К. С. Луис, Учене по време на война

Проповед, изнесена в църквата на Света Богородица, Оксфорд, есента на 1939г. 

Университетът е общество със стремеж към учене. Като студенти, от вас се очаква да се превърнете или да започнете да се превръщате в това, което средновековието нарича писари: философи, учени, изследователи, критици или историци. И на пръв поглед това изглежда странно нещо по време на голяма война. Каква е ползата от започването на задача, която имаме толкова малък шанс да завършим? Или, дори и ние самите да не бъдем прекъснати от смърт или военна служба, защо трябва да продължим да се интересуваме от тези спокойни занимания, когато животът на нашите приятели и свободите на Европа висят на кантар? Не е ли това да „свириш на цигулка докато Рим гори“? Но ми се струва, че няма да можем да отговорим на тези въпроси, докато не ги поставим рамо до рамо с някои други въпроси, които всеки християнин би трябвало да си задава в мирно време. Току-що говорих за това да „свириш на цигулка докато Рим гори“. Но за християнина истинската трагедия на Нерон трябва да е не това, че той е свирил, докато градът е бил в пламъци, а че е свирил на ръба на ада. Трябва да ми простите за грубата дума. Знам, че много по-мъдри и по-добри християни от мен в наши дни не обичат да споменават рая и ада дори от амвона. Знам също, че почти всички препратки към тази тема в Новия завет идват от един източник. Но пък този източник е самият наш Господ Исус. Хората ще ви кажат, че е Св. Павел, но това не е вярно. Тези трудни доктрини са доминиращи. Те всъщност не са отстранени от учението на Христос или от Неговата Църква. Ако не им вярваме, присъствието ни в тази църква е голяма глупост. Ако го направим, в някакъв момент трябва да преодолеем духовната си скромност и да ги споменем.

В момента, в който направим това, можем да видим, че всеки християнин, който идва в университета, трябва по всяко време да се сблъсква с въпрос, в сравнение с който въпросите, повдигнати от войната, са относително маловажни. Той трябва да се запита как е правилно или дори психологически възможно създанията, които всеки момент напредват или към рая, или към ада, да прекарват част от малкото време, което им е позволено на този свят, за подобни сравнително тривиални неща като литературата или изкуството, математиката или биологията. Ако човешката култура може да устои на това, тя може да устои на всичко. Да признаем, че можем да запазим интереса си към ученето под сянката на тези вечни проблеми, но не и под сянката на европейска война, би означавало да признаем, че ушите ни са затворени за гласа на разума и много широко отворени за гласа на нашите нерви и литургичните ни емоции. Това наистина е така за повечето от нас: със сигурност важи за мен. Поради тази причина смятам, че е важно да се опитаме да видим сегашното бедствие в истинска перспектива. Войната не създава абсолютно нова ситуация: тя просто влошава перманентната човешка ситуация, така че вече не можем да я пренебрегваме. Човешкият живот винаги е живян на ръба на пропаст. Човешката култура винаги е трябвало да съществува под сянката на нещо безкрайно по-важно от себе си. Ако хората бяха отложили търсенето на знание и красота, докато не заживеят в сигурност, търсенето никога нямаше да започне. Грешим, когато сравняваме войната с „нормалния живот“. Животът никога не е бил нормален. Дори онези периоди, които смятаме за най-спокойни, като деветнадесети век, се оказват, при по-внимателно разглеждане, пълни с кризи, тревоги, трудности, извънредни ситуации. Никога не е липсвала правдоподобна причина за отлагане на всички обикновени културни дейности, докато не бъде предотвратена някаква непосредствена опасност или не се поправи някаква крещяща несправедливост. Но човечеството отдавна реши да пренебрегва тези правдоподобни причини. Хората искаха знание и красота сега и нямаше да чакат подходящия момент, който никога не идва. Атина от периода на Перикъл ни оставя не само Партенона, но и значителната Погребална реч на Перикъл. Насекомите са избрали друг път: те са търсили първо материалното благосъстояние и сигурността на кошера и вероятно имат своята награда. Но хората са различни. Те излагат математически теореми в обсадени градове, водят метафизични аргументи в килиите на осъдените, правят шеги на бесилката, обсъждат последното ново стихотворение, докато се придвижват към стените на Квебек, и сресват косите си при Термопилите. Това не е показност: това е нашата природа.

Но тъй като ние сме паднали създания, фактът, че това е нашата природа, сам по себе си няма да докаже, че тя е рационална или правилна. Трябва да се запитаме дали наистина има някакво легитимно място за дейността на учещия човек в свят като този. Тоест винаги трябва да отговаряме на въпроса: „Как може да си толкова несериозен и егоистичен, че да мислиш за нещо друго, освен за спасението на човешките души.?“ и в момента трябва да отговорим на допълнителния въпрос: „Как може да си толкова несериозен и егоистичен, че да мислиш за нещо друго освен войната?“ Част от нашия отговор ще бъде еднакъв и за двата въпроса. Единият предполага, че животът ни може и трябва да стане изключително и изрично религиозен, а другият, че може и трябва да стане изключително национален. Вярвам, че целият ни живот може и наистина трябва да стане религиозен в смисъл, който ще бъде обяснен по-късно. Но ако се има предвид, че всички наши дейности трябва да бъдат от вида, който може да бъде разпознат като „свещен“ и противоположен на „светски“, тогава бих дал един единствен отговор и на двамата си въображаеми нападатели. Бих казал: „Независимо дали трябва да се случи или не, това, което препоръчвате, няма да се случи.“

Преди да стана християнин, не мисля, че съм осъзнавал напълно, че животът след обръщането ми неизбежно ще се състои в това да върша повечето от същите неща, които съм правил и преди: човек се надява, че ги върши в нов дух, но все пак са същите неща. Преди да отида да участвам в последната война със сигурност очаквах, че животът ми в окопите в някакъв мистериозен смисъл ще бъде изцяло и напълно война. Всъщност установих, че колкото повече се приближавахме до фронтовата линия, толкова по-малко всички говореха и мислеха за съюзническата кауза и напредъка на кампанията; и съм доволен да открия, че Толстой, в най-великата военна книга, писана някога, записва едно и също нещо — както и „Илиада“ по свой начин. Нито обръщането към християнсвото, нито записването в армията няма наистина да заличат човешкия ни живот. Християните и войниците все още са хора: идеята на неверника за религиозния живот и идеята на цивилния за активната военна служба са фантасмагорични. Ако и в двата случая се опитате да спрете цялата си интелектуална и естетическа дейност, ще успеете само да замените по-добрия културен живот с по-лош.

Не мислете че няма да четете нищо, било то ако сте потопени в църквата, или във фронтовата линия: ако не четете добри книги, ще четете лоши. Ако не продължите да мислите рационално, ще мислите ирационално. Ако отхвърлите естетическото удовлетворение, ще изпаднете в сладострастно удовлетворение. Следователно съществува аналогия между претенциите на нашата религия и претенциите на войната: нито едно от тях, за повечето от нас, просто няма да отмени или премахне от реалността обикновения човешкия живот, който сме водили, преди да влезем в тях. Но те ще действат по този начин по различни причини. Войната няма да успее да погълне цялото ни внимание, защото е ограничен обект и следователно по същество непригоден да обхваща цялото внимание на човешката душа. За да избегна недоразумения, трябва да направя няколко разграничения. Вярвам, че нашата кауза е много справедлива, както и човешките каузи, и затова смятам, че е дълг да участваме в тази война. И всеки дълг е религиозен дълг и следователно нашето задължение да изпълняваме всеки дълг е абсолютно.

По този начин може да имаме задължението да спасим давещ се човек и може би, ако живеем на опасен бряг, да се научим да спасяваме живот, за да сме готови за всеки удавник, когато такъв се появи. Може да е наш дълг да загубим собствения си живот, докато го спасяваме. Но ако някой се посвети на спасяването на живот в смисъл да му отдаде пълното си внимание – така че да не мисли и да не говори за нищо друго и да изисква прекратяване на всички други човешки дейности, докато всички не се научат да плуват – той ще бъде едностранчив маниак. В този смисъл спасяването на удавници е дълг, за който си струва да умреш, но не си струва да живееш. Струва ми се, че всеки политически дълг (тук включвам и военния ) е от този вид. Човек може да трябва да умре за нашата страна, но никой човек не трябва, в никакъв изключителен смисъл, да живее за страната си. Този, който се предава безрезервно на временните претенции на нация, партия или класа, отдава на Цезаря това, което от всички неща най-категорично принадлежи на самия Бог. Но поради съвсем различна причина религията не може да заеме целия живот в смисъл да изключва всичките ни естествени дейности. Защото, разбира се, в известен смисъл тя трябва да заема целия живот.

Не става дума за компромис между претенциите на Бог и претенциите на културата, или политиката, или нещо друго. Божието искане е безкрайно и неумолимо. Можете да го откажете; или можете да започнете да се опитвате да го удовлетворите. Няма среден път. Но въпреки това е ясно, че християнството не изключва нито една от обикновените човешки дейности. Свети Павел казва на хората да продължат с работата си. Той дори допуска, че християните могат да ходят на вечери и, нещо повече, на вечери, организирани от езичници. Нашият Господ присъства на сватба и дава чудотворно вино. Под егидата на Неговата Църква и в повечето християнски епохи ученето и изкуствата процъфтяват. Решението на този парадокс, разбира се, ви е добре известно. „Независимо дали ядете, пиете или каквото и да правите, правете всичко за слава на Бога.“ Всички наши просто естествени дейности ще бъдат приети, ако бъдат предадени на Бог, дори и най-смирените; и всички те, дори и най-благородните, ще бъдат грешни, ако не са предадени на Него. Християнството не замества нашия естествен живот и поставя нов на негово място; то е по-скоро нова организация, която експлоатира за своите свръхестествени цели тези естествени материали. Без съмнение, в дадена ситуация християнството изисква отказ от някои или от всички наши просто човешки занимания; по-добре да бъдеш спасен с едно око, отколкото с две да бъдеш хвърлен в Геената. Но то прави това в известен смисъл per accidens (при изключителни обстоятелства)– защото, при тези специални обстоятелства е престанало да бъде възможно да се практикува тази или онази дейност за слава на Бога. Няма съществена разпра между духовния живот и човешката дейност като такава. Така вездесъщността на подчинението на Бога в живота на християнина е по някакъв начин аналогична на вездесъствието на Бог в пространството. Бог не запълва пространството, както тялото го изпълва, в смисъл, че части от Него са в различни части на пространството, изключвайки други обекти от тях. И все пак Той е навсякъде – напълно присъстващ във всяка точка на пространството – според добрите теолози.

Сега вече сме в състояние да отговорим на виждането, че човешката култура е непростимо лекомислие от страна на същества, натоварени с толкова ужасни отговорности като нас. Веднага отхвърлям идеята, която витае в съзнанието на някои съвременни хора, че културните дейности сами по себе си са духовни и достойни – сякаш учените и поетите по същество са по-благоприятни на Бога, отколкото чистачите и хората, които лъскат обувки. Мисля, че Матю Арнолд за първи път използва английската дума духовен в смисъла на немската geistlich и така сложи начало на тази най-опасна и най- антихристиянска грешка. Нека я изчистим завинаги от съзнанието си. Работата на Бетховен и работата на чистачката стават духовни при едно и също условие, работата да бъде предадена на Бога, да бъде извършена смирено „като за пред Господ“. Това, разбира се, не означава, че за всеки човек е въпрос на ези-тура дали трябва да мете стаи или да композира симфонии. Къртицата трябва да копае за слава на Бога, а петелът - да пее. Ние сме членове на едно тяло, но различни членове, всеки със своето призвание. Възпитанието на човека, неговите таланти, обстоятелствата му обикновено са сносен показател за неговото призвание. Ако родителите ни са ни изпратили в Оксфорд, ако нашата страна ни позволява да останем там, това на пръв поглед (prima facie) е доказателство, че животът, който ние най-добре можем да водим за Божия слава в момента, е живот на учене. Като водя този живот за Божия слава, разбира се, нямам предвид никакъв опит да накараме нашите интелектуални проучвания да доведат до назидателни заключения. Това би било, както казва Бейкън, да предложим на автора на истината нечистия жертвен принос на лъжата. Имам предвид стремежа към знание и красота, в известен смисъл, заради тях самите, но в смисъл, който не изключва тяхното съществуване за Бога. Апетит за тези неща съществува в човешкия ум и Бог не създава апетитите напразно. Следователно можем да преследваме знанието като такова и красотата като такава със сигурната увереност, че по този начин ние самите напредваме към на Божието видение, или косвено помагаме на другите да го направят. Смирението, не по-малко от апетита, ни насърчава да се концентрираме просто върху знанието или красотата, без да се занимаваме твърде много с тяхната върховна връзка с Божието видение. Тази възка може да не е предназначена за нас, а за хора по-добри от нас – за хора, които идват след нас и ще намират духовното значение на това, което сме изровили в сляпо и смирено подчинение на нашето призвание. Това е телеологичният аргумент, че съществуването на импулса и способността доказват, че те трябва да имат подходяща функция в Божията схема - аргументът, чрез който Тома Аквински доказва, че сексуалността би съществувала дори и без грехопадението.

Устойчивостта на аргумента по отношение на културата се доказва от опита. Интелектуалният живот не е единственият път към Бога, нито най-безопасният, но ние го намираме за път и може да е уреченият път за нас. Разбира се, ще бъде така само докато поддържаме импулса чист и независим от други интереси. Това е голямата трудност. Както казва авторът на Theologia Germanica, може да започнем да обичаме знанието – нашето знание – повече от това, което е известно: да се наслаждаваме не в упражняването на нашите таланти, а на факта, че те са наши, или дори на репутацията, която носят за нас. Всеки успех в живота на учения увеличава тази опасност. Ако стане неустоим, той трябва да се откаже от научната си работа. Времето за изтръгване на дясното око е дошло.

Това е същността на живота посветен на учене, както го виждам аз. Но има непреки ценности, които са особено важни днес. Ако целият свят беше християнски, може би нямаше да има значение дали целият свят е необразован. Но такъв, какъвто е, културният живот ще съществува извън Църквата, независимо дали съществува вътре в нея или не. Да бъдем невежи и прости сега — да не можем да се срещнем с враговете на тяхната собствена територия би означавало да хвърлим оръжията си и да предадем нашите необразовани братя, които нямат, под Бог, друга защита освен нас срещу интелектуалните атаки на езичниците. Добрата философия трябва да съществува, ако не по друга причина, защото на лошата философия трябва да се отговори. Хладният интелект трябва да работи не само срещу хладния интелект от другата страна, но и срещу мъглявите езически мистицизми, които напълно отричат интелекта.

Най-вече, може би, се нуждаем от интимни познания за миналото. Не че миналото има някаква магия, а защото не можем да изучаваме бъдещето, а и все пак се нуждаем от нещо, което да противопоставим на настоящето, за да ни напомни, че основните предположения са били доста различни в различните периоди и голяма част от това, което на небразованите изглежда сигурно е просто временна мода. Човек, който е живял на много места, няма вероятност да бъде измамен от местните грешки на родното му село: ученият човек е живял много пъти и следователно в известна степен е имунизиран срещу големия катаракт на глупостите, които се изсипват от пресата и микрофона в неговата епоха.

В този смисъл, животът на учене за някои хора е дълг. В момента изглежда, че това е вашият дълг. Наясно съм, че може да изглежда, че има почти комично несъответствие между важните въпроси, които обмисляхме, и непосредствената задача, която може да ви бъде поставена, като англосаксонските закони или химическите формули. Но подобен шок ни очаква във всяко призвание – млад свещеник се оказва въвлечен в дребни занимания, а млад стажант в инвентаризация на бурканите с конфитюр. Добре е, че трябва да бъде така. Това отстранява суетните, вятърничави хора и запазва онези, които са едновременно смирени и солидни. За този вид трудност не се нуждаем от съчувствие. Но особената трудност, наложена ви от войната, е друг въпрос: и отново бих повторил това, което казвам в една или друга форма откакто започнах – не позволявайте на нервите и емоциите ви да ви накарат да мислите, че сте в затруднение по-ненормално, отколкото е в действителност. Може би е полезно да споменем трите умствени упражнения, които могат да служат като защита срещу тримата врагове, които войната издига срещу учещия човек.

Първият враг е вълнението – склонността да мислим и чувстваме за войната, когато сме имали намерение да мислим за нашата работа. Най-добрата защита е признание, че и в това, както във всичко останало, войната всъщност не е създала нов враг, а само е разярила стария. Винаги има много съперници на нашата работа. Винаги се влюбваме или се караме с някой, търсим работа или се страхуваме да не я загубим, разболяваме се и се възстановяваме, следим обществени дела. Ако си го позволим, винаги ще чакаме някакво разсейване да свърши, преди да можем наистина да се заемем с работата си. Единствените хора, които постигат много, са тези, които искат знания толкова силно, че ги търсят, докато условията все още са неблагоприятни. Благоприятните условия никога не идват. Разбира се, има моменти, в които напрежението от вълнението е толкова голямо, че само свръхчовешкият самоконтрол би могъл да му устои. Такива моменти идват и във война, и в мир. Трябва да направим най-доброто, на което сме способни.

Вторият враг е чувството на безсилие – усещането, че няма да имаме време да свършим. Ако ви кажа, че никой няма време да свърши, че най-дългият човешки живот оставя човек, във всеки клон на обучението, начинаещ, ще ви се стори, че казвам нещо съвсем академично и теоретично. Ще се изненадате, ако знаете колко скоро човек започва да усеща краят на въжето: за колко неща, дори в средата на живота, трябва да кажем „Няма време за това“, „Твърде късно е сега“ и „Не е за мен”. Самата природа ви забранява да участвате в това преживяване. По-християнското отношение, което може да се постигне на всяка възраст, е да оставим бъдещето в ръцете на Бог. Добре е да го направим, защото Бог със сигурност ще го овладее, независимо дали ще му го предоставим или не. Никога, в мир или във война, не предавайте своята добродетел или щастието си на бъдещето. Щастливата работа се върши най-добре от човек, който приема дългосрочните си планове малко лековато и работи от момент до момент „като за Господа“. Насърчени сме да търсим само нашият ежедневен хляб. Настоящето е единственото време, в което може да се изпълни някакъв дълг или да се получи някаква благодат.

Третият враг е страхът. Войната ни заплашва със смърт и болка. Никой човек — и особено никой християнин, който помни Гетсимания — не трябва да се опитва да постигне стоическо безразличие към тези неща: но ние можем да се предпазим от илюзиите на въображението. Мислим си за улиците на Варшава и противопоставяме смъртните случаи там с една абстракция, наречена Живот. Но за никой от нас не става въпрос за смърт или живот; само въпрос за тази или за онази смърт — за куршум от картечница сега или рак четиридесет години по-късно. Какво прави войната спрямо смъртта? Със сигурност не я прави по-честа: 100 процента от нас умират и процентът не може да бъде увеличен. Тя довежда някои смъртни случаи по-рано: но предполагам, че едва ли се страхуваме от това. Разбира се, когато дойде моментът, няма да има голяма разлика колко човешки години имаме зад гърба си.

Увеличава ли шансовете ни за болезнена смърт? Съмнявам се. Доколкото мога да разбера, това, което наричаме естествена смърт, обикновено се предшества от страдание: а бойното поле е едно от малкото места, където човек има реалистичен изглед да умре без никаква болка. Това намалява ли шансовете ни да умрем в мир с Бог? Не мога да го повярвам. Ако активната служба не убеждава човек да се подготви за смъртта, какво стечение на обстоятелства би могло да го стори? И все пак войната прави нещо спрямо смъртта. Принуждава ни да я помним. Единствената причина ракът на шестдесет или парализата на седемдесет и пет да не ни притесняват е, че ги забравяме. Войната прави смъртта реална за нас: и това би било считано за една от нейните благословии от повечето велики християни от миналото. Те смятаха, че е добре за нас винаги да сме наясно със своята смъртност. Склонен съм да мисля, че са били прави. Целият животински живот в нас, всички схеми на щастие, които се съсредоточават в този свят, винаги са били обречени на крайно разочарование. В обикновени времена само мъдър човек може да го осъзнае. Сега най-глупавият от нас знае. Ние безпогрешно виждаме вида на вселената, в която живеем през цялото време и трябва да се примирим с нея. Ако имахме глупави нехристиянски надежди относно човешката култура, сега те са разбити.

Ако си мислехме, че изграждаме рая на земята, ако търсим нещо, което да превърне настоящия свят от място за поклонение в постоянен град, удовлетворяващ душата на човека, сега ние сме разочаровани, и това разочарование нито за миг не е закъсняло. Но аз смятаме, че за някои души и понякога животът на учене, смирено предложен на Бога, е по свой собствен малък начин един от определените подходи към Божествената реалност и Божествената красота, на която се надяваме да се насладим оттук нататък, все още можем да мислим така.