Свободата на Христос

 Случва ми се понякога да чувам в евангелските църкви да се говори за свободата в Христос. Но не свободата от изгнание и отчужденост от Бога, не свобода от смазващата вражда между човека и Създателя, не свобода от оковите на пристрастеност и безпомощност спрямо греха. Тези неща се считат овехтели, подобно на Стария Завет. Уви, в църквите често се говори за свободата да следваш сърцето си. Да даваш, но само ако искаш, ако е от сърце. Да свършиш нещо, само ако искрено го желаеш, ако почувстваш вътрешен призив за това. 

А аз все се сещам за онази част от евангелската история малко преди Голгота- когато Христос изми краката на бъдещите апостоли. Често говорим затова, че Христос се смири до най- низш слуга с това си действие. И всичко това се разказва облечено в романтични думи като от класическа приказка, където пропускаме да видим трудната част. Никой не си представя как Пепеляшка действително е дишала пепелта на мръсното огнище, прала е на ръка бельото на “семейството” ѝ или как Красавицата се е хранела на една маса с грозен звяр с течащи лиги и убийствен дъх. 

Уви почти никой не си представя реалността на миенето на крака в цялото му гнусно “величие”. Това не са бебешки крачета, които се мият с ромона на пръски вода от нежни мамини ръце като от реклама за сапун. Това бяха мръсни, напукани, разранени крака, които трябва да измиеш усърдно, с голи ръце, с недостатъчно количество вода докато стискаш зъби да не повърнеш от гнус.  Не може да ти дойде “от сърце” да ги измиеш, не може да чакаш някакъв вътрешен зов за висше призвание. Няма шанс и Христос да преливал от сърдечна наслада, докато го е вършел. Просто Христос притежаваше структура от правилно подредени приоритети и волята да съобразява делата си спрямо тях. 

Свободата в Христос, за която говорят библейските текстове е точно това: свободата да надраснем желанията на сърцето си, да надраснем естествената ни склонност да бягаме от тежка работа, от отговорности, от болка; свободата в Христос най- накрая дава силата да преглътнем собственото си его и инстинкти и да свършим някои от гадните задачи в света, за да донесем на някой друг някакво облекчение, изцеление и спокойствие с цената на стиснати зъби, надмогната гнус и загърбени предубеждения. Сила да отхвърлим стремежа ни към лична слава и почести, към собственото ни удобство и най- накрая да поставим някой друг по- високо от себе си. 

Свободата в Христос прави възможни: 

 здравата работа сега 

и удовлетворената почивка после. 

Затова е тясна портата, през която се влиза при Христос и пътеката, по която Го следваме. Защото се налага да се свием, да се смалим, да оставим зад нас его и претенции. Ръцете ни да не преливат от притежания, за да са свободни да действат и стомахът ни да не е препълнен, та да можем да се наведем от време на време. 

Това означава ли, че няма веселие в християнския живот? Повече от всякъде другаде има радост и веселие. Просто те не са от онези повърхностни неща, които непрекъснато трябва да подклаждаш с временни стимули. 

“Както Отец възлюби Мен, така и Аз възлюбих вас; 

стойте в Моята любов. 

Ако пазите Моите заповеди, ще стоите в любовта Ми, както и Аз опазих заповедите на Своя Отец и стоя в Неговата любов. 

Това ви говорих, 

за да бъде Моята радост във вас, 

и вашата радост да бъде пълна. 

Това е Моята заповед: да се любите един друг, както Аз ви възлюбих. 

Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си. 

Вие сте Ми приятели, ако вършите, каквото ви заповядвам.”

‭‭Йоан‬ ‭15‬:‭9‬-‭14‬ ‭VBG‬‬

Всеки път, когато надраснем егоистичните си нагласи и естествените желания на сърцето си и направим нещо трудно и непривично за нас в полза на някой друг, ние подготвяме малко по- добре почвата за доброто семе- 

в себе си и в някой друг. 

И там, където сме дълбали с усърдие и посветеност, се е отворило пространство за непреходна радост- 

в себе си и в някой друг.