К. С. Луис. Есе "Равенство"

 

Равенство

Аз съм демократ, защото вярвам в грехопадението на човека. Мисля, че повечето хора са демократи по обратната причина. Голяма част от демократичния ентусиазъм произлиза от идеите на хора като Русо, които са вярвали в демокрацията, защото са смятали, че човечеството е толкова мъдро и добро, че всеки заслужава дял в управлението. Опасността да се защитава демокрацията на тези основания е, че те не са верни. И всеки път, когато тяхната слабост бъде разкрита, хората, които предпочитат тиранията, трупат капитал от това разкритие. Откривам, че тези основания не са верни, без да се налага да се вглеждам по-далеч от себе си. Не заслужавам да участвам в управлението на кокошарник, още по-малко на нация. Нито пък повечето хора - всички хора, които вярват на реклами, мислят с лозунги и разпространяват слухове. Истинската причина за демокрацията е точно обратната.  Човечеството е толкова паднало, че на никого не може да се повери безконтролна власт над ближните му. Аристотел е казал, че някои хора са подходящи само за роби. Аз не му противореча. Но отхвърлям робството, защото не виждам хора, годни да бъдат господари. Това въвежда един възглед за равенството, доста различен от този, в който сме били обучени. Не смятам, че равенството е едно от онези неща (като мъдростта или щастието), които са добри просто сами по себе си и заради самите тях. Мисля, че то е от същата класа като лекарството, което е добро, защото сме болни, или дрехите, които са добри, защото вече не сме невинни. Не мисля, че старата власт у царете, свещениците, съпрузите или бащите и старото послушание у поданиците, миряните, съпругите и синовете, сами по себе си са били нещо унизително или зло. Мисля, че тези неща са били толкова добри и красиви, колкото и голотата на Адам и Ева. Тя с право е била отнета, защото хората са станали лоши и са злоупотребили с нея. Да се опитваме да я възстановим сега би било същата грешка като тази на Нудистите. Правното и икономическото равенство са абсолютно необходими средства за поправяне на грехопадението и защита срещу жестокостта. Но лекарството не е добро. В плоското равенство няма никаква духовна храна. Именно слабото осъзнаване на този факт е причината голяма част от нашата политическа пропаганда да звучи толкова повърхностно. Опитваме се да бъдем очаровани от нещо, което е само негативното условие на добрия живот. И затова въображението на хората толкова лесно се завладява от поривите на жаждата за неравенство, било то в романтичната форма на филмите за верни придворни или в бруталната форма на нацистката идеология. Изкусителят винаги действа върху някаква реална слабост в собствената ни ценностна система: предлага храна за някаква наша нужда, която сме оставили да гладува. Когато равенството се третира не като лекарство или предпазно средство, а като идеал, започваме да култивираме онзи закърнял и завистлив вид ум, който мрази всяко превъзходство. Това съзнание е специфичната болест на демокрацията, както жестокостта и раболепието са специфичните болести на привилегированите общества. Тази завист ще убие всички ни, ако се развива безконтролно. Човекът, който не може да си представи радостното и предано послушание, както и непринуденото и благородно приемане на това послушание- човекът, който никога не е искал да коленичи или да се поклони, е обикновен варварин. Но би било порочна глупост да се възстановят тези стари неравенства в правен или външен план. Тяхното подходящо място е другаде. От Падението насам трябва да носим дрехи. Да, но отвътре, под това, което Милтън наричаше "тези неприятни маски",* искаме голото тяло, т.е. истинското тяло, да бъде живо. Искаме то да се появява в подходящи случаи: в брачната стая, в публичното уединение на мъжката баня и (разбира се), когато се налага спешна медицинска или друга помощ. По същия начин, под необходимата външна обвивка на правното равенство, трябва да е жив целият йерархичен танц и хармония на нашите дълбоки и радостно приети духовни неравенства. Тя е там, разбира се, в живота ни като християни: там като миряни можем да се подчиняваме - още повече, че свещеникът няма власт над нас на политическо ниво. То е налице в отношенията ни с родителите и учителите - още повече, че сега то е доброволна и изцяло духовна почит. То трябва да е налице и в брака. Последната точка се нуждае от малко по-ясно изразяване. В миналото мъжете са злоупотребявали с властта си над жените по такъв ужасен начин, че има опасност равенството да се превърне в идеал преди всичко за съпругите. Но госпожа Наоми Мичисън** е напипала истинския смисъл на въпроса. Имайте колкото си искате равенство - колкото повече, толкова по-добре - в нашите брачни закони: но на някакво ниво съгласието с неравенството, не, насладата от него, е еротична необходимост. Г-жа Мичисън говори за жени, които до такава степен са възпитани в предизвикателната идея за равенство, че самото усещане за мъжка прегръдка предизвиква недоволство. В резултат на това браковете се сриват! Това е трагикомедията на съвременната жена- учена от Фройд да възприема любовния акт като най-важното нещо в живота, а след това възпрепятствана от феминизма да се отдаде вътрешно, което единствено може да доведе до пълен емоционален успех. Само заради собственото си еротично удоволствие, без да се стига по-далеч, известна степен на послушание и смирение изглежда (обикновено) необходимо от страна на жената. Грешката тук е, че всички форми на привързаност се приравняват към онази специална форма, която наричаме приятелство. То наистина предполага равенство. Но то е съвсем различно от различните любови в рамките на едно и също домакинство. Приятелите не са погълнати основно един от друг. Приятелството се заражда, когато правим нещо заедно - рисуваме, плаваме с кораби, молим се, философстваме, борим се рамо до рамо. Приятелите гледат в една и съща посока. Влюбените гледат един към друг: тоест в противоположни посоки. Да се пренася изцяло всичко, което принадлежи на едната връзка, в другата, е грешка. Ние, британците, трябва да се радваме, че сме успели да постигнем голяма част от правната демокрация (все още се нуждаем от повече икономическа), без да загубим церемониалната си монархия. Защото точно там, в средата на живота ни, се намира онова, което задоволява жаждата за неравенство и постоянно напомня, че лекарството не е храна. Следователно реакцията на човека към Монархията е своеобразен тест. Монархията лесно може да бъде "развенчана"; но наблюдавайте лицата, забележете добре акцентите на разобличителите. Това са хората, чиито корени в Едемската градина са прекъснати: до които не може да достигне никакъв слух за многозвучие, за танц - хората, за които камъчета, наредени в редица, са по-красиви от арка. Но дори и да желаят просто равенство, те не могат да го постигнат. Там, където на мъжете е забранено да почитат крал, те почитат милионери, спортисти или филмови звезди: дори известни проститутки или гангстери. Защото изискванията на духовната природа, както и телесната, ще бъдат удовлетворени; откажете й храна и тя ще погълне отрова. Ето защо целият този въпрос е от практическо значение. На всяка инвазия на духа, който казва "аз съм толкова добър, колкото и ти", в личния и духовния ни живот трябва да се противопоставяме също толкова ревниво, колкото и на всяко навлизане на бюрокрацията или привилегиите в политиката ни. Само вътрешната йерархия може да съхрани външния егалитаризъм. Романтичните атаки срещу демокрацията ще се повтарят. Никога няма да бъдем в безопасност, освен ако вече не сме разбрали в сърцата си всичко, което антидемократите могат да кажат, и не сме го подсигурили по-добре от тях. Човешката природа няма да издържи трайно на плоското равенство, ако то бъде разширено от същинското си политическо поприще в по-реалните, по-конкретните поприща вътре в нея. Нека се обличаме в равенството, но нека го събличаме всяка вечер.

 

* John Milton, Paradise Lost (1667), Book IV, line 740.

** Naomi Mitchison, The Home and a Changing Civilisation (London, 1934), Chapter I, pp. 49-50.

 

Снимката е от изданието на сборник с есета на HarperCollins Publishers

 

Есето е представено с чудесна анимация тук:

https://www.youtube.com/watch?v=_CpdJigiV7U

 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Членството (“Бремето на славата”, К. С. Луис ) Обръщение към Обществото на св. Албан и св. Сергий.

Размишления върху Псалмите, К. С. Луис 9

Какво ми струва на мен и какво Му струва на Него?