К. С. Луис, Защо не съм пацифист (1940)

 

(Лекцията е изнесена пред пацифисткото общество в Оксфорд.)

Въпросът е дали службата ни във война под командването на гражданското общество, към което принадлежим, е нечестиво действие, морално неутрално действие, или действие, което е морално задължително. Питайки как да решим този въпрос, ние повдигаме много по-общ въпрос: как да решим кое е добро или зло? Обичайният отговор е, че решаваме по съвест. Но вероятно вече никой не мисли за съвестта като отделна способност, като едно от сетивата. Наистина не може да се мисли така. За автономна способност като сетивата не може да се спори; не можете да накарате човек да види зелено, ако вижда синьо. Но съвестта може да бъде променена чрез аргумент; и ако не мислите така, нямаше да ме помолите да дойда и да споря с вас за морала на спазването на гражданския закон, когато ни казва да служим във война. Следователно съвестта означава целия човек, ангажиран с определена тема.

Но дори и в този смисъл съвестта все още има две значения. Може да означава

(а) натиска, който човек изпитва върху волята си да направи това, което смята за правилно;

(б) неговата преценка за това какво представлява съдържанието на правилното и неправилното.

В смисъл (а) съвестта винаги трябва да се следва. Това е суверенът на Вселената, който „ако имаше власт по начина по който има право, абсолютно би управлявал света“. С него не трябва да се спори, а да му се подчинява и дори да се поставя под въпрос означава човек да си навлече вина.

Но в смисъл (б) това е съвсем различен въпрос. Хората може да грешат относно това кое е грешно и кое правилно; повечето хора в някаква степен грешат. С какви средства трябва да се коригират грешките в тази област?

Най-полезната аналогия тук е тази на Разума – нямам предвид някаква отделна способност, а отново визирам целият човек във функцията му да преценява, само че този път преценява не за доброто и за злото, а за истината и лъжата.

И така, всеки конкретен наниз от разсъждения включва три елемента. Първо, има приемане на факти, за които да се разсъждава. Тези факти са получени или от нашите собствени сетива, или от доклада на други умове; тоест опитът или авторитетът ни снабдяват с нашия материал. Но опитът на всеки човек е толкова ограничен, че вторият източник е по-обичайният; от всеки сто факта, върху които да се разсъждава, деветдесет и девет зависят от авторитета.

Второ, има директен, прост акт на ума, възприемащ очевидната истина, както когато виждаме, че ако А и Б са равни на С, тогава те са равни един на друг. Този акт аз наричам интуиция или прозение.

На трето място, съществува изкуството или умението да се подреждат фактите така, че да се получи поредица от такива интуиции, които, свързани помежду си, дават доказателство за истинността или лъжата на твърдението, което разглеждаме. Така в геометричното доказателство всяка стъпка се вижда от интуицията и да не я видиш не означава, че си лош геометрик, а че си идиот. Умението идва в подреждането на материала в серия от интуитивни „стъпки“. Неспазването на тази последователност не означава идиотизъм, а само липса на находчивост или въображение. Неуспехът да следваш тази последователност не е задължително да означава идиотизъм, а е или невнимание, или дефект на паметта, който ни възпира от способността да свържем всички интуиции (прозрения) заедно.

Всяко коригиране на грешки в разсъжденията е всъщност коригиране на първия или третия елемент. Вторият, интуитивният елемент, не може да бъде коригиран, ако е грешен, нито да бъде предоставен, ако липсва. Можете да дадете на човека нови факти. Можете да измислите по-просто доказателство, тоест прост наниз от интуитивни истини. Но когато стигнете до абсолютна невъзможност да видите някоя от очевидните стъпки, от които е изградено доказателството, тогава не можете да направите нищо. Без съмнение тази абсолютна неспособност е много по-рядка, отколкото предполагаме. Всеки учител знае, че хората непрекъснато протестират, че „не могат да видят“ някакво очевидно заключение, но предполагаемата неспособност обикновено е отказ да се види, резултат или от някаква страст, която не иска да види въпросната истина, или от склонността на ленивец, който изобщо не иска да мисли. Но когато неспособността е реална, спорът е приключен. Не можете да създадете рационална интуиция чрез аргумент, защото аргументът зависи от рационалната интуиция. Доказателството се основава на недоказуемото, което трябва просто да се „види“. Следователно грешната интуиция е непоправима. От това не следва, че тя не може да бъде обучена чрез упражняване във внимание и умъртвяване на смущаващите страсти, или пък да бъде покварена от противоположните навици. Но интуицията не подлежи на корекция чрез аргумент.

Преди да напусна темата за Разума, трябва да отбележа, че авторитетът не само се комбинира с опита, за да произведе суровия материал („фактите“), но също така трябва да се използва често, вместо само да се разсъждава като метод за получаване на заключения. Например малцина от нас са следвали разсъжденията, на които се основават дори 10 процента от истините, в които вярваме. Ние ги приемаме въз основа на авторитета на експертите и сме разумни да го направим, защото макар понякога да сме подлъгани, ако не следваме авторитетите, това би означавало да живеем като диваци.

И трите елемента се намират и в съвестта. Фактите, както и преди, идват от опита и авторитетите. Нямам предвид „морални факти“, а тези факти за действия, без които изобщо не бихме могли да повдигнем морални въпроси – защото дори не би трябвало да обсъждаме пацифизма, ако не знаехме какво означават войната и убийствата, нито целомъдрието, ако все още не сме научили това, което учителите някога наричаха „фактите от живота“. Второ, съществуват чисти интуиции за напълно елементарно добро и зло като такива. Трето, има процес на аргументиране, чрез който подреждате интуициите така, че да убедите човек, че даден акт е погрешен или правилен. И накрая, съществуват авторитетите като заместител на аргумента, които казват на човека за някаква грешка или правилност, която иначе не би открил или не би приел, но го прави ако човекът има основателна причина да вярва, че авторитетът е по-мъдър и по-добър от самия него.

Основната разлика между Разум и Съвест е тревожна. Състои се в това: докато безспорните интуиции, от които всички зависим, могат да бъдат покварени от страст, когато разглеждаме истината и лъжата, те са много по-склонни към поквара, почти сигурно ще бъдат покварени, когато разглеждаме доброто и злото. Защото тогава сме загрижени за някакво действие, което трябва да се извърши от нас, тук и сега, или да бъде оставено неизвършено от нас самите. И изобщо не бива да се замисляме за това действие, освен ако не сме имали някакво желание или да го направим, или да не го направим, така че в тази сфера от самото начало ние вече сме подкупени. Оттук и стойността на авторитета при проверката или дори отмяната на нашата собствена дейност е много по-голяма в тази сфера, отколкото в сферата на Разума. Следователно хората трябва да бъдат обучени да се подчиняват на моралните интуиции почти преди да ги имат и години преди да са достатъчно рационални, за да ги обсъждат, или ще бъдат покварени, преди да дойде времето за обсъждане.

Тези основни морални интуиции са единственият елемент в Съвестта, за който не може да се спори; ако може да има разлика в мненията, която не разкрива една от страните като морален идиот, тогава това не е интуиция. Те са крайните предпочитания на волята за любов, а не за омраза, за щастие, вместо за нещастие. Има хора, толкова покварени, че са загубили дори тези, точно както има хора, които не могат да видят най-простото доказателство; но най-вече може да се каже, че тези предпочитания са гласът на човечеството като такова. И те са безспорни. Но тук започват проблемите. Хората непрекъснато претендират за този безспорен и безотговорен статут на морални преценки, които всъщност изобщо не са интуиция, а са нейни отдалечени последици или конкретни приложения от тях, изключително отворени за дискусия, тъй като е напълно възможно да са направени нелогични изводи за тези последствия или приложението им може да се окаже неправилно.

По този начин може да срещнете фанатик на „въздържането“, който твърди, че има непоклатима интуиция, че всички силни питиета са забранени. Реално- той не може да има нищо подобно. Истинската интуиция е, че здравето и хармонията са добри неща. Но след това има обобщение от факти до извода, че пиянството поражда болести и кавги, а може би също така, ако фанатикът е християнин, гласът на Авторитета, който казва, че тялото е храм на Святия Дух. После следва изводът, че това, с което винаги има възможност да се злоупотреби, е по-добре никога да не се употребява – това е заключение, изключително подходящо за дискусия. И накрая е процесът, при който ранните асоциации, арогантността и други подобни превръщат това малко вероятно заключение в нещо, което човекът смята за неоспоримо, защото не желае да спори за него.

Следователно, това е първият ни канон за морално решение. Съвестта в смисъл (а), нещото, което ни кара да правим правилното, има абсолютен авторитет, но съвестта в смисъл (б), нашата преценка за това какво е правилно, е смесица от неоспорими интуиции и твърде спорни процеси на разсъждение или на подчинение на авторитет; и нищо не трябва да се третира като интуиция, освен ако не е такова, за което никой добър човек даже не е и помислял да се съмнява. Човекът, който „просто чувства“, че пълното въздържане от пиене или брак е задължително, трябва да бъде третиран като човек, който „просто се чувства сигурен“, че “Хенри VIII” не е написана от Шекспир или че ваксинацията не носи никаква полза. Защото едно просто необосновано убеждение е на място само когато имаме работа с аксиоматиката; а тези възгледи не са аксиоматични.

Затова започвам с изключването на една пацифистка позиция, която вероятно никой от присъстващите не поддържа, но която вероятно би могла да бъде застъпена – тази на човека, който твърди, че знае на основата на непосредствена интуиция, че всяко убийство на човешки същества при всички обстоятелства е абсолютно зло. С човека, който постига същия резултат чрез разсъждение или авторитет, мога да споря. За човека, който твърди, че не го достига, а започва оттам, можем само да кажем, че той не може да има такава интуиция, каквато твърди. Той бърка мнението или, по-вероятно, страстта с интуицията. Разбира се, би било грубо да му кажем това. За него можем само да кажем, че ако той не е морален идиот, то тогава за съжаление останалата част от човешката раса, включително нейните най-добри и най-мъдри, са такива; такъв спор, през такава пропаст, е невъзможен.

След като изключих този краен случай, се връщам, за да попитам как трябва да вземем решение по въпроса за морала. Видяхме, че всяка морална преценка включва факти, интуиция и разсъждения и, ако сме достатъчно мъдри, за да бъдем смирени, тя ще включва и известно отношение към авторитета. Силата на тази морална преценка зависи от силата на тези четири фактора. Следователно, ако установя, че фактите, върху които работя, са ясни и малко оспорвани, че основната интуиция безпогрешно е интуиция, че разсъжденията, които свързват тази интуиция с конкретната преценка, са силни и че съм в съгласие или (най-малкото) не съм в несъгласие с авторитета, тогава мога да се доверя на моралната си преценка с разумна увереност. И ако в допълнение намирам малко основание да предполагам, че някаква страст тайно е наклонила ума ми, тази увереност се потвърждава. Ако, от друга страна намирам фактите за съмнителни, предполагаемата интуиция в никакъв случай не е очевидна за всички добри хора, разсъжденията са слаби и авторитетът е срещу мен, тогава трябва да заключа, че вероятно греша. И ако заключението, до което стигнах, се окаже, че ласкае и някаква моя силна страст, тогава подозрението ми трябва да се задълбочи в морална убеденост. Под „морална убеденост“ имам предвид тази степен на убеденост, характерна за моралните решения; тъй като в случая не бива да се търси математическата убеденост. Сега прилагам тези тестове към преценката: „Неморално е да се подчинявам, когато гражданското общество, на което съм член, ми заповядва да служа във война!“

Първо по отношение на фактите. Основният уместен факт, признат от всички страни, е, че войната е много неприятна. Основното твърдение, настоявано като факт от пацифистите, би било, че войните винаги носят повече вреда, отколкото полза. Как човек да разбере дали това е вярно? Това твърдение принадлежи към клас исторически обобщения, които включват сравнение между действителните последици от някакво действително събитие и следствие, което би могло да последва, ако това събитие не се беше случило. „Войните не носят никаква полза“ включва твърдението, че ако гърците бяха отстъпили пред Ксеркс, а римляните пред Ханибал, ходът на историята оттогава би бил може би по-добър, но със сигурност не по-лош, отколкото е бил в действителност; че един средиземноморски свят, в който картагенската власт е наследила персийската, би бил поне толкова добър, щастлив и плодотворен за цялото потомство, колкото действителният средиземноморски свят, в който римската власт наследи гръцката. Позицията ми не е, че подобно мнение ми се струва изключително невероятно. Твърдя, че и двете мнения са само спекулативни; няма възможен начин да се убеди човек в нито едно от двете. Наистина е съмнително дали цялата концепция за „това, което би се случило“ – тоест за нереализирани възможности – е нещо повече от въображаема техника за даване на ярък риторичен отчет на случилото се.

Тогава твърдението, че войните не носят никаква полза  е толкова далеч от факт, че едва ли се дорежда до статут на историческо мнение.  Твърдението не може да се закърпи и с думите „модерни войни“;  как да решим дали общият ефект би бил по-добър или по-лош, ако Европа се беше подчинила на Германия през 1914 г.?  Вярно е, разбира се, че войните никога не правят половината от доброто, което водачите на воюващите страни казват, че ще направят.  Едва ли има нещо, което да прави и половината от доброто – може би нищо никога не прави и половината от злото – което се очаква от него.  И това може да е добър аргумент да не поставяте нечия или своя пропаганда твърде високо.  Но не е аргумент срещу войната.  Ако германизирана Европа през 1914 г. би била зло, тогава войната, която предотврати това зло, е оправдана.  Да я наречем безполезна, защото не е решила проблема с бедняшките квартали и безработицата, е все едно да дойдеш при човек, който току-що е успял да се защити от тигър-човекоядец и да кажеш: „Безполезна работа, стари приятелю.  Случката не излекува ревматизма ти!” Така че, по критерия на факта, намирам пацифистката позиция за слаба.  Струва ми се, че историята е пълна с полезни войни, както и с безполезни войни.  Ако всичко, което може да се противопостави на честата поява на полезност, е просто спекулация за това какво би могло да се случи, то мнението ми си остава непроменено.

Следващата стъпка е да се обърнем към интуицията.  Няма какво да се обсъжда, след като я намерим;  съществува само опасността да се сбърка с интуиция нещо, което наистина е заключение и следователно се нуждае от аргументиране.  Трябва да търсим онова, което никой добър човек не е оспорвал;  ние търсим клише.  Уместната интуиция изглежда е, че любовта е добра, а омразата - лоша, или че помагането е добро, а нанасянето на вреда е лошо.

 След това трябва да помислим дали разсъжденията ни водят от тази интуиция до пацифисткото заключение или не.  И първото нещо, което забелязвам, е, че интуицията не може да доведе до никакви действия, докато не бъде ограничена по някакъв или друг начин.  Не можете да просто да направите универсално добро на универсален Човек;  трябва да направиш това или онова добро на този или онзи човек.  И ако правиш това конкретно добро, не можеш в същото време да направиш друго такова;  и ако го направиш спрямо тези конкретни хора, не можеш да го направиш и спрямо други.  Следователно от самото начало законът за благотворителността включва да не се прави добро на някои хора в някои моменти. Оттук идват онези правила, които доколкото знам никога не са били под съмнение, като че трябва да помагаме на човек, на който сме обещали да помогнем, а не на друг, или на благодетел, а не на този, който няма специални претенции към нас, или на сънародник повече от на непознат, или по-скоро на роднина, отколкото на обикновен сънародник.  А това всъщност най-често означава да помогнеш на А за сметка на Б, който се дави, докато теглиш А на борда.  И рано или късно, това включва помощ на А, като действително извършваме някаква степен на насилие над Б. Но когато Б е готов да направи пакости срещу А, вие трябва или да не правите нищо (което е противно на интуицията), или трябва да помогнете на единия за сметка на  другия.  И със сигурност ничия съвест не казва да се помогне на Б, виновния.  Следователно остава да помогнем на А. Предполагам, че дотук всички сме съгласни. Ако не искате спорът да завърши с антипацифистко заключение, трябва да се спрете на една от две възможни граници.  Трябва или да кажете, че насилието над Б е законно (като изключим обаче убийството), или че убийството на хора наистина е законно, но масовото убийство по време на война не е.  Що се отнася до първото, приемам общото твърдение, че по-малкото насилие, извършено над Б, винаги е за предпочитане пред по-голямото, при условие че е еднакво ефикасно за ограничаването му и еднакво добро за всички засегнати, включително Б, чийто претенции са по-низши от всички  други присъстващи претенции.  Но така не мога да стигна до заключението, че да убиеш Б винаги е погрешно.  В някои случаи – например в малка изолирана общност – смъртта може да бъде единственият ефективен метод за ограничаване.  В която и да е общност ефектът на смъртното наказание върху населението, не просто като възпиращ фактор чрез страх, но и като израз на моралната важност на определени престъпления, може да бъде ценен.  А що се отнася до самия Б, мисля, че лошият човек е поне толкова вероятно да намери добър край на живота си в бараката за екзекуция няколко седмици след престъплението, колкото и в болницата в затвора двадесет години по-късно.  Не представям аргументи, за да покажа, че смъртното наказание със сигурност е правилно;  само твърдя, че със сигурност не е погрешно;  това е въпрос, по който добрите хора могат напълно легитимно да имат различни мнения. 

По отношение на второто позицията изглежда е много по-ясна.  Може да се спори, дали обществото може да се справи с един престъпник без смъртно наказание.  Сигурно е, че цяла нация не може да бъде възпрепятствана да вземе това, което иска, освен чрез война.  Почти еднакво сигурно е, че поглъщането на определени общества от някои други общества е по-голямо зло.  Доктрината, че войната винаги е голямо зло, изглежда предполага материалистическа етика, вяра, че смъртта и болката са най-големите злини.  Но не мисля, че са.  Мисля, че потискането на по-висша религия от по-низша или дори на по-висша светска култура от по-низша, е много по-голямо зло.  Нито пък ме разколебава факта, че много от хората, които покосяваме по време на война, са невинни.  Това изглежда по някакъв начин прави войната не по-лоша, а по-добра.  Всички хора умират и повечето хора умират нещастно.  

Ако се стигне до там, че двама войници от противоположните страни, всеки вярващ, че собствената му страна е в правото си, всеки в момент, когато неговият егоизъм е най- подтиснат, а неговата воля за саможертва е във възход, се убият един друг в обикновена битка- това не ми се струва като едно от най-ужасните неща в този много ужасен свят.  Разбира се, поне един от тези войници трябва да е на грешната страна.  И, разбира се, войната е много голямо зло.  Но не това е въпросът.  Въпросът е дали войната е най-голямото зло в света, така че всяко състояние на нещата, което може да възникне в резултат на подчинение, със сигурност е за предпочитане.  И не виждам никакви наистина убедителни аргументи за това мнение. 

Друг опит да се получи пацифистко заключение от интуицията е от по-политичен и пресметлив вид.  Ако не е най-голямото зло, все пак войната е голямо зло.  Затова всички би трябвало да искаме да я премахнем, ако можем.  Но всяка война води до друга война.  Следователно трябва да се направи опит за премахване на войната въобще.  Ние трябва да увеличим чрез пропаганда броя на пацифистите във всяка нация, докато той стане достатъчно голям, за да възпира тази нация от война.  Това ми се струва дива работа.  Само либералните общества толерират пацифистите.  В либералното общество броят на пацифистите или ще бъде достатъчно голям, за да осакати държавата като воюваща страна, или не.  Ако не е, не сте постигнали нищо.  Ако е достатъчно голям, значи сте предали държавата, която толерира пацифистите, на своя тоталитарен съсед, който не го прави.  Пацифизмът от този вид върви директно към свят, в който пацифисти няма.

Може да се запитаме, при такава слаба надежда за премахване на войната чрез пацифизма, дали има някаква друга надежда.  Но въпросът принадлежи към един начин на мислене, който за себе си намирам за доста чужд.  Състои се в допускането, че големите постоянни нещастия в човешкия живот трябва да бъдат лечими, само ако можем да намерим точното лекарство;  и след това продължава чрез метода на елиминиране и стига до заключението, че каквото и да е то, колкото и да е малко вероятно да се окаже лек, трябва да го направим.  Оттук и фанатизмът на марксисти, фройдисти, евгенисти, спиритуалисти, дъгласисти, федерални юнионисти, вегетарианци и всички останали.  Но не съм получил никакво уверение, че каквото и да можем да направим, то ще изкорени страданието.  Мисля, че най-добрите резултати се постигат от хора, които работят тихо по своите цели, като премахването на търговията с роби, или реформата в затворите, или действията във фабриките , или туберкулозата, а не тези, които смятат, че могат да постигнат универсална справедливост или универсално здраве, или универсален мир.  Мисля, че изкуството на живота се състои в справянето с всяко непосредствено зло, както можем.  Да се ​​предотврати или отложи една конкретна война чрез мъдра политика или да се направи една конкретна военна кампания по-кратка със сила и умение или по-малко ужасна чрез милост към завладените и цивилните, е по-полезно от всички предложения за всеобщ мир, които някога са били направени;  точно както зъболекарят, който може да оправи един зъбобол, е заслужил повече благодарност отколкото от всички хора, които смятат, че имат някаква схема за създаване на напълно здрава раса. Следователно не намирам никаква много ясна и убедителна причина за извод от общия принцип на благотворителността заключението, че трябва да не се подчиня, ако съм призован от законната власт да бъда войник.  

Следващата ми стъпка е да обмисля авторитета.  Авторитетът е или специален, или общ, а също или човешки, или божествен. Специалният човешки авторитет, който лежи върху мен по този въпрос, е този на обществото, към което принадлежа.  Това общество със своето обявяване на война е решило въпроса срещу пацифизма в този конкретен случай, а чрез своите институции и практика от векове е заело позиция срещу пацифизма като цяло.  Ако съм пацифист срещу моята позиция стоят Артър и Алфред, Елизабет и Кромуел, Уолпол и Бърк.  А също срещу мен стоят моят университет, моето училище и родителите ми. И литературата на моята страна е срещу мен, дори не мога да отворя моя Беоулф, моя Шекспир, моя Джонсън или моя Уърдсуърт, без да бъда порицан.  Сега, разбира се, този авторитет на Англия не е окончателен.  Но има разлика между убедителен авторитет и авторитет без никаква тежест.  Хората може да се различават по отношение на тежестта, която биха дали на почти единодушния авторитет на Англия.  Тук не се занимавам с оценката му, а просто с отбелязването, че каквато и тежест да има, тя е против пацифизма.  И, разбира се, задължението ми да взема предвид този авторитет се увеличава от факта, че съм задължен на това общество за моето раждане и възпитание, за образованието, което ми позволява да стана пацифист, и толерантните закони, които ми позволяват да остана такъв.

Толкова за специалния човешки авторитет.  Отсъждането на общочовешкия авторитет е също толкова ясно.  От зората на историята до потъването на залива Терис, светът отеква с възхвалата на праведната война.  За да бъда пацифист, трябва да се разделя с Омир и Вергилий, с Платон и Аристотел, със Заратустра и Бхагавад-Гита, с Цицерон и Монтен, с Исландия и с Египет.  От тази гледна точка почти се изкушавам да отговоря на пацифиста, по начина, по който Джонсън отговори на Голдсмит: „Не, сър, ако не приемате универсалното мнение на човечеството, нямам повече какво да ви кажа“.

 Наясно съм, че макар Хукър да смята, че „общият и вечен глас на хората е като присъда от самия Бог“, все пак мнозина, които го чуват, ще му придадат малка или никаква тежест.  Това пренебрегване на човешкия авторитет може да има два корена.  Може да произтича от вярата, че човешката история е просто, еднолинейно движение от по-лошо към по-добро – това, което се нарича вяра в Прогреса – така че всяко дадено поколение – винаги във всички отношения е по-мъдро от всички предишни поколения.  За тези, които вярват така, нашите предци са отречени и твърдението, че целият свят е бил в грешка до вчера и сега изведнъж е станал прав никак не изглежда невероятно.  Признавам, че не мога да споря с такива хора, защото не споделям основния им светоглед.  Вярващите в прогреса правилно отбелязват, че в света на машините новият модел измества стария;  от това те погрешно заключават подобен вид изместване в такива неща като добродетелта и мъдростта.

Но човешкият авторитет може да бъде отхвърлен на съвсем различна база.  Може да се приеме, поне от християнски пацифист, че човешката раса е паднала и покварена, така че дори единомислието на велики и мъдри човешки учители и велики нации, от напълно различни времена и местоположение, не дава никаква представа за доброто.  Ако се прави това твърдение, тогава трябва да се обърнем към следващата част, тази за Божествения авторитет.

Ще разглеждам Божествения авторитет само от гледна точка на християнството.  От другите цивилизовани религии вярвам, че само една – будизмът – е истински пацифистка;  и така или иначе не съм достатъчно добре информиран за него, за да има някаква полза да гообсъждам.  А когато се обърнем към християнството, откриваме, че пацифизмът се основава почти изключително на някои от думите на самия наш Господ.  Ако тези изказвания не установяват пацифистката позиция, напразно е да се опитваме да я основаваме на общия консенсус (securus judicat) на християнския свят като цяло.  Защото когато търся напътствие там, намирам, че Авторитетът като цяло е срещу мен.  Разглеждайки изявлението спрямо това, което е моят непосредствен авторитет като англиканец, Тридесет и деветте члена, намирам, че е изложено черно на бяло: „законно е християнските мъже, по заповед на властите, да носят оръжие и да служат във война” Несъгласните може да не приемат това;  тогава мога да ги насоча към историята на презвитерианите, която в никакъв случай не е пацифистка.  Папистите може да не приемат това;  тогава мога да ги насоча към постановлението на Тома Аквински, че „ както принцовете законно защитават земята си с меч срещу смущения отвътре, така им приляга да я защитават с меч срещу врагове отвън“. Или ако искате авторитета на Светите отци, аз ви давам Свети Августин: „Ако християнското ученичество напълно опровергава войната, тогава на онези, които търсят съвета за спасение в Евангелието, този отговор ще бъде даден първо, че трябва да захвърлят оръжията си и да се оттеглят от военна служба.  Но това, което наистина им беше казано, беше: „Не насилвайте никого; и задоволявайте се със заплатите си.” (ЛУКА‬ ‭3:14‬) Когато им нареди да се задоволят с дължимото им войнишко заплащане, той всъщност забрани да не им се отказва заплата като на войници.“ Но ако ще правим проверка на отделните гласове няма да има край.  Всички органи, които твърдят, че са Църкви – тоест, които претендират за апостолска приемственост и приемат Символ верою – непрекъснато са благославяли това, което са считали за праведни оръжия.  Лекари, епископи и папи – включително, според мен, настоящият папа [Пий XII] – отново и отново отхвърлят пацифистката позиция.  Мисля, че не намираме и дума за пацифизма в апостолските писания, които са по-стари от евангелията и представляват, ако има нещо такова, онзи оригинален християнски свят, продукт на който са самите Евангелия.

Следователно целият християнски аргумент за пацифизма се основава на някои Господни изказвания като „Да не въздавате за стореното зло. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.” Матей‬ ‭5:39‬ ‭Сега трябва да се занимая с християнина, който твърди, че тези думи трябва да се приемат без никави уточнения.  Няма нужда да посочвам – тъй като несъмнено е било отбелязвано и преди – че такъв християнин е длъжен да приема всички други тежки думи на нашия Господ по същия начин.  Към човека, който е направил това, който при всеки повод е давал на всички, които искат и накрая е дал всичко, което има на бедните, никой няма да пропусне да почувства уважение.  Предполагам, че споря с такъв човек;  защото кой би сметнал, че си струва да отговаря на този непоследователен човек, който приема думите на нашия Господ à la rigueur (буквално), когато те го освобождават от евентуално задължение, и ги приема неангажиращо, когато искат той да стане бедняк?

Има три начина да приемете заповедта за обръщане на другата буза.  Едната е пацифистката интерпретация;  т.е. означава това, което казва и налага задължение за несъпротива на всички хора при всякакви обстоятелства.  Друго е умаляващата интерпретация- заповедта не означава това, което казва, а е просто ориенталски хиперболичен начин да се каже, че трябва да търпите много и да бъдете смирени.  И вие, и аз сме съгласни в отхвърлянето на това второ мнение.  Следователно конфликтът е между пацифистката интерпретация и трета, която сега ще предложа.  Мисля, че текстът означава точно това, което казва, но с разбираеми резерви в полза на онези очевидно изключителни случаи, които всеки слушател естествено би приел за изключения, без да му се каже.  Или казано по-логично, мисля, че задължението за несъпротива тук е посочено по отношение на индивидуални наранявания (injuries simpliciter), но без да има предразсъдък за нещо, което може да се наложи да разрешим по-късно относно нараняванията secundum quid (които са изключение от правилото).  Тоест, доколкото единствените свързани фактори в случая са нараняването ми от моя съсед и желанието от моя страна да отвърна на удара, тогава смятам, че християнството заповядва абсолютното умъртвяване на това мое желание. Не се дава никакво право на гласа в нас, който казва: „Той ми стори едикакво си, така че аз ще сторя същото на него“.  Но в момента, в който въведете други фактори, разбира се, проблемът се променя.  Предполага ли някой, че слушателите на нашия Господ Исус са разбрали от думите Му, че ако маниак-убиец, опитващ се да убие трето лице, се опита да ме изблъска от пътя си, трябва да остана настрана и да го оставя да стигне до жертвата му?  В никакъв случай не смятам, че е възможно да са Го разбрали така.  Мисля, че е също толкова невъзможно да предполагат, че Той счита, че най-добрият начин за отглеждане на дете е да го оставиш да удря родителите си, когато е раздразнено или, когато е грабнало буркана със сладкото, да му дадем и буркана с мед.  Мисля, че смисълът на думите беше напълно ясен – „Доколкото вие сте просто ядосан човек, който е бил наранен, умъртвете гнева си и не отвръщайте на удара“ – дори човек би предположил, че доколкото сте съдия, ударен от частно лице, родител, ударен от дете, учител ударен от ученик, здравомислещ човек от лунатик или войник от обществения враг, вашите задължения може да са много различни- различни, защото те могат имат мотиви, противоположни на егоистичното отмъщение за отвръщане на удара.  Всъщност, тъй като слушателите на Господ Исус бяха отделни хора от една разоръжена нация, изглежда малко вероятно те изобщо да предположат, че нашият Господ е имал предвид война.  Не е война това, за което тези хора биха си помислили.  По-вероятно е в съзнанието им да са били разприте от ежедневния селски живот. 

Това е основната ми причина да предпочитам тази интерпретация пред вашата.  Всяко такова изказване трябва да се приема в смисъла, който естествено би носил във времето и мястото на произнасяне.  Но също така смятам, че така интерпретирано, то се хармонира по-добре с думите на Свети Йоан Кръстител към войниците и с факта, че един от малкото хора, които нашият Господ възхвалява без резерви, е римски стотник.  Освен това ми позволява да предполагам, че Новият Завет не противоречи на себе си.  Свети Павел одобрява използването на меча от управника (Римляни 13:4), както и Свети Петър (1 Петрово 2:14).  Ако думите на нашия Господ бъдат взети в онзи безусловен смисъл, който пацифистът изисква, тогава ще бъдем принудени да заключим, че истинското значение на думите на Христос, е останало скрито от онези, които са живели по едно и също време с Него и говореха един и същи език с Него и които Той самият избра да бъдат Неговите пратеници към света, както и от всички техни наследници, и най-после е било открито в наше време.  Знам, че има хора, на които няма да им е трудно да повярват в подобно нещо, точно както има хора, готови да твърдят, че истинското значение на Платон или Шекспир, странно скрито от техните съвременници и непосредствени наследници, е запазило девствеността си за дръзките прегръдките на един или двама съвременни професори. Но не мога да прилагам към божествените въпроси метод на тълкувание, който вече отхвърлих с презрение в моите светски изследвания.  Всяка теория, която се основава на предполагаем „исторически Исус“, която трябва да бъде изкопана от евангелията и след това поставена в опозиция на християнското учение, е подозрителна.  Имало е твърде много исторически Исусовци –  либерален Исус, духовен Исус, Бартиански Исус, марксистки Исус.  Те са евтината реколта от списъка на който и да е издател като новите Наполеони и новите кралици Виктории.  Не търся вярата си и спасението си в такива фантоми. 

 Тогава, значи християнският авторитет ми пречи в търсенето на пацифизъм.  Остава да се запитам дали, ако все пак остана пацифист, трябва да подозирам тайното влияние на някаква страст.  Надявам се, че тук няма да ме разберете погрешно.  Не възнамерявам да се присъединя към нито една от подигравките, на които хора с вашето убеждение са изложени в популярната преса.  Позволете ми в началото да кажа, мисля, че е малко вероятно да има някой по-малко смел от мен. Но позволете ми също да кажа, че няма човек, който да е толкова добродетелен, че да се чувства обиден, когато бъде помолен да обмисли възможността за изкривяваща страст, когато изборът е между толкова много щастие и толкова много нещастие.  Нека не бъркаме тук.  Всичко, от което се страхуваме,  всички видове несгоди, поотделно, е събрано заедно в живота на войник в активна служба.  Подобно на болестта, тя заплашва с болка и смърт.  Подобно на бедността, тя заплашва с лоши условия, студ, жега, жажда и глад.  Подобно на робството, тя заплашва с тежък труд, унижение, несправедливост и тиранично управление.  Подобно на изгнание, тя ви отделя от всичко, което обичате.  Подобно на галерите, тя ви затваря в близост с неприятни спътници.  Тя заплашва с всяко преходно зло – всяко зло, освен безчестието и окончателната гибел, и на тези, които го понасят, им е поне толкова неприятно, колкото ви се вижда неприятно и на вас. От друга страна, макар че може да нямате вина за това, със сигурност е факт, че пацифизмът не ви заплашва почти с нищо.  Освен с някакъв обществен позор, от хора, чието мнение отхвърляте и чиято общност не посещавате, скоро компенсирано от топлото взаимно одобрение, което неизбежно съществува във всяка малцинствена група.  В голяма част пацифизмът ви предлага продължение на живота, който познавате и обичате, сред хората и в обкръжението, което познавате и обичате.  Предлага ви време да положите основите на кариера;  защото искате или не, ще си намерите работни места, които уволнените войници един ден напразно ще търсят.  Дори не е нужно да се страхувате, както може би трябваше да се страхуват пацифистите в последната война, че общественото мнение ще ви накаже, когато дойде мирът.  Защото сега научихме, че макар светът да прощава бавно, бързо забравя.

Ето защо аз не съм пацифист.  Ако се опитам да стана такъв, ще намеря много съмнителна фактическа основа за това ,заедно с неясен поток от разсъждения, а също ще намеря тежестта на човешки и божествен авторитет срещу мен и сериозни основания да подозирам, че моите желания са насочили моето решение.  Както казах, моралните решения не допускат математическа сигурност.  В крайна сметка може да се окаже, че пацифизмът е прав.  Но ми се струва много голям риск, по- голям риск, отколкото бих искал да поема с гласа на почти цялото човечество срещу мен.