Носталгично

Една стара българска приказка разказва как един глупав цар решил да избие всички старци в страната си защото не можели да работят и според него нямало полза от тях. Така той наредил на всичките си поданици да убият старите си родители. Един от болярите чул заповедта и се прибрал у дома разплакан. Разказал на стария си баща каква е наредбата на царя и скрил баща си в мазето на тъмно и скришно място. Минали години. Реколтата едно лято изгоряла в суша и пожари. Народът изял всичко през тежката зима. Не останали дори семена за посев. Царят изпаднал в паника, народът също. Тогава младият болярин станал пред събранието и казал: ако разровим мравуняците и извадим всички семена които мравките са събрали през годината ще има достатъчно за посев. Всички се учудили от умното и просто разрешение на огромната криза, а боляринът казал:

-Не е първата тежка година която мъдрия ми баща е преживял. Той ме научи на всичко, както и ми даде този съвет днес.

...

Е , за нас тези години почти отминават. Ще дойде ден, когато няма да има от кого съвет да вземем. Защото забравяме и отхвърляме онези, на чиито рамене стъпихме. Забравихме хората, заради които днес стъпваме по свободна земя. Забравяме как преди така наречената “държавност” сме оцелявали по- добре. Мислите ли, че когато не е имало домове за сираци, грижата за такива е била по- малка. Когато семейството и родът бяха здрави християнски устои, вдовица и сирак имаха прибежище. Вместо за престъпност се говореше за вяра, вместо в кръчмата или в публичния дом, се влизаше в църквата, на мегдана, около софрата и т.н. Някога нашите родители са били бедни и щастливи, обичани и обичащи. Днес ние сме свободни, далеч сме от онази материална нищета, но и сме далеч от онова неподправено щастие. За съжалени като общност, като народ търсим как да разрешаваме проблемите на съвремието, вместо да потърсим причините за тях и да се върнем назад към това, което сме изоставили. Май сме тръгнали да гоним дивото, а отдавна изпуснахме питомното.