Heretics Г. К. Честъртън XIV За някои съвременни писатели и институцията на семейството (Частичен превод)

“Семейството може съвсем благоразумно да се счита за върховната човешка институция.  Всеки би признал, че семейството е било основна клетка и централна единица на почти всички общества досега, с изключение на такива общества като това на Лакедемон (Спарта), които целяха единствено висока „ефективност“ и следователно загинаха и не оставиха следа след себе си.  Християнството, колкото и огромна да е била неговата революция, не промени тази древна и първична святост;  просто я завъртя наопаки.  То не отрича триединството на баща, майка и дете.  Но даде нов прочит отзад напред- дете, майка, баща.  Това се нарича не семейство, а Светото семейство, защото много неща стават свети, като бъдат обърнати с главата надолу.  Но някои мъдреци от нашия съвременен упадък отправиха сериозна атака срещу семейството.  Те го оспориха, погрешно според мен;  а неговите защитници го защитаваха, но го защитаваха погрешно.

Обичайната защита на семейството е, че сред стреса и непостоянството на живота, то е спокойно, приятно и обособено.  Но има друга защита на семейството, която е възможна и за мен е очевидна;  тази защита е, че семейството не е мирно, не е приятно и не е обособено. 

 В днешно време не е модерно да се говори много за предимствата на малката общност.  Казват ни, че трябва да се заемем с големи империи и големи идеи.  Има обаче едно предимство в малката държава, града или селото, което само умишлено слепият може да пренебрегне.  Човекът, който живее в малка общност, живее в много по-голям свят.  Той знае много повече за ярките разнообразия и безкомпромисните различия у хората. Причината е очевидна.  В голяма общност можем да избираме спътниците си.  В една малка общност нашите спътници са избрани вместо нас.  Така във всички обширни и високоцивилизовани общества възникват групи, основани на това, което се нарича симпатия, и се затварят пред реалния свят по-рязко от портите на манастира.  Няма нищо тесногръдо в един клан;  нещото, което е наистина тесногръдо, е кликата.  Хората от клана живеят заедно, защото всички носят един и същ тартан или всички произлизат от една и съща свещена крава;  но в душите им, по божествения късмет на нещата, винаги ще има повече цветове, отколкото във всеки тартан.  Но хората от кликата живеят заедно, защото имат еднакъв вид душа и тяхното тесногръсие е теснотата на духовна съгласуваност и задоволство, също като тази теснота, която съществува в ада.  Голямото общество съществува, за да образува клики.  Голямото общество е общество за насърчаване на ограничеността.  То е машина, създадена с цел да предпази самотния и чувствителен индивид от всички преживявания на горчивите и каляващи човешки компромиси.  Това е, в най-буквалния смисъл на думата, общество за спъване на християнското знание.

…

Ние избираме своите приятели;  ние създаваме своите врагове;  но Бог избира и създава нашия съсед.  Затова той идва при нас, облечен във всички небрежни ужаси на природата;  той е странен като звездите, безразсъден и безразличен като дъжда.  Той е Човек, най-страшният от зверовете.  Ето защо старите религии и старият библейски език показваха толкова точна мъдрост, когато говореха не за дълга към човечеството, а за дълга към ближния.  Задължението към човечеството често може да бъде под формата на някакъв избор, който е личен или дори приятен.  Това задължение може да е хоби;  може дори да е развлечение.  Може да работим в Ийст Енд, защото сме специално подготвени да работим в Ийст Енд, или защото мислим, че сме;  можем да се борим за каузата на международния мир, защото много обичаме да се бием.  Най-чудовищното мъченичество, най-отблъскващото преживяване може да бъде резултат от избор или вид предпочитание. Може да сме създадени така, че да обичаме особено лунатиците или да се интересуваме специално от проказата.  Може да обичаме негрите, защото са чернокожи, или германските социалисти, защото са педантични.  Но ние трябва да обичаме ближния си, защото той е там – много по-тревожна причина за много по-сериозна работа.  Той е образецът на човечеството, който всъщност ни е даден.  Точно защото той може да бъде който и да е, той е всеки.  Той е символ, защото е случайност.

…

Най-добрият начин, по който човек би могъл да провери готовността си да се сблъска с цялото разнообразие на човечеството, би бил да се спусне по комин в която и да е къща на случаен принцип и да се справи възможно най-добре с хората вътре.  И това по същество е направил всеки от нас в деня, в който се е родил.

…

Това наистина е възвишената и специална романтика на семейството.  Романтично е,  защото е жребий.  Романтично е, защото е всичко, което враговете му го наричат.  Романтично е, защото е произволно.  Романтично е, защото го има.  Докато имате групи от човеци, избрани рационално, имате някаква специална или сектантска атмосфера.  Когато имате групи от човеци, избрани ирационално, имате човеци.  Елементът на приключението започва да съществува;  защото приключението по своята природа е нещо, което идва при нас.  Това е нещо, което ни избира, а не нещо, което ние избираме.  Влюбването често е считано за върховно приключение, върховното романтично премеждие.  Доколкото в него има нещо извън нас самите, нещо като весел фатализъм, това е много вярно.  Любовта ни превзема, преобразява ни и ни измъчва.  Разбива сърцата ни с непоносима красота, като непоносимата красота на музиката.  Но доколкото със сигурност имаме нещо общо с въпроса; доколкото в известен смисъл сме готови да се влюбим и в някакъв смисъл да скочим в това;  доколкото ние донякъде избираме и донякъде дори съдим — във всичко това влюбването не е наистина романтично, изобщо не е истински приключенско.  В тази степен върховното приключение не е влюбването.  Върховното приключение е да се родиш. В него ние влизаме внезапно - в един прекрасен и стряскащ капан.  Там наистина виждаме нещо, за което не сме мечтали преди.  Баща ни и майка ни дебнат и изкачат пред нас като разбойници от храст.  Чичо ни е изненада.  Нашата леля е, в красивия смисъл на думата, гръм от ясно небе.  Когато влизаме в семейството, чрез акта на раждане, ние стъпваме в свят, който е неизчислим, в свят, който има свои собствени странни закони, в свят, който би могъл да се справи без нас, в свят, който не сме създали ние. С други думи, когато встъпим в семейството, ние встъпваме в приказка.

…

Хората се чудят защо романът е най-популярната литературна форма;  хората се чудят защо се чете повече от книгите за наука или книгите за метафизика.  Причината е много проста; обяснението е просто това, че романът е по-истинен от тях.  Понякога животът може да изглежда като научна книга.  Животът понякога може да изглежда и с много по-голяма легитимност като книга по метафизика.  Но животът винаги е роман.  Нашето съществуване може да престане да бъде песен;  може да престане дори да бъде красиво страдание.  Нашето съществуване може да не е разбираема справедливост или дори разпознаваема грешка.  Но нашето съществуване все още е един разказ.  В огнената азбука на всеки залез е написано „очаквайте продължение в следващия“.  Ако имаме достатъчно интелект, можем да доведем до завършек едно философско и точно заключение и да сме сигурни, че е правилно. С адекватна мозъчна способност бихме могли да доведем до завършек някое научно откритие и да сме сигурни, че е правилно.  Но дори и с най-гигантския интелект не бихме могли да завършим най-простата или глуповата история и да сме сигурни, че сме я завършили правилно. Това е така, защото една история има зад себе си не просто интелект, който е отчасти механичен, но и воля, която по своята същност е божествена.  Авторът на повествованието може да изпрати своя герой на бесилката, ако иска в последната глава.  Той може да го направи по същия божествен каприз, по който той, авторът, може сам да отиде на бесилката и след това в ада, ако пожелае.  И същата цивилизация, рицарската европейска цивилизация, която утвърждава свободната воля през тринадесети век, създава нещо, наречено „художествена измислица“ през осемнадесети.  Когато Тома Аквински утвърждава духовната свобода на човека, той създава всички лоши романи в циркулиращите библиотеки. Но за да бъде животът за нас разказ или роман, е необходимо голяма част от него да бъде уредена за нас без нашето разрешение.  Ако искаме животът ни да бъде систематично подреден, това може да окаже неудобство;  но ако искаме животът ни да е художествена драма, това е съществено.  Без съмнение често може да се случи драмата да бъде написана от някой друг, когото не харесваме много.  Но още по-малко би ни харесало, ако на всеки час авторът идваше пред завесата и ни стоварваше огромната задача да измислим следващото действие.  Човек има контрол над много неща в живота си;  той има контрол над достатъчно неща, за да бъде герой на роман.  Но ако той имаше контрол над всичко, щеше да има толкова много герой, че нямаше да има роман.  И причината, поради която животът на богатите е толкова кротък и безпроблемен, е просто заради това, че те могат да избират събитията.  Те са скучни, защото са всемогъщи.  Те не успяват да усетят приключенията, защото могат да правят приключенията.  Нещото, което поддържа живота романтичен и пълен с огнени възможности, е съществуването на тези големи ясни ограничения, които принуждават всички нас да се срещнем с нещата, които не харесваме или не очакваме.  Безмислено е високомерните модерни хора да се оплакват от неблагоприятната среда.  Да бъдеш в роман означава да си в неблагоприятна среда.

Да се ​​родиш на тази земя означава да се родиш в неблагоприятна среда, следователно това означава да се родиш в роман.  От всички тези големи ограничения и рамки, които оформят и създават поезията и разнообразието на живота, семейството е най-явното и най- важното.  Ето защо то е неразбрано от съвременните хора, които си представят, че романтиката би съществувала най-съвършено и в пълнота в това, което те наричат ​​свобода.  Те смятат, че ако един мъж направи жест, би било изумително и романтично слънцето да падне от небето.  Но изумителното и романтичното в слънцето е, че то не пада от небето.  Съвременните хора търсят под всяка форма и образувание един свят, в който няма ограничения — тоест свят, в който няма очертания;  тоест свят, в който няма форми.  Няма нищо по-низко от тази безкрайност.  Те казват, че искат да бъдат силни като вселената, но всъщност желаят цялата вселена да бъде слаба като тях самите.”

Снимка: Wikipedia