това е най-проклетият им дефект.  Всяка религия е произведена от съвременни причини, които могат да бъдат ясно посочени.  Социализмът е реакция срещу капитализма.  Спиритуализмът е реакция срещу материализма; в най- интензивната си форма е следа от Великата война.

Но има малко по-фин смисъл, в който самата пригодност на новите видове вяра ги прави негодни;  самата им приемливост ги прави неприемливи.  По този начин всички те изповядват прогресивност, тъй като специфичната похвала на техния специфичен период е прогресът;  те твърдят, че са демократични, защото политическата ни система все още доста драматично твърди, че е демократична.  Те се втурнаха към помирение с науката, което често беше само преждевременно капитулиране пред науката.  Те набързо се отърваха от всичко, което се смяташе за овехтяло или старомодно и във външност и в символика.  Те твърдяха, че имат блестящи служби и весели проповеди;  църквите се състезаваха с кината;  църквите дори станаха кина.  В по-умерената си форма настроението беше да се възхваляват естествените удоволствия, като наслада от природата и дори наслада от човешката природа.  Това са чудесни неща и това е чудесна свобода;  и въпреки това тя има своите ограничения.

 Ние всъщност не искаме религия, която е права там, където и ние сме прави.  Това, което искаме, е религия, която е права там, където грешим.  В тези съвременни моменти всъщност не става въпрос религията да ни даде свобода;  но (в най-добрия случай) свободата да ни даде религия.  Тези хора просто възприемат съвременното настроение, което е отчасти доста приятно, отчасти много анархично и доста скучно и очевидно, а след това се нуждаят от някаква, каквато и да е религия, с която да се ограничи това настроение.  Но настроението би съществувало дори и без верую.  Казват, че искат дадена религия да бъде социална, а те самите биха били социални и без никаква религия.  Казват, че искат една религия да бъде практична, когато те биха били практични и без никаква религия.  Казват, че искат религия, приемлива за науката, когато те биха приели науката, дори и да не приемат религията.  Казват, че искат такава религия, защото те самите вече са такива.  Казват, че искат такава религия, а всъщност имат предвид, че биха могли да се справят и без нея.

 Съвсем различен е въпросът, когато една религия, в истинския смисъл на нещо обвързващо, обвързва хората с техния морал, когато той не е идентичен с тяхното настроение.  Много различно беше, когато някои от светиите проповядваха социално помирение пред ожесточени и бушуващи фракции, които не можеха да понесат да се гледат в лице. Съвсем различно беше, когато благотворителността се проповядваше на езичници, които наистина не вярваха в нея;  точно както е съвсем различно сега, когато целомъдрието се проповядва на нови езичници, които не вярват в него.  Именно в тези случаи улавяме истинското значение на религията;  и именно в тези случаи получаваме своеобразния, неповторим триумф на католическата вяра.  Той не се изразява в това да бъдем прави, когато сме прави, а в това да сме радостни, пълни с надежда и благородство. ... в това, че сме били прави, дори когато сме грешили, и в това, че фактът се връща след нас като бумеранг.  Една дума, която ни казва това, което не знаем, надвишава хиляда думи, които ни казват това, което знаем.  И още по- впечатляващо е, че не само не го знаехме, но не можехме да го повярваме.  Може да изглежда парадокс да кажем, че истината ни учи повече чрез думите, които отхвърляме, отколкото чрез думите, които приемаме.

– The Catholic Church and Conversion (1926)