Наблюдение върху една скръб, К. С. Луис

(Както посочва заглавието, книгата говори за скръбта на Луис от загубата на съпругата му- в текста наричана Х.. Преводът на този откъс е мой. Но цялата книга е преведена на български и достъпна безплатно на сайта Християнство.бг)

“Имам нужда от Христос, а не от нещо, което прилича на Него.  Искам Х., а не нещо, което е като нея.  Една наистина добра снимка може в крайна сметка да се превърне в примка, ужас и препятствие.

 Предполагам, че от изображенията има някаква полза, иначе не биха били толкова популярни.  (Няма голяма разлика дали те са картини и статуи извън ума или въображаеми конструкции в него.) За мен обаче опасността от тях е по-очевидна.  Образите на Святото лесно се превръщат в святи образи – свещени.  Моята представа за Бог не е божествена идея.  От време на време тази представа се налага да бъде разбивана.  Самият Той я разбива.  Той е великият иконоборец.  Сякаш почти можем да кажем, че това разбиване е един от белезите на Неговото присъствие?  Въплъщението е върховният пример;  то съсипва всички предишни идеи за Месията.  И повечето хора са „обидени“ от иконоборството;  но блажени тези, които не са. А същото нещо се случва и в нашите лични молитви.

 Цялата реалност е иконоборческа.  Любимата ти, дори в този живот, непрестанно триумфира над самата твоя представа за нея.  И ти искаш тя да го прави;  ти я искаш с всичките й съпротиви, всичките й недостатъци, цялата й неочакваност.  Тоест искаш я в нейната буквална и независима реалност.  И не някакъв образ или спомен, а точно тази реалност е това, което трябва да продължаваме обичаме, след като тя е мъртва.

Но „тази реалност“ сега е невъобразима.  В това отношение Х. и всички мъртви са като Бог.  В това отношение любовта към нея е станала по своята мярка като любовта към Него.  И в двата случая трябва да протягам ръцете и дланите на любовта- нейните очи тук не могат да бъдат използвани- към реалността, през- отвъд- цялата променлива фантасмагория на моите мисли, страсти и въображения.  Не трябва да седя доволен от самата фантасмагория и да се прекланям пред нея като заместител на Бог или да обичам тази фантасмагория като заместител на нея.  Не моята представа за Бог, а Бог.  Не моята представа за Х., а Х. Да, и също не моята представа за моя съсед, а моя съсед.  Защото не правим ли често тази грешка по отношение на хората, които са все още живи – които са с нас в една стая?  Да говорим и да действаме не със самия човек, а с образа (почти като резюме), който сме си направили от него в собствените ни умове?  И той трябва значително да се отклони от него, преди дори да забележим този факт.  В реалния живот (това е един начин, по който се той различава от романите) думите и действията му, ако се вгледаме внимателно, едва ли са напълно „в негов стил“, тоест в това, което ние наричаме неговия характер.  В ръката му винаги има карта, за която не знаем.

 Моята причина да приема, че постъпвам така спрямо други хора, е фактът, че толкова често откривам, че те очевидно постъпват така с мен.  Всички си мислим, че сме “хванали цаката” един на друг.

 И през цялото това време може би отново градя кула с карти.  И ако го правя, Той отново ще събори сградата.  Той ще я събаря толкова често, колкото се окаже необходимо.  Освен ако най-накрая не трябва да бъда отхвърлен като безнадежден и да бъда оставен да строя дворци от карти в ада завинаги;  „равен сред мъртвите“.(Пс. 88:5)”