Въведение в Inferno (и цялата Божествена комедия); От Дороти Сейърс

 

Въведение в Inferno (и цялата Божествена комедия) 

От Дороти Сейърс

(откъси)

Алегорията е тълкуване на житейския опит с помощта на образи. 

В най-простата си форма тя е вид разширена метафора.

….

Алегорията на Данте е по-сложна. Тя се различава от стандартния тип по два начина: (1) в буквалното си значение историята е - до определен момент и с голям брой важни уговорки - предназначена да бъде истинска история; (2) фигурите на алегорията, вместо да бъдат персонифицирани абстракции, са символични персонажи.

Да разгледаме първо втория въпрос, така ще си спестим много недоумения, ако разберем, че съществуват два вида символи.

Конвенционалният символ е знак, произволно избран да представлява или да "замества" нещо, с което няма неразривна връзка: така буквата X може, по общо съгласие, да означава в математиката неизвестна величина; в азбуката - звук, съставен от “клик” и съскане; в края на писмо - нежна прегръдка. Сама по себе си цифрата Х не е нито едно от тези неща и не ни казва нищо за тях. Всеки друг знак би служил за същата цел, ако се съгласим да го приемем за такъв, нито пък има някаква причина същият знак да не може да служи, ако се съгласим, че трябва, за съвсем различни неща: безкрайност, мърморещ звук или заплаха. Сега не е необходимо да се занимаваме с този вид символ, освен за да го разграничим от другия.

Естественият символ не е произволен знак, а реално съществуващо нещо, което по своята същност представлява и изобразява по-голяма реалност, на която самото то е пример. Така арката, която се поддържа чрез равновесие на противоположни сили, е естествен символ на стабилността на напрежението, чрез която се поддържа цялата вселена. Значението на арката е едно и също на всички езици и при всички обстоятелства и може да се прилага без разлика към физическия, психическия или духовния опит. Символиката на Данте е от този вид. За да избегна объркването с конвенционалния или произволния символ, ще последвам примера на Чарлз Уилямс и други и ще наричам естествените символи на Данте "образи".

….

В "Комедия" Данте използва алегоричната фигура само понякога; далеч по-голям брой от фигурите му са символични образи. Така например през Ада го придружава не персонифицирана абстракция, наречена Разум или Мъдрост, или Наука, или Изкуство, или Държавност, а поетът Вергилий - реална личност, която по своята същност е способна да символизира всички тези абстракции. Героите, които се срещат в кръговете на Ада, Чистилището и Рая, по същия начин не са персонификации на Греха и Добродетелта, а душите на реални хора, представени като живеещи в греховете си или очистващи се от тях, или изпитващи плодовете на добродетелите си.

Така, бидейки реални личности, образите на "Божествена комедия" са поставени в реална среда: Адът, Чистилището и Раят не са измислица, изобретена за алегорията, а истинска картина на трите състояния на живота след смъртта. С това, разбира се, не искам да кажа, че описанието им от Данте трябва да бъде физически точно. Той не е мислил наистина, че Адът е яма, простираща се малко под основите на Йерусалим до центъра на Земята, или че Чистилището е планински остров на Антиподите, или че човек може да премине от едното в другото в смъртното си тяло за два дни и половина; нито пък си е представял, че Раят се намира сред звездните сфери. Той полага максимални усилия, за да направи географските си данни правдоподобни и научно коректни, но това е само методът на автора на романи да придаде достоверност на историята. Данте е имал по-добри разбирания и от време на време предупреждава читателите си да не бъркат творбата на въображението с голословно изложение на материални факти. 

Той обаче споделя вярата на всички католически християни, че всяка жива душа в света трябва да направи избор между приемането или отхвърлянето на Бога и че в момента на смъртта тя ще разбере какво е избрала: дали да остане във външния мрак на чуждото "аз", познавайки Бога само като ужас, осъждане и болка, или да премине с радост през тежкото пречистване, което я подготвя да издържи и да се наслади на вечно откритото присъствие на Бога.

Но въпреки че буквалната история на "Комедията" е истинска (с условностите и в границите, които споменах) и героите в нея са истински хора, поемата все пак е алегория. 

Буквалният смисъл е най-малко важната част от нея: историята с нейните образи е създадена само заради истината, която символизира, а реалната среда, в която се случват всички събития, е човешката душа.

……..

По-значимите образи

Данте в тази история винаги е самият той - флорентинският поет, философ и политик, както и човекът, който обича Беатриче. В алегорията той е образът на всеки християнски грешник, а неговото пътешествие е това, което всяка душа трябва да извърви по един или друг път от тъмната и самотна гора на греха към Божия град.

В историята Вергилий е сянка на поета, който в "Енеида" възпява произхода и великата съдба на Римската империя и нейната роля в обединяването на цивилизования свят. През Средновековието на него се гледа като на неосъзнат пророк на християнството, а също и (в народната традиция) като на велик "бял магьосник", чиято природна добродетел му дава власт сред мъртвите. Портретът на Данте е запазил следи от тези средновековни представи, а също така много добре съвпада с това, което знаем за нежните и очарователни характеристики на истинския Вергилий. В алегорията Вергилий е образът на Човешката мъдрост - най-доброто, в което човек може да се превърне със собствени сили, без специалната Божия благодат. Той е най-доброто от човешката философия, най-доброто от човешкия морал; той е поезия и изкуство, най-доброто от човешките чувства и въображение. Вергилий, като образ на тези неща, не може сам да влезе в Рая или да доведе там някой друг (изкуството, моралът и философията не могат да бъдат превърнати в заместители на религията), но той може (както и те), под ръководството на Небесната мъдрост, да бъде използван, за да събуди душата до осъзнаване на собствената ѝ греховност, а след това може да я съпровожда и подпомага към онова състояние на естествено съвършенство, в което тя отново е отворена да приеме непосредственото действие на Божествената благодат.

Беатриче остава в историята такава, каквато е била в реалния живот: флорентинското момиче, което Данте обича от първия миг, в който я вижда, и в което му се струва (както понякога се случва с влюбените), че вижда небесната слава да се разхожда по земята. Тъй като за него тя всъщност е била носителя на славата - пръстния съд, в който се е носело божественото преживяване - в алегорията тя от време на време е оприличавана или приравнявана с други "носители на Бога": Църквата и Божествената благодат в Църквата; Пресветата Дева; дори самия Христос. Тя е образът, чрез който Данте възприема всички тези неща, и нейната функция в поемата е да го доведе до състоянието, в което той е способен да ги възприема пряко; в края на "Парадизо" образът на Беатриче не е заменен, а е подет последователно от образите на Триумфиращата църква, на Мария, историческата и общочовешката Богородица, и на Бога, в когото Образ и Реалност са едно и също. По този начин Беатриче представлява за всеки човек онази личност - или по-общо казано, онова преживяване на Не-себе-си - която, предизвиквайки неговата обожаваща любов, се е превърнала за него в Богоносен образ, в откровение на Божието присъствие.

В историята Адът е мястото или състоянието на изгубените души след смъртта; той е представен като огромна фуниевидна яма, разположена под северното полукълбо и стигаща до центъра на земята. В алегорията той е образ на задълбочаващите се възможности за зло в душата. По подобен начин грешниците, които там остават завинаги фиксирани в злото, което упорито са избрали, също са образ на самия извратен избор. За историята те са исторически или легендарни личности, външни за Данте (и за нас); за алегорията те са фигури на неговите (и нашите) объркани желания, които виждаме и познаваме, докато се потапяме все по-дълбоко в скритите места на собственото си аз: така всеки осъден грешник в поемата е образ на самоосъдителен грях (действителен или потенциален) във всеки човек. Нито в разказа, нито в алегорията Адът е място за наказание, където някой е изпратен произволно: той е състоянието, до което душата се принизява чрез упорит стремеж към злото и в което тя търпи мъките на собствените си извращения. Трябва да внимаваме да правим разлика между самия Ад, разбиран буквално, и видението на Ада, което се открива пред Данте. Адът сам по себе си не е поправителен; мъртвите, които са избрали "вечното изгнание" от Бога и които по този начин изпитват реалността на своя избор, не могат да се възползват от този опит. В този смисъл никоя жива душа не може да влезе в Ада, тъй като, колкото и да е голям грехът, покаянието е възможно винаги, докато има живот, дори до самия момент на смъртта. Но видението на Ада, което е поправително, е себепознание на душата във всички нейни зли възможности - "разкриване на природата на непокаяния грях".

Чистилището в историята, както и в католическата теология, е мястото или състоянието на изкупените души след смъртта и Данте си го представя като висока планина на остров в южното полукълбо. Върху седемте й ограждащи скатове душите се очистват последователно от петната на седемте смъртни гряха и така стават годни да се изкачат в Божието присъствие в Рая. В алегорията това е образът на покаянието, чрез което душата се изчиства от вината за греха в този живот; по същия начин блажените духове, които доброволно приемат пречистващите болки, изобразяват постъпките на душата, която ревностно изповядва и изкупува греховете си.

По същия начин в историята Раят е мястото или състоянието след смъртта на блажените души в рая. Данте го представя, първо, под фигурата на десетте небеса от средновековната астрономия и, второ, под тази на Мистичната роза. Той обяснява, че макар душите да са показани като наслаждаващи се на възходящи степени на блаженство в десетте последователни небеса, всички те всъщност са едно небе; блаженството не е неравностойно, а всяка душа е изпълнена, според възможностите си, с цялата радост, която е способна да изпита. В алегорията Раят е образ на душата в състояние на благодат, която се наслаждава на предвкусването на Рая, за който знае, че е нейният истински дом и град; а в жителите на Рая можем да разпознаем фигурата на възходящите стъпала, по които тя се издига до съзерцанието на Блаженото видение.

Империята и Градът. В поемата се срещат различни образи на Империята на Града (Флоренция, Рим и други градове на Италия, както и Градът и Империята на Дит (Плутон) в Ада и Вечният град или Небесният Рим в Рая). Всички те могат да се приемат като изразяващи по един или друг начин това, което днес може би по-лесно бихме възприели като Общност. Всъщност цялата алегория може да се тълкува политически, в най-широкия смисъл на думата, като представяща пътя на спасението не само за отделния човек, но и за човека-в-общността. Цивилизациите, както и отделните личности, трябва да опознаят Ада в себе си и да се очистят от греховете си, преди да влязат в състояние на Благодат, Справедливост и Милосърдие и така да се превърнат в Град на Бога на земята. 

Текстът в оригинал:

Introduction to Inferno (and the complete Divine Comedy) 

By Dorothy Sayers

(Excerpts)

Allegory is the interpretation of experience by means of images. In its simplest form it is a kind of extended metaphor. 

….

Dante’s allegory is more complex. It differs from the standard type in two ways: (1) in its literal meaning, the story is—up to a certain point and with a great many important qualifications—intended to be a true story; (2) the figures of the allegory, instead of being personified abstractions, are symbolic personages.

To take the second point first: In dealing with the vexed subject of symbolism, we shall save ourselves much bewilderment of mind by realizing that there are two kinds of symbols.

A conventional symbol is a sign, arbitrarily chosen to represent, or “stand for”, something with which it has no integral connexion: thus the scrawl X may, by common agreement, stand, in mathematics, for an unknown quantity; in the alphabet, for a sound composed of a cluck and a hiss; at the end of a letter, for a fond embrace. The figure X is not, in itself, any of these things and tells us nothing about them. Any other sign would serve the same purpose if we agreed to accept it so, nor is there any reason why the same sign should not stand, if we agreed that it should, for quite different things: infinity, or a murmuring sound, or a threat. With this kind of symbol we need not now concern ourselves, except to distinguish it from the other.

A natural symbol is not an arbitrary sign, but a thing really existing which, by its very nature, stands for and images forth a greater reality of which it is itself an instance. Thus an arch, maintaining itself as it does by a balance of opposing strains, is a natural symbol of that stability in tension by which the whole universe maintains itself. Its significance is the same in all languages and in all circumstances, and may be applied indifferently to physical, psychical, or spiritual experience. Dante’s symbolism is of this kind. To avoid confusion with the conventional or arbitrary symbol I shall follow the example of Charles Williams and others and refer to Dante’s natural symbols as his “images.”

….

In the Comedy, Dante uses the allegorical figure only occasionally; by far the greater number of his figures are symbolic images. Thus, he is accompanied through Hell, not by a personified abstraction called Reason or Wisdom, or Science, or Art, or Statecraft, but by Virgil the Poet, a real person, who is, by his own nature, qualified to symbolize all these abstractions. The characters encountered in the circles of Hell, Purgatory, and Paradise are similarly not personifications of Sin and Virtue, but the souls of real people, represented as remaining in, or purging off, their sins, or experiencing the fruition of their virtues.

Being thus real personages, the images of the Divine Comedy are set in a real environment: Hell, Purgatory, and Heaven are not a fiction invented to carry the allegory, but a true picture of the three states of the life after death. I do not, of course, mean by this that Dante’s description of them is meant to be physically accurate. He did not really suppose that Hell was a pit extending from a little way below the foundations of Jerusalem to the centre of the earth, or that Purgatory was a mountainous island in the Antipodes, or that a person could go from one to the other in his mortal body in the space of two and a half days; nor did he really imagine that Heaven was located among the celestial spheres. He takes the utmost pains to make his geographical details plausible and scientifically correct; but that is just the novelist’s method of giving verisimilitude to the story. Dante knew better, and from time to time he warns his readers against mistaking a work of the imagination for a bald statement of material fact. 

He did, however, share the belief of all Catholic Christians that every living soul in the world has to make the choice between accepting or rejecting God, and that at the moment of death it will discover what it has chosen: whether to remain in the outer darkness of the alien self, knowing God only as terror and judgment and pain, or to pass joyfully through the strenuous purgation which fits it to endure and enjoy eternally the unveiled presence of God.

But although the literal story of the Comedy is (with the qualification and within the limits I have mentioned) a true one, and the characters in it are real people, the poem is nevertheless an allegory. The literal meaning is the least important part of it: the story with its images is only there for the sake of the truth which it symbolizes, and the real environment within which all the events take place is the human soul.

……..

The Greater Images

Dante in the story is always himself- the Florentine poet, philosopher, and politician, and the man who loved Beatrice. In the allegory, he is the image of every Christian sinner, and his pilgrimage is that which every soul must make, by one road or another, from the dark and solitary Wood of Error to the City of God.

Virgil is in the story the shade of the poet who, in the Aeneid, celebrated the origin and high destiny of the Roman Empire and its function in unifying the civilized world. In the Middle Ages he was looked upon as having been an unconscious prophet of Christianity and also (in popular tradition) as a great “White Magician”, whose natural virtue gave him power among the dead. Dante’s portrait of him has preserved traces of these medieval fancies, and also agrees very well with what we know of the gentle and charming characteristics of the real Virgil. In the allegory, Virgil is the image of Human Wisdom—the best that man can become in his own strength without the especial grace of God. He is the best of human philosophy, the best of human morality; he is also poetry and art, the best of human feeling and imagination. Virgil, as the image of these things, cannot himself enter Heaven or bring anyone else there (art and morality and philosophy cannot be made into substitutes for religion), but he can (and they can), under the direction of the Heavenly Wisdom, be used to awaken the soul to a realization of its own sinfulness, and can thereafter accompany and assist it towards that state of natural perfection in which it is again open to receive the immediate operation of Divine Grace.

Beatrice remains in the story what she was in real life: the Florentine girl whom Dante loved from the first moment that he saw her, and in whom he seemed (as is sometimes the case with lovers) to see Heaven’s glory walking the earth bodily. Because, for him, she was thus in fact the vehicle of the Glory—the earthly vessel in which the divine experience was carried—she is, in the allegory, from time to time likened to, or equated with, those other “God-bearers”: the Church, and Divine Grace in the Church; the Blessed Virgin; even Christ Himself. She is the image by which Dante perceives all these, and her function in the poem is to bring him to that state in which he is able to perceive them directly; at the end of the Paradiso the image of Beatrice is—not replaced by, but—taken up into the images, successively, of the Church Triumphant; of Mary, the historic and universal God-bearer; and of God, in whom Image and Reality are one and the same. Beatrice thus represents for every man that person—or, more generally, that experience of the Not-self- which, by arousing his adoring love, has become for him the God-bearing image, the revelation of the presence of God.

Hell in the story is the place or condition of lost souls after death; it is pictured as a huge funnel-shaped pit, situated beneath the Northern Hemisphere and running down to the centre of the earth. In the allegory, it is the image of the deepening possibilities of evil within the soul. Similarly, the sinners who there remain fixed forever in the evil which they have obstinately chosen are also images of the perverted choice itself. For the story, they are historical or legendary personages, external to Dante (and to us); for the allegory they figure his (and our) disordered desires, seen and known to us as we plunge ever deeper into the hidden places of the self: every condemned sinner in the poem is thus the image of a self-condemned sin (actual or potential) in every man. Neither in the story nor in the allegory is Hell a place of punishment to which anybody is arbitrarily sent: it is the condition to which the soul reduces itself by a stubborn determination to evil, and in which it suffers the torment of its own perversions. We must be careful to distinguish between Hell itself, taken literally, and the vision of Hell which is offered to Dante. Hell itself is not remedial; the dead who have chosen the “eternal exile” from God, and who thus experience the reality of their choice, cannot profit by that experience. In that sense, no living soul can enter Hell, since, however great the sin, repentance is always possible while there is life, even to the very moment of dying.66 But the vision of Hell, which is remedial, is the soul’s self-knowledge in all its evil potentialities—”the revelation of the nature of impenitent sin”.

Purgatory in the story, as in Catholic theology, is the place or condition of redeemed souls after death, and is imagined by Dante as a lofty mountain on an island in the Southern Hemisphere. On its seven encircling cornices, the souls are purged successively of the taint of the seven deadly sins, and so made fit to ascend into the presence of God in Paradise. In the allegory, it is the image of repentance, by which the soul purges the guilt of sin in this life; and, similarly, the blessed spirits who willingly embrace its purifying pains figure the motions of the soul, eagerly confessing and making atonement for its sins.

Paradise, in the same way, is, in the story, the place or condition, after death, of beatified souls in Heaven. Dante pictures it, first, under the figure of the ten Heavens of medieval astronomy and, secondly, under that of the Mystical Rose. He explains that, although the souls are shown as enjoying ascending degrees of bliss in the ten successive Heavens, all these are, in reality, one Heaven; nor is the bliss unequal, each soul being filled, according to its capacity, with all the joy it is able to experience. In the allegory, Paradise is the image of the soul in a state of grace, enjoying the foretaste of the Heaven which it knows to be its true home and city; and in the inhabitants of Paradise we may recognize the figure of the ascending stages by which it rises to the contemplation of the Beatific Vision.

The Empire and the City. Throughout the poem, we come across various images of the Empire of the City (Florence, Rome, and other cities of Italy, as well as the City and Empire of Dis in Hell, and the Eternal City or Heavenly Rome in Paradise). All these may be taken as expressing, in one way or another, what to-day we should perhaps more readily think of as the Community. Indeed, the whole allegory may be interpreted politically, in the widest sense of the word, as representing the way of salvation, not only for the individual man, but for Man-in-community. Civilizations, as well as persons, need to know the Hell within them and purge their sins before entering into a state of Grace, Justice, and Charity and so becoming the City of God on earth.

Photo: Wikipedia. Dante shown holding a copy of the Divine Comedy, next to the entrance to Hell, the seven terraces of Mount Purgatory and the city of Florence, with the spheres of Heaven above, in Domenico di Michelino's 1465 fresco.